Отец Михаил – страдалец за вяра и съвест

Костадин МАРКОВ

Виждали ли сте натоварен добитък, каран в каруца или камион, за кланицата! Така комунистите караха в кару­ца отец Михаил из улиците на град Рила – вързан като теле за заколение, с дебели здрави въжета за ритлите на колата…Те викаха срещу него и нервно подканяха ми­нувачите да оплюват отеца и да му се подиграват…” (Спо­мени на Снежана Златарска – позната на отец Михаил Апостолов).

Близо половин век (1944- 1989г.) срещу нашата хиля­долетна Българска право­славна църква се бореше демонът на войнстващия атеизъм.

В тези тежки времена за родната Църква Господ Бог, по молитвите на светлия сонм български светци, Си издигна и достойни свеще­нослужители-изповедници, които твърдо защитаваха Църквата и Вярата, дори с цената на живота си. Един от тях бе скромният енорий­ски свещеник на град Рила протойерей Михаил Апосто­лов.

Той е роден на 2 април 1899г. в с. Овчарци, Дупниш­ко. През 1944 г. църковният псалт Михаил Апостолов е ръкоположен за свещеник и изпратен на енорийска служба в Дупнишките села Тополица и Делян.

Но комунистите са вече на власт. Полуграмотни пар­тийни секретари и агитатори изнасят по градове и села пропагандни лекции, че ре­лигията е опиум за народите и „Рече безумец в сърце си: „Няма Бог”. Развратиха се човеците, извършиха гнус­ни дела; няма кой да прави добро. Тогава Господ от не­бесата с внимание погледна към синовете човешки, за да види има ли кой да разбира, да търси Бога…” (Пс. 13 : 1-2)

Неочаквано за комунисти­те обаче, новият енорийски свещеник дава твърд отпор на посегателствата срещу паството му. Навсякъде в характеристиките за него те пишат, че Обществено-по­литическата му дейност е насочена против меропри­ятията на народната власт, постоянно говори пред ре­лигиозно настроените про­тив местните ръководители на партията. Опитва се чес­то да организира младежи и възрастни на екскурзия до Рилския манастир с цел да насажда религиозни чуства сред тях. Говорил е пред Александър Говедарски, че хората от ТКЗС са измъчени и трябва да посещават черк­вата, където да пречистят душите си, защото в ТКЗС били замърсе­ни”. Повод за осъжда­нето му на смърт дава едно писмо на отец Михаил във връзка с публикувана статия във вестник, къде­то той води задочна полемика на нрав­ствено-религиозна тематика: „Ти, Босев, изменниче на Св. ни църква, ако имаш очи виж. Голям е камъ­кът, който искаш да прекатурнеш. Кого­то не можаха дори и да помръднат разни нероновци, диокле­тияновци, смешния окаяник Юлиян и др. Всичко написано от теб във вестник „Пра­вда” в бр. 6 от 14 яну­ари 1958 г. е толкова смешно и отвратител­но, защото малката мравка поискала да катурне големия вол. Християнската религия брои вече 20 столе­тия на борби и тържества. Монархии изчезнаха, импе­рии и републики загинаха, ала сред техните развалини ние виждаме, че Христи­янството остава с всичка­та своя благодатна сила. Ти, Босев, бидейки земен и временен, такъв и ще си ос­танеш. А Вечният Христос вечен ще си остане и ще ти се надсмее и поругае и ще те пита, ти ли ме хулеше и зле­поставяше враже мой.”

След 9 септември манасти­рът в Тополница е нападнат от партизани. Те рушат цър­ковното имущество, чупят иконите и избождат очите на стенописа на св. Николай. Въпреки предупреждението на отец Михаил те не спират. След година, при направата на самоделна бомба едини­ят от партизаните остава без ръце, а другият ослепява…

В присъда №41 на Софий­ския народен съд от 24 юли 1958 г. свещеник Михаил Апостолов Янакиев е осъден на смърт чрез разстрелване и конфискация на цялото му имущество, тъй като в периода 1955-1958 г. бил участвал в група, поставила си за цел да събори народ­нодемократичната власт в НРБ чрез преврат,терорис­тични действия или общоо­пасни престъпления. Подо­зират, че свещеникът имал цял арсенал оръжия, а на камбанарията на черквата си бил монтирал подвижна радио-станция. Разбира се, нищо подобно не било наме­рено, а укритите „нелегални” в манастира всъщност се оказали две прегладнели и измръзнали войничета.

Въпреки единственото на­мерено веществено доказа­телство – писмо, неграмотно написано с грозен и разлят почерк, нямащ нищо общо с краснописа на отец Апос­толов, той е изпратен да из­чака присъдата си в Софий­ския затвор.

