Топ Преса „Прескоментар“: Пука ли ни за Македония?

Първан СИМЕОНОВ, политолог

Eдин глупак позира с чук на Каймакчалан. Но по-големите глу­паци сме ние – че про­дължаваме гръмко да се хващаме на такива постни истории и че нямаме премислена и дългосрочна полити­ка за Македония. Замисляли ли сте се някога, че целта на подобни провокации откъм Скопие и някои тамошни потомствени сърбомани е именно да раздалечат хо­рата от двете страни на гра­ницата. И когато реагираме единствено с ожесточение и гавра към всичко в Маке­дония, влизаме в капана. И в чужд сценарий.

Да, глупакът с чука заслу­жава проклятие, защото се подиграва с паметта на собствените си дядовци. Да,

ВЪРХУШКАТА В СКОПИЕ ЗАСЛУ­ЖАВА ДА БЪДЕ ПОСТАВЕНА НА МЯСТО

Но не проектирайте вина­та върху целия народ там. Хората там не са виновни, така са учени, минали са по­коления. А ние, като държа­ва, отдавна почти нищо не правим. Дори самият факт, че въпросната плоча беше нещо като самоинициатива, а не ярък държавен акт, е до­казателство, че официална София не напредва особено по темата „Македония“ и не държи много на нея.

За съжаление, на нас в България вече не ни пука за Македония. Помня времето, когато в българските медии се пишеше за Македония много. Това време мина. А какво въобще се чува от Македония в последните месеци – добре че е полити­ческата нестабилност или наводнението, или глупакът с чука, та да обърнем внима­ние. Извън това, из медиите у нас може да се намерят само няколко насмешливи репортажа за новия център на Скопие и подобни. Не че авторите на идеята за този център не си го заслужават.

И какво излиза: за Македо­ния у нас – или почти нищо, или насмешка, или раздраз­нение. Средно няма. Тук, раз­бира се, е лесно да изпаднем в патетични слова как това е втората българска държава на Балканите, как фалшифи­цирането на историята там е довело до всичко това, как една трета от днеш­ните бъл­гари са македон­ци и други такива па­триотични (и верни!) неща.

Но няма място за патети­ка, има място за едно просто питане, ще го повторя: пука ли ни днес в България за ня­колко войни, стотици хиляди жертви и няколко десетиле­тия от новата ни история. Ей така, съвсем на око сметна­ти.

Защото долу-горе толкова ни струва Македония от Ос­вобождението насам. Толко­ва дадохме, без да си искаме времето и парите обратно или да обявим жертвите си за безсмислени.

Когато ставаше дума за Македония, българите дори не се замисляха. И сега не се замислят. Схващате тъжна­та ирония.

Даже не я искахме досущ за себе си тая Македония.

ИСКАХМЕ Я СВОБОДНА ЗАРАДИ ХОРАТА ТАМ

заради техните права и прогрес. И се съгласявахме с всичко, което хрумнеше в младите глави на тамошни­те борци – да е независима, федеративна, Швейцария на Балканите, със столица Со­лун, да е „вътрешно“, а не „ве­ликобългарско“ дело, да има местна организация, която да убива други българи, за­щото са „върховисти“, да уби­ва политици в София или да се самоизбива в София.

България винаги се от­насяше към Македония не толкова като към загубена част от себе си, колкото като към своя дъщеря. С онова великодушие, което Талев долови, та да напише – да, македонците са българи, и да, Санстефанска България е хубаво нещо, но не се получи и затова сега търсим авто­номна Македония. Цитирам по памет.

България приемаше всич­ко. „Всичко за Македония“ пише на едни паметници из днешна Югозападна Бълга­рия.

И какво се случи, та сега не ни пука? Нима успяха онези, чиято работа беше да отвра­тят народа от двете страни на границата? Това ли на­стъпи в резултат на няколко войни, няколко десетилетия и стотици хиляди жертви?

БЕЗРАЗЛИЧНИ ЛИ СМЕ ВЕЧЕ!?

Днес за нас Македония не е важна тема. За нас Маке­дония са градски шлагери от типа на соколи, девойчета, шуми-буки, които гордо ми­слим за „изворен фолклор“. За нас Македония е прис­мехът към комшиите, които говорят на езика на бабите ни. За нас Македония е тре­вогата, че още малко и там дори ще се окаже по-добре, отколкото у нас. За нас Ма­кедония е само Вардарска, а Беломорието около Солун, например, ни е интересно най-вече при струпване на почивни дни.

Погледнете който и да е форум под публикация за гръцко-македонския спор: огромната част от мненията на българите са злорадства от типа „дай заедно с гърци­те да ги заклещим тия небла­годарници в Скопие“ или

„ТЕ, АЛБАНЦИТЕ, ИМ РАЗКАЗА­ХА ИГРАТА“.

Въобще, днес обичаме ли у нас Македония!? Не е ли па­радокс това – та ние почти мразим Македония. Мразим самите себе си!

Впрочем, всяко българско солидаризиране с гръцка­та позиция е спорно. Първо защото така окончателно загърбваме Беломорската част на Македония, второ, защото така само отблъск­ваме Скопие и изпадаме в ощо по-трагикомичната си­туация да бъдем презирани най-много от онези, за които сме се грижили най-много, и трето: защото Гърция има какво да спечели в спора за името, а ние ще спечелим само врагове в Скопие.

Но не съм вещ в дипло­мацията, не разбирам. Раз­бирам само, че ако някой е искал да раздели Скопие от София, вече почти е успял. Не само защото Скопие про­вокира. А най-вече защото

новото поколение в Бълга­рия не се интересува от Ско­пие.

Ще кажете: „естествен процес на глобализация и размиване на национално­то и т.н. Ами ако е естест­вен процес, какво въоще се сърдим на глупака с чука!? Ще кажете също: Скопие е виновно, ние правим предос­татъчно. Да, Скопие е във фаза, в която тепърва гради държава, митология и като всяко малко нещо, е агре­сивно. Въпросът е защо ние, гърмените зайци, опитната стара България, за 25 години не налучкахме правилната политика към Македония, та да не допускаме пълзящото отчуждение на двете държа­ви. Дано греша.