Лъчезар Селяшки: Обичам планината на Орфей

Прекланям се пред Родопа планина. Тя е моето вдъхновение и моята утеха в трудни часове – споделя поетът-преводач

Лъчезар СЕЛЯШКИ е роден на 26 септември 1949 г. в с. Сатовча, Благоевградска област. Завършил е българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работил е като учител и журналист в Благоевград. След това дълги години е бил преподавател по български език и литература в СОУ „Св. св. Кирил и Методий“, с. Сатовча.
Автор е на повече от 20 книги, сред които „Самотни думи“ (1991), „Другият глас“ (1998), „Знаци“ (1998), „Петдесет стихотворения“ (1999), „Неутешима игра“ (2004), „Геометрия на самотата“ (2005), „Сърцето на камъка“ (2007), „Второ пришествие“, разкази, есета (2008), „Шепа думи“ (2009), „В поетическия свят на Атанас Далчев“, студия (2010), „Отломки от Вавилон“ (2012), „Съчки в слънцето“ (2014) и др.
Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на преводачите в България. Неотдавна в Полския културен институт в София Лъчезар Селяшки бе удостоен с международното почетно отличие „Заслужил за полската култура“, присъдено от министъра на културата и националното наследство на Република Полша г-жа Малгожата Омилановска.

– Да започнем от последното събитие. Какво означава за вас високата награда „Заслужил за полската култура“, която получихте неотдавна?
– Означава много. Преди всичко тя е признание от най-високо равнище за повече от двайсетгодишната ми активна, всеотдайна работа като преводач от полски език, главно на съвременна полска поезия. Признание и благодарност за повече от 40-годишната ми обич и привързаност към Полша, към нейния народ, към полската литература и култура.
– Как се зароди интересът ви към полската литература и култура, откъде води началото си това неотменно ваше пристрастие?
– Зароди се още през студентските ми години в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Следвах специалност „Българска филология“. Заедно с разбираемия силен интерес към родната литература моето внимание бе привлечено и от богатата съкровищница на славянските литератури, особено на полската.
За засилване на интереса ми към Полша и полската култура важна роля изигра участието ми в международната студентска бригада през лятото на 1974 г. в Марки, селище на около 15 км на изток от Варшава. Обикнах спонтанно Полша, обичам я и днес, ще я обичам, докато съм жив. Защото тя ми даде и продължава да ми дава неизмеримо много, най-вече в духовен смисъл.