Още в първите дни в затво­ра отец Михаил забелязва, че на него му носят храна от­делно от другите затворни­ци и след всяко хранене той се чувства по-зле. Един ден при него дошъл непознат човек и му казал, че храната е отровна и да не яде нищо друго освен хляб и плодо­вете, които непознатият му давал. Това продължило ня­колко дни. Отец Михаил се почувствал явно по-добре и попитал за името на благо­детеля си, а онзи отговорил: „Ти се моли за мен! Господ знае кой съм”.

След това свещеникът е преместен в Пазарджишкия затвор. Един ден надзирате­лят го предупредил, че сега ще го привикат и това ще е краят. Тогава отец Михаил паднал на колене и започнал да се моли: „Господи, избави ме…” Когато вратата се отво­рила и дежурният офицер го извикал, отец Михаил вижда между себе си и офицера да стои св. Николай, властно, с жезъл в ръка. И ето чудо – милиционерът променил решението си: „Абе попе, абе дъртак такъв, кво ще се раз­правям с тебе…” – и си оти­шъл.

По молба на патри­арх Кирил присъдата на отец Михаил била намалена с доживотна и той е изпратен в Беле­не. Там той се проявява като истински свещено­служител – извършвал богослужение – правил е пасхална утрина, цяла­та Великденска служба без св. Литургия. Имало и такива, които не вяр­вали, но когато разда­вал нафората един от тях казал: „Попе, какво ни даваш?! Огън, жар… въглен е това!”

„Не бойте се – казал – от този огън!”

Имало там и един га­дател – хвърлял карти, правел магии и номера с картите.Той казал, ето попе аз какво мога да направя, а ти какво мо­жеш. Отец Михаил от­върнал: „Господи, забрани му!” – и го прекръстил. Тога­ва онзи се уплашил – попе бе какво направи, нищо не излиза. „Не аз го направих – казал свещеникът, – а Бо­жията благодатна сила го направи.” Тогава човекът се отказал от магиите и станал християнин.

През 1964 г. беленски­ят доживотен затворник е неочаквано амнистиран и изпратен за свещеник в гр. Рила. Там издевателствата срещу свещеника обаче не спират. Водеща фигура в тази „кампания” е партийни­ят секретар. Но внезапно де­тето му се разболява тежко – страда от епилепсия и слу­чаят е безнадежден. Тогава партийният секретар оставя детето си пред църквата. Още щом вижда свещеника, детето се нахвърля върху него, като го бие, дере и кре­щи неистово. Отец Михаил успява да го вкара в храма и след молитвите му детето се успокоява и наистина оз­дравява.

След този случай слава­та на отеца се увеличава. При него водят нямо момче. Свещеникът го завежда при гроба на св. Иван Рилски. На връщане от там момчето не спира да приказва: „Дядо поп ме накара да говоря”.

Уплашени от нарастващия авторитет на отец Михаил, комунистите го предупреж­дават, че този път няма да има съд и няма да се отърве. Въпреки заплахите отецът издава брошурата си „Има Бог”, където опровергава пропагандирания атеизъм.

Отговорът на „другарите” не закъснява. Една вечер отец Михаил бил събуден от някакъв глас: „Стани и се по­моли!” Отецът става и виж­да, че кандилото е угаснало. Отива да го запали и точно в този момент изстрел чупи стъклото и забива куршума в стената. При второто по­добно покушение куршумът се отклонява от иконата на Спасителя, която била до прозореца на килията, и не намира тялото на отец Ми­хаил… Така той бил спасен от мъченическа смърт, но не и от мъченичеството, което носи до края на дните си.

Хората си спомнят, че в навечерието на големите празници свещеникът отра­но изпращал честитки със самостоятелно изрисувани иконки и дървени кръстче­та.

Но самият дядо Михаил разказвал,че има голям грях, за който се разкайва – когато бил в Белене, веднъж надзирателят го бил жесто­ко и му казал: „В мазето на манастира ти са намерили цяла каруца с оръжие, попе”. А той му отговорил: „Колко­то оръжие са намерили, тол­кова деца да имаш в къщата си”. След известно време и двете деца на надзирате­ля умират, а отец Михаил не престава да се моли за тях: „Дано поне Господ ги приюти в царството Си”.

Две години преди смъртта си приема монашеско пост­рижение под името Мака­рий, но бил вече тежко болен и прикован на легло. На 8 септември тихо промълвил на дошлите да го поздравят за празника Рождество Бо­городично: „Още един ден”. И на 9 септември 1988 г. крот­ко се преселил при Господа. В надгробното слово про­поведникът между другото казал: „Скъпи отче, днес ти ни напускаш телом, но ние вярваме, че с безсмъртния си дух ти ще бъдеш и зана­пред с нас, за да ни помагаш в тежките обстояния!”

И сега отец Михаил Апос­толов, в схима Макарий, се моли за нас. По неговите молитви и с неговия пример дано съумеем да останем достойни чеда на светата Православна църква, откър­мила и издигнала такива праведници и в нашата мно­гострадална земя.