Песента на Пирин
-
- май 12, 2025
Срещи и чудеса в едно забравено българско село
Пътят към село Пирин е зигзаг от завои, в които думите сякаш се губят във въздуха. Гледките са необятни, крайпътните храсти се огъват като в поклон, планините се шепнат помежду си, а надолу — долината се сгушва в меко зелено. Но не пейзажът ни беше смълчал. Пътувахме с едно очакване — чудото на срещата с баба Петра и нейната песен.
Глупаво е, но животът ни води в страни и после пак ни връща там, откъдето уж сме тръгнали — да търсим един глас, една памет, една песен. Пътувахме, загърбили грижите, надишахме тишина, вкусихме очакване. Бяхме загубили всичко друго — само срещата беше останала.
Въздухът стана по-остър, а сърцето трепна, щом в далечината зърнах шарената табела: ПИРИН. В българското й инатливо жълто имаше цялото обещание за история — шарено, гордо, сурово.
Как се улавя магията на едно селце? Снимах кадри — после, наум, ги обърнах в черно-бяло. Струваше ми се, че драмата ще проговори така. После пак ги прегледах… и осъзнах, че за да разбереш едно място, трябва да видиш цветовете. Пожелах и вие да ги видите!
Спряхме и питахме за баба Петра. Добри хора ни казаха — не я заварихме, не била добре, близките я отнесли в София. Пожелах й здраве — дори и без да я познавам, усетих празнината от липсата й.
Животът пак ми прошепна урока си: не прави планове! Живей тук и сега!
Историята на селото може да я разкаже всеки. Мен обаче друго ме “хвана за гърлото”. В двора ни посрещна баба Неделка — с дълга пръчка буташе нещо от керемидите. Когато я попитах как е, получих усмивка, която никога няма да забравя — по-цветна и жива от повечето хора, които съм срещал.
След миг се появи баба Стояна, поизтупа цедилката, надникна към нас, побутна ни — „Я да разбера тук кои сте, от къде сте, елате, да се стоплите у нас!“
Седнахме на двора, разказахме си, смяхме се, поплакахме, попяхме, кой гласно, кой — тайничко. Чухме приказки за змейове, песни за младостта и старостта. От душите падаха пластове прах и някак всичко стана по-леко.
Неусетно мина време — може би час, два, а може би целия стар свят се беше събрал в този миг. Двете жени — сами, но не изоставени. Те не се оплакваха. Просто живееха там, където само най-силните остават.
А песента… Само тя може да каже:
„Пуста младост, мамо, пуста младост. Пуста младост, милай мамо, не се стига. Младост тече, мамо, като вода. Старост деби, мамо, като сенча.“ Тръгнахме си със сърца, напълнени с повече цвят. И с обръщението към вас, които четете:
Поздрави от село Пирин! Бъдете здрави!
Be the first to leave a review.
