Парил и целебният дъх на Славянка

Нощем тишината в село Парил е почти космическа. Нищо не нарушава усещането за покой. Единственото, което човек може да чуе, ако умее да слуша, е как избуяват тревите в ливадите.

През деня те затиска мирисът на планина. Рано сутрин росата е извлякла аромата на билките и го смесва в непознат за градския жител букет. Този въздух и този дъх могат и да лекуват.

Преди 13 години Мирослав Граматиков, днешният кметски наместник на селото, получил алергия от въздуха в Стамболийски. Джобовете му били пълни с лекарства, едва се придвижвал, стигнал и до помпичката срещу астма. Тогава лекари му препоръчали да се върне на село. Днес няма и помен от болежката.

Борис Попов също се върнал преди години в Парил и се отървал от хронично високото си кръвно. Съпругата му, диабетичка, пък успяла да свали значително кръвната си захар.

Двамата мъже и семействата им са първите, които са се включили в програмата за развитие на селския туризъм на Пиринския туристически форум. Тя е станала възможна благодарение на фондация Тайм-екопроекти, програма „Демократична мрежа“ на Института за устойчиви общности и Американската агенция за международно развитие.

Ако някъде на Балканите има рай за ботаниците, той е в планината Славянка, на юг от Пирин, на границата на България и Гърция. В началото на лятото всичко тук е луднало в неистов цъфтеж. Поляните и ливадите са се превърнали в невероятна палитра. Понякога, ако няма пътека, човек се стъписва дали да нагази в изблика от багри пред себе си. Неколкостотин вида са цъфтящите растения в планината. Няколко десетки са видовете, които са ендемити – срещат се само в този район.

Най-известен е алиботушкият чай

Това рядко, защитено от закона растение, има различни имена в различни краища, където се среща – родопски чай, мурсалски чай, пирински чай. В Родопите от няколко години има специален режим за охраната и брането му. На билката се приписват почти магически свойства – от мощно средство срещу заболявания на дихателните пътища до лечение на някои видове рак. Наричат го и родопската „виагра“. На някои места дори го отглеждат в градини или саксии. Тук растението е в естествената си среда – високо в подножието на Алиботуш и на Гоцев връх (2212 м).

Но не само природата е привлекателна за туриста. Легендите за името на селото връщат към времената на Крали Марко. Наоколо още могат да се видят останки от древни рудници и от римски поселища. А възрастта на най-старата, все още запазена къща, се изчислява на повече от 300 години. Споменава се и за 500 години. Кой знае…

Десетилетия наред селото и неговите околности са били в на практика забранената гранична зона. А зад кльона, само на неколкостотин метра на юг от последните къщи, започва уникалният биосферен резерват Алиботуш, наречен така на едноименния връх, в чието подножие е Парил. Липсата на каквато и да е сериозна човешка намеса е съхранила тук

един от най-неповторимите природни кътове на страната ни.

Но границата е била и проклятие за селцата в този край. От другата страна на долината на Места, по склоновете на Родопите, архитектурни резервати като Лещен, Ковачевица или Долен отдавна са се превърнали в туристическа атракция. В горните села по южните склонове на Пирин запазените стари къщи са удивително различни в архитектурно отношение в сравнение с родопските. Но са и напълно непознати.

Парил, сгушен в началото на седловината, която дели крайните южни склонове на Пирин от Славянка, е понесъл най-тежкия удар. Днес в селцето, където някога е имало над 300 жители, са останали едва 23-ма, повечето на преклонна възраст, достигаща и прехвърляща 90 години. Малкото училище отдавна е затворено. Автобус идва три пъти в седмицата – в петък, неделя и понеделник. Пак три пъти седмично в магазинчето, където могат да се изброят 10-15 вида най-насъщни стоки, се продава и хляб. Останалото е тишина.

Парил е на около 30 километра от град Гоце Делчев. Пътят до него, макар и поразбит на места, е приличен за българските стандарти. Само последната отсечка от 200-300 метра е макадам. Каменната настилка продължава още 14 километра през Парилската седловина (около 1300 метра над морето) до село Голешово. Това е най-краткият път от долината на Струма към Петрич. На малко повече от километър след селото обаче пътят се пресича от кльона и трябва специално разрешение, за да се мине по него. Точно този път е една от големите болки на местните жители. Едва ли вече някой помни колко бивши и сегашни политици са обещавали той да бъде асфалтиран. Още повече, че край село Илинден вече е пред завършване от българска страна новият граничен пункт с Гърция. Усилено се довършва на наша територия и пътят Гоце Делчев – Драма.

Но отварянето на пътя е бъдеще. А за туристи, които търсят пълно усамотение и досег с недокоснатата от човека дива природа, днес кльонът не е препятствие

Просто трябва да се отбият до входа на село Нова Ловча, на 4 километра преди Парил, и да уведомят граничния пост за намеренията си. Там ще им обяснят и правилата, които трябва да се спазват в зоната отвъд телените заграждения. Могат да се обърнат за съдействие и към кметските наместници на селата.

Нова Ловча също има любопитна история. Селото, разположено в широка слънчева долина между планините Стъргач и Славянка, е създадено от бежанци след войните в началото на миналия век. Някъде през 40-те години, след падането на границата, те успели да пренесат от църквата на бившето си село (непосредствено отвъд браздата) иконите, кръста на олтара, полилеите и камбаните на старата църква. Днес тези уникати от около 1850 г. са разположени в църквата и параклиса на селото, изцяло обновени през 1999 г.

Самото село е отвъд кльона, буквално на браздата. Но хората там също вече са готови да приемат туристи, подготвили са и спалня за по-големи групи. И се надяват, че търсенето на различното и целебният дъх на Славянка ще върнат хората в този забравен и непознат край.