Магьосничеството да си пенсионер у нас
-
- април 3, 2017
Светлана ВАСИЛЕВА
Градските пенсионери, които имат свои клубове, считат себе си за късметлии. И повечето признават, че водят големи битки с общините, за да осигурят такова място.
Затова и любопитството ни заведе в един квартален пенсионерски клуб на благоевградския панелен квартал „Еленово“, та да видим защо толкова се радват възрастните хора на такова място.
Открихме едно светло, просторно и уютно място, потънало в зеленина, наредени снимки и грамоти от живота на обитателите му. По масите – чисти и свежи покривки. В единия край са насядали мъжете и разпалено играят карти, други пък си правят шах турнир, а жените четат вестници и пият кафенце за 20 стотинки.
Лице на клуба или председател е Павлина Теова, а тя е една от най-известните певици в региона, наричана през годините „славея на македонската песен“, със стотици участия по фестивали зад гърба си и с издадени албуми.
Павлина и сега пее, но рядко. Радва се и се чувства полезна с това, че тича и организира живота в клуба – празненства, екскурзии, гостувания на поети или писатели. „Откакто е открит клубът през 2013 г. , животът ни се промени. Има с кого да общуваш, имаме място, където да прочетем вестници. Ние сме от поколението, което не може без преса. Навиците са втора природа, сутрин вече имаме стимул да станем, да се издокараме, сложим червило, спретнати дрешки, дойдем в клуба на кафе, прочетем вестниците, побъбрим за нещата от живота и ни олекне, а после следва втората част на деня, разказват дамите с усмивка.
А другата половина от деня преминава в гледане на сериали. „Повече обичаме турските. Младите ни се смеят, че ги гледаме. Но в тях намираме много мъдрост и смисъл. Там показват живот, в който възрастните са уважавани и почитани, тези филми учат на морал“, казват дамите. Допреди пенсионирането си те са били уважавани в своите среди, едни са били в държавни институции, други са били работнички. Една част от тях са вдовици, децата им се разпилели по света в търсене на работа и щастие.
И изведнъж се озовали сами между стените на панелките. В града няма дувари и дворове, та да се провикнеш през тях и да си побъбриш с комшийката. Всеки се е затворил зад железни врати и гледа себе си.
„Най-големият проблем на пенсионера е самотата и парата, казват в рима жените и допълват – живот на пенсионер с пенсия под 300 лева е оцеляване, ежедневна битка да се задържиш на повърхността.
И дават пример – едната има трудов стаж 42 години, но получила пенсия 260 лева, другата също с 41 години стаж и 180 лева, същото е дереджето и на останалите.
Питаме как точно разпределят тези пари, за да живеят. А те се смеят.
„Магьосници са българските пенсионери, първо се отделят пари за ток, на второ място са лекарствата, на трето кабеларката, че тя ни е като човек у дома, без нея няма живот, после за каквото остане. Едно пиле например го готвим няколко пъти и трябва да стигне за една седмица, казват пенсионерките.
Така от дума на дума стигаме до последната предизборна кампания, която обитателите следили по телевизора в клуба. Политиката е „Лажи, Вере“, има една такава песен, обещава се всичко, а после нищо. А иначе чуваме по телевизора, надпреварват се да обещават по-високи пенсии и заплати. А ние просто искаме пенсиите да се преизчислят според доходите за 2016 г. Не ни топли говоренето „знаем, че пенсиите са ниски, но държавата няма възможност“. Как няма, та нали сме си внасяли осигуровките, като ги сметнем накуп за годините труд, то излиза,че по-добре да си ги бяхме слагали на влог, сега щяхме да сме по-добре. Подаяния не търсим…
По-лошо от това обаче е отношението към нас на обществото. Докарали са ни дотам, че по телефона, когато ни се налага да викаме спешна помощ, лъжем за годините си. Вместо истинските над 70, казваме например, че сме на 60, та да дойдат по-бързо. Иначе, като чуят, че си на много години, викат, ще почакате, сега нямаме свободен екип.
Същото е и по улиците и магазините, когато ходим. Гледат ни с неприязън, че сме живи и пречим. Даже учениците ни обиждат, защото никой не ги е научил да уважават по-старите. Ама то всички забравят или не искат да знаят, че натам вървят и те…
Разбираме още, че мобилните телефони са абсолютни екстри за пенсионерите, те обикновено се поемат от децата им, та да ги проверяват и да са спокойни.
„Ние сме на ваучери, свършат минутките и не можем да звъним, чакаме някой с надежда да ни потърси, казват нашите домакини. И признават, че всички поне по три пъти тая зима само са получили обаждания от телефонни измамници.
„Аз за малко не клъвнах, добре, че се обадих на съседката, та тя ме предупреди, че има нещо гнило. Ама много са убедителни, така говорят, че наистина им вярваш.
Пък и когато с дни не си говорил с никой, става ти е едно приятно, че някой ти говори по телефона и ти иска съдействието, признават дамите и разказват за схемите – звъни полицай и търси съдействие.
Питаме откъде толкова пари вадят пенсионерите, та плащат. А те казват – ами много от събратята ни са продали нивите и имотите, за да живеят, оставили са пари за погребение и другите за препитание, въпреки че повечето заделени пари отиват за болниците. Там, като влезеш, всеки ти иска – от санитарката, за да ти смени чаршаф, до лекаря, за да ти обърне внимание.“
А когато ги питаш за какво най-много се ядосват, без да се замислят казват – че не можем да заделим достатъчно средства за внуците, искаме, като ни дойдат на гости или за рожден ден, да им купим хубав подарък, а ние даваме по 2 лева. Смешно и жалко, нали!
Ядосваме се, че за ромите има средства за помощи, а за пенсиите няма! Ядосва ни, че масово се краде в тая държава, че ядем храна боклук, която разболява хората, ядосваме се, че нямаме пари дори да идем до центъра на града. 20 лева е картата за автобус, а това е много за нас и само този пенсионерски клуб е нашето развлечение и живот….
Говорят, че сме европейци, че най-хубавото нещо е, че държавата е член на ЕС. Ами чудесно, но по какво да усетим, че това е добро, искаме да станем и ние европенсионери. Да имаме нормални пенсии, да ходим по екскурзии, да си купуваме нови дрехи, да ходим на театър, на концерти….
Ето такива простички мечти имат родните ни пенсионери. Те искат да изкарат старините си достойно, а не да бъдат принуждавани да шмекеруват или да тежат на децата си. И по тая болна тема пак говорят с поговорки – къде се е видяло крава от теле да бозае, не сме се родили, че да пречим на децата…
Поглеждат часовниците и разбирам, че е време за сериалите. Клубът по обед се затваря за един час. Обитателите му тръгват към телевизорите си у дома, за да потънат в оня мечтан за тях свят.
Be the first to leave a review.
