Из живота на сатовичките дюлгери
-
- април 3, 2017
Костадин УЗУНОВ
Дюлгерството на времето е бил най-разпространеният занаят в Сатовча. Знае се, че първите дюлгери в селото са преселници от Ковачевица, Лещен, Гърмен и др. Всъщност дюлгерството е било разпространено в много села на Неврокопския край. Прочути майстори-зидари са ни оставили богато наследство. Строените от тях преди 50, 100 и повече години училища, черкви, конаци, манастири, къщи и пр. със самобитните си архитектурни решения ни карат и днес да се възхищаваме, да прекланяме глава пред съграденото от дедите ни. Много от тези сгради са обявени за паметници на културата и имат полагащото им се признание и обществена грижа. Много, но не всички. В село Сатовча например такива къщи са Арабаджиевата, Терзиеската (на Лазар Терзиев), старото училище. Те заслужават да бъдат укрепени, реставрирани, за-пазени. В тях са вложили майсторството и таланта си нашите сатовички дюлгери. А съграденото от тях съвсем не се ограничава з рамките на родното им село.
В Сатовча е имало цели родове от дюлгери — дядото, синовете, внуци и правнуци. Щом като момчетата навършели 12—13 години, тръгвали да чиракуват с дюлгерите по две-три години като калари (да носят кал) и общи работници. Всичко се вършело на ръце. Калта се носела по строежите с копаня (дървено коритце, обградено от трите страни). Тя се поставяла върху три кола, забити според ръста на каларя (обикновено още почти дете), откъдето след пълненето той я поемал на рамо.
Най-добрият майстор предавал занаята на по-младите. Дюлгерите владеели до съвършенство обработката на камъка, дърводелството, разкрой- ката, планирането на постройката, читтисването на покрива и реденето на каменни плочи. Най-ценени и търсени били именно тия майстори, които умеели от всичко. Наемали ги да строят по-сложни и тежки, строежи — черкви, училища, конаци, мостове, манастири, чорбаджийски къщи. Някои от сатовичките дюлгери са работили на строежите на светогорски манастири, градили са къщи на богаташи в Серес, Драма, Кавала и др.
В Сатовча е имало много дюлгери и до преди 40—50 години. Цели дюлгерски „династии“ разнасят доброто име на сатовичките майстори. Още се помнят и споменават като добри дюлгери мъжете от родовете Попърцови, Вълчеви, Терзиеви, Караколеви, Начеви и много други. Те са били и постоянните гурбетчии.
До 1912 година, когато Неврокопско е било в пределите на Османската империя, през зимните месеци дюлгерите ходели на далечен гурбет на юг от родния край. Работели от есента докъм „предой“ — началото на юни, когато големите горещини ги подгонвали, а и трябвало ..да се свърши приберището по нивите и ливадите — коситба, жътва, вършитба, оран и т. п. Други пък, конто нямали земя, работели целогодишно — зиме по южните земи, дете по нашия край.
След 1912 година занаятът започнал да запада. Настъпило време на глад и нищета за дюлгерските семейства. Тогава и експлоатацията на дюлгерския труд била най-страшна. Обикаляли дюлгерите от село в село, от район в район, за да намерят по-сносна надница или въобще работа.
Със затварянето па границата зимните месеци за работа отпаднали, работело се само през пролетта, лятото и есента. Но надниците след Първата световна война (1915— 1919 г.) и особено след 1925—1929 г. спаднали неимоверно, спадали всяка година, всеки месец пък работа не се намирала. Стотици хора тръгвали на север да търсят хляб и препитание.
Към края на февруари и началото на март, според времето (не можело да се зида, когато е помръзнало), започвало съставянето на дюлгерските групи. Обикновено те се нагласявали от хора от един род от близки и добре разбиращи се другари в работата На групи по четирима, шестима майстори и един-двама „калари“ и общи работници тръгвали на север. Свивали кепетата (дебела домашна вълнена завивка) на руло (суджук), нарамвали торбите с личните инструменти (чук, мистрия, тесла, трион и отвее) и тръгвали пеш. Всяка група се стремяла да изпревари другата, защото иначе ще остане без работа. Оттогава съществува приказката: „Кепе на суджук, хайде на дюлгерлук, търси си чорбаджия друг“. В нея е въплътена съдбата на дюлгерина от онова жестоко време, когато майсторите от Сатовча обикаляли всяка година по няколко пъти селищата около Девин,’ Смолян, Пещера, Батак, Пазарджик и Пловдив, само и само да си намерят каква да е работа.
За тези тежки времена на гурбетчийство, мизерия и глад с мъка си спомнят’ п днес старите хора. Бай Благо Ролев, човек над 75 години, ми разказва:
— Както всяка година, през 1929-а нашата група тръгна на гурбет. Снегът по припеците беше стопен, но във високото нагазихме сняг до коляно, мек, кишав. Едва стигнахме до Камбаклнлук. Настанихме се под един клонест смърч, накладохме огън, завихме се с кепетата и така осъмнахме на открито. Тръгнахме рано, по помръзнало, за да вървим по-леко. Стигнахме в Батак — работа няма. Отидохме в Пещера и там работа няма. Продължихме за Пазарджик. И там няма работа. Разделихме се на двойки и тръгнахме по селата в различни посоки. Всяка вечер се събирахме — да се видим, сдумаме и фплачем от напразното дирене. Сетне се преместихме в ед1Ю голямо пазарджишко село, от дето продължихме по същия начин да обикаляме околните села. Това празно лутане трая десетина дни. През това време хитро ни следил един местен чорбаджия, който имал намерение да строи къща. Изчаквал, докато се увери, че сме съвсем отчаяни, и на края дойде при нас. Започнахме пазарлъка, а той ни поставя две условия: първо, надницата, ще е един Наполеон, наполовина от надницата на местните дюлгери, и второ, ще работим от тъмно до тъмно. Нямахме избор, приехме. Настани ни в един край на разкъртен обор, където си постлахме стара, прахлива слама и нощувахме. Сутрин, щом започнеше да се развиделява, чорбаджията гневно се развикваше и все ни заплашваше, че ще ни изгони и няма да ни плати цялата сума. Местните майстори ни се подиграваха и подхвърляха с насмешка: „Сутрин, когато козите ги отвързват за паша, дюлгерите от Сатовча ги връзват за работа. Вечер, когато козите връзват, тогава дюлгерите отвързват.“ Ругани, подигравани, гладни и ограбвани — такава беше нашата съдба.
Говори бай Благо и показва старите белези по раменете си. Те са от рани, дългогодишни, живи рани от въжетата на козинявите торби, които били постоянни спътници на дюлгерина и прежулвали раменете му по дългите патища в „гонене“ на хлебеца.
В Сатовча ли си, седнеш ли на приказки с човек на възраст над 85 години, непременно ще ти заразправя за едновремешния живот на дюлгерите по южните земи. По-млад ли е събеседникът ти — 70—75 годишен, ще ти разказва за гурбетчийството из Стара България, за страшната експлоатация и мизерния живот, за морала на двата свята — на капиталиста и на работника. Вижда се, че дюлгерството е превряло и преминало през огъня на суровата борба с класовия противник. Струва си да се надникне в това недалечно минало. От него тръпки те побиват и се радваш, че то е веднъж завинаги приключено в. нашето ново време.
Be the first to leave a review.
