Баба Хава – жрицата от Крибул (ЧАСТ 1)
- октомври 4, 2016
Нина КРЪСТЕВА-ДУДОВА, От рубриката „Стани автор“
– Лельо Хава, удобно ли е да дойдем утре?
– Немой, сине, не идвайте, много хора има. Елате през седмицата. Към осем, осем и половина, най-късно до девет часа да сте тука.
На 7-ми септември, в пет без двайсет сутринта поемаме към село Крибул. Къде се намира ли? Между Гоце Делчев и Сатовча, най-долу, в югозападната част на България, съвсем близо до гръцката граница, там, където Рила, Пирин и Родопите са си уговорили среща.
Отиваме при лечителката Юлия Земеделска или баба Юла, както я знаят местните. Движим се по магистрала „Струма”, после пътят започва да се вие на плавни фестони през планинските пазви. Колкото и да бързаме, въпреки че никъде не спираме, не можем да надбягаме времето. При Гоце Делчев свиваме вляво по пътя за Доспат, а шест километра след село Дъбница, завиваме надясно според указателната табела към село Крибул (на 6,5 км) и природния феномен „Провиралката” (на 11 км).
Фестоните на шосето задминават крайпътни храсталаци, ниви с недообран тютюн и площадки с големи каменни отломки. Край тях отрудени мъже размахват тесли и чукове и подравняват по размер и цвят гнайсовите плочи, подготвени на палети, които се надяват да продадат, за да красят нечия къща или двор с цветовете си от жълто до тъмносив.
Вляво се появява селото с къщи, накацали по стръмния планински склон. Възкачваме се към най-високата му част, там, където над всички се е чучнала нова къща с яркожълт трети етаж. Това е къщата на баба Хава. Няма грешка. За една жена с две имена ви говоря. Хава е рожденото име на лечителката, което по време на Възродителния процес (началото на 70-те и до края на 80-те години на 20-и век), Българската комунистическа партия принудително е променила на Юлия. А при раждането си жената е била кръстена с най-точното за нея име – Хава, което е равнозначно на Ева и означава
„МАЙКАТА НА ВСИЧКИ ЖИВИ, ЖИВА, ДАВАЩА ЖИВОТ“.
Докато се катерим по стръмните улички и се питаме как ли се изкачват през зимата при този голям наклон, стрелките на часовника вече сочат девет и десет минути. Слизаме от колата и докато се чудим кого да попитаме, появява се дребно пъргаво старче и много радушно ни подава ръка за добре дошли. Това е дядо Юлиян – съпругът на баба Хава (Юлия). От него научаваме, че само преди пет минути всички са се качили на УАЗ-ката и са тръгнали към Камъка. А ние как ще стигнем до там?! Колата ни е ниска и не може да се движи по пресечен горски терен. Не можем да си позволим да пропуснем този ден, но дядо Юлиян ни успокоява, че можем да изчакаме за втори курс следобед или да тръгнем пеша по баира нагоре. Не е далече според него – само четири-пет километра. Е, вярно е, че е стръмно, но пък има широк път.
Дядо Юлиян ни извежда до този белнал се широк път и ни окуражава, че ще намерим чудотворния камък, който премахва всякакви болести. Навлизаме в борова гора и вдишваме въздух със смолист аромат, задминаваме чешми с благодарствени надписи за лечителката Юлия Земеделска, върнала към нов живот много болни хора и когато тръгваме по най-стръмното, се сещам за една туристическа закачка:
– Дядо, близо ли е хижата? – питат уморени туристи.
– А, близо е, близо е, сине, ай зад саа бърчинка. – Отговаря родопчанинът, подпрял се на дебелата си сопа и се чудом чуди къде са тръгнали тия гражданя.
Туристите минават една, втора, трета „бърчинка“, а хижата все не се вижда.
Така и ние не виждаме края на пътя, дъхтим по стръмнината, честичко спираме да поемем дъх и морни и потни продължаваме нагоре. След час-два достигаме поляната с дървените, боядисани в синьо стрелки в ляво. Там е спряла УАЗ-ката и два джипа, около които мълчаливо чакат мъже и жени. Един от тях услужливо ни приближава и дава напътствия да тръгнем по пътеката, която ще ни заведе до камъка, и да не пипаме дърветата, на които има вързана дреха,
ЗА ДА НЕ ПРИХВАНЕМ БОЛЕСТТА НА ЧОВЕКА, КОЙТО Я Е ОСТАВИЛ ТАМ.
Пътечката тясна, стръмничко извива през рехава дъбова гора и води надолу към тракийското мегалитно светилище Скрибина. Дърветата от двете й страни са „облечени” с всевъзможни дрехи. По стволовете им са завързани фланели, блузи, якета, жилетки, чорапи… Всичко, с което може да се облече човек, е оставено там, като символ за изоставяне на здравословния проблем.
Имаме късмет и пристигаме точно, когато последният човек от групата преди нас приключва ритуала. Обясняват ни набързо какво се прави и аз слизам до дървената стълба, по която трябва да се кача, за да се провра през кръгловатия отвор на скалата, който сочи изток. Не знам защо трябва да тръгна с десния крак, като на мен ми е по-удобно с левия. Изкачвам се по стълбата и две стъпала преди да се мушна в отвора, неочаквано ме обхваща желанието да се разплача. В момента, в който преминавам и се озовавам в краката на баба Хава, желанието ми се сменя рязко и ми се иска да я прегърна и целуна. Тя ми се усмихва и ме насърчава да се спусна през съседния отвор, където два скални къса, допрели чела, са образували триъгълник, насочен на запад.
Промушвам се през него в легнало положение и понеже е наклонен надолу, това улеснява движението.
И така три пъти: по стълбата; през кръглия отвор; на площадката, на която стои баба Хава и после през триъгълния отвор, като на третия път, стъпвайки на площадката, хвърлям зад гърба си една монета без да се обръщам назад и преминавам през триъгълника. (Монетите, също като дрехите, не се вземат от земята, за да не „вземеш“ нечия благодарност и отплата, предназначена за камъка.) И всеки път ме обхващат двете крайни емоции – най-напред ми се плаче, после ме залива радост и желание да прегърна баба Хава.
Две години след изключително тежката операция, която преживях, все още не мога да възстановя теглото си. За разлика от мен, съпругът ми е доста едричък. По тази причина той се отказва да мине въпреки увещанието на баба Хава, че „скалата се разтваря” и ще го „пусне”.
ВИЖТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕТО В ОСТАНАЛИТЕ ТРИ ЧАСТИ!