– Всичките десет преведени от вас книги с поезия са двуезични издания. Поемате риска на прякото сравнение между оригинал и български вариант.
– Преведените досега от мен книги са 12. Десет са поетически и две с проза – разкази за деца, озаглавена „Браво, животинки“ (впрочем това е първата преведена от мен книга), автор Луцина Тимовска, и една повест от Александер Навроцки – „Сянката на неговия ангел“.
Да, двуезичните издания (особено поетическите) по принцип съдържат в себе си риска на прякото сравнение между оригинал и български вариант. Но когато преводачът си е свършил творческата работа с обич и вдъхновение, няма защо да се тревожи. Напротив, в такива случаи удовлетворението му е още по-голямо.
Бих допълнил, че двуезичните полско-български книги имат и още едно добро предимство – те могат да бъдат четени с интерес не само от българи, но и от поляци. Колкото до трудността на превода това важи за всеки чужд език, без изключение.
Затова често пъти говоря с истинско възхищение (и в България, и в Полша) за нашите великолепни преводачи от полски език: Блага Димитрова, Дора Габе, акад. Петър Динеков, проф. Боян Биолчев, Първан Стефанов, Иван Вълев, Здравко Кисьов, Вера Деянова, Антоанета Попова и др. Те са за мен образец за подражание и най-висша преводаческа школа. Благодарен съм на техния благороден преводачески и човешки пример!
– Добрият преводач на поезия задължително ли е и добър поет?
– По правило да. На мен лично ми се ще по-често, дори винаги, да съществува тази ползотворна творческа връзка между поета и преводача на поезия, това взаимно обогатяване, това невидимо, но съществено преливане на художествените енергии. Защото на практика то довежда до постигане на алхимията на словото, до висок коефициент на полезно преводаческо, а и лично творческо действие. В крайна сметка печелят и авторът на поетическите текстове, и преводачът, а и неговото поетично Аз. Бих назовал образно тази чудна взаимовръзка дифузия на творческите енергии.
– Вашият баща Петър Селяшки също е бил поет. И той, както сам се е изразил, е притурял „съчки в слънцето“. Прекрасна метафора, превърнала се в заглавие на новата ви антологична книга със стихове „Съчки в слънцето“. Този огън – той ли символизира за вас словотворчеството?
– Да, баща ми, светла му памет (роден през 1917 г. и до 1943 г. с фамилно име Кючуков, когато поради основателен личен мотив го променя на Селяшки), също е бил поет. Чувал съм го да казва, че дори всеки човек е поет, стига да не е потъпкал в себе си, да не е изгубил усета си за красота и човешката си чувствителност. Той беше учител и директор на училището в родното ми село Сатовча, Югозападни Родопи. Преди всичко учител и пример за подражание със своята изключителна честност и чувство за справедливост. Той бе и творец – поет и прозаик. И публицист. Редовен сътрудник на сп. „Родопи“, на в. „Пиринско дело“ и на редица още периодични издания. Водил е кореспонденция с писателите Николай Хайтов, Георги Караславов и др. Участвал е като доброволец в така наречената втора фаза на Втората световна война. Бил е кореспондент на в. „Фронтовак“. Общувал е с „фронтовите“ писатели Павел Вежинов, Иван Мартинов и Славчо Васев.
– Модните течения отминават. Но стойностните творби остават във времето. Кои са според вас онези качества, които ще направят едно произведение значимо в бъдеще?
– Историята на родната (а вероятно и на всяка национална) литература, свидетелства за непрестанни противоборства между традиционно и модерно. Само един пример бих искал да посоча – противопоставянето между така наречените „млади“ и „стари“, между националната литературна традиция и естетическия индивидуализъм, с чийто проект от началото на миналия век е свързан кръгът „Мисъл“. Противопоставянията продължават и днес, разбира се, в различен аспект и в различен контекст.
Според мен едно художествено произведение е стойностно и значимо както за времето, в което е създадено, така и за в бъдеще, ако преди всичко отразява, провокира и събужда човешката същност; ако разкрива непознатите вътрешни светове на човека и богатствата на живота; то трябва да дарява човека със способността да чува и разбира гласовете на света, да чете знаците на битието, да гради мостове, които свързват видимото и невидимото, реалното и трансцедентното.
– Как един реален обект се превръща в поетичен знак?
– Когато, видян от проникновените очи на поета, просияе и проговори с гласа на поетичното. А този глас, както знаем, е божествен. Поетът обезателно трябва да има чувствителни сетива, фини душевни рецептори, за да долови този специфичен глас сред всекидневната, често пъти битпазарска, какофония. Често сравняват Поета с Детето. Сполучливо сравнение. Поетът подобно на детето живее в невинността на сетивата си. Природата е израз на висш дух и детето и поетът са във връзка с него. Ако не гледа с очи на дете, поетът не би могъл да кореспондира с този висш дух. Обикновено хората бързо скъсват с детството. И мнозина, уви, много скоро се превръщат в емоционални старци. Атанас Далчев завършва стихотворението си „Нейде в Русия“ със следната риторично изведена, тъжна, но  мъдра екзистенциална констатация: „Не като чужденец ли вечен/ минава през света човекът?“ Поетът всъщност има грижата да преобразява чрез алхимията на словото реалните обекти в поетични знаци, да открива тяхното невероятно богатство, да съхранява музиката, багрите и смисъла на отлитащите мигове. Ето затова си струва той често пъти да се отказва от житейските радости, от хедонистичните наслади. Ще завърша отговора на този въпрос с един стих от немския поет Фридрих Хьолдерлин: „И знаци са/ на божествата думите – / от време древно…“
– Пишете стихове, хайку, разкази, литературни анализи. Как тези жанрове се обогатяват взаимно?
– Смея да твърдя, че преди всичко съм поет. На територията на поезията се чувствам като в родния си дом – и ми е хубаво, и ми е интересно, и ми е тревожно, и ми е нетърпимо болно, и ми е смислено. Много пъти съм се питал: как ли всъщност щеше да изглежда животът ми, ако не беше поезията?
Но във времето съм проявявал творчески интерес и към прозата (впрочем баща ми също е писал разкази), и към литературната история. Издал съм няколко книги с разкази, есета и фрагменти. Мисля, че взаимното обогатяване на жанровете става преди всичко непреднамерено, съвсем естествено, спонтанно.

– Ще цитирам едно ваше хайку:
         Родопско село.
         Тук пътят свършва,
         продължава го песен.
         Имате щастието да живеете сред природата на една благословена планина  – планината на Орфей…
– Да, Родопа планина е наистина благословена от Бога. И наистина съм щастлив, че мога да я наричам с чувство на гордост родна планина. Моят корен (по бащина и по майчина линия) всъщност е от с. Ковачевица, Гоцеделчевско, родно място на поета и писателя Людмил Стоянов. Обичам планината на Орфей. Свидна ми е. Тя е моето вдъхновение и моята утеха в трудни часове. Тя ме учи да търся в природата нестихващата божествена светлина. Учи ме да я гледам със смирена душа. Благодарен съм й. Благоговея пред нея.