Любка Рондова – една българка

Преди дни си отиде една велика българка – народната певица Любка Рондова. Тя е родена на 24 август 1936 г. в костурското село Шестево (на гръцки: Сидирохори), Егейска Македония, Гърция. Нейният дядо Димитър Илиев (Буджов) е участник в Илинденско-Преображенското въстание. През 1948 г. по време на Гръцката гражданска война попада в групата на така наречените деца бежанци, с които е изведена от комунистическите партизани извън страната. Живее в Полша и Чехия. Завършва славянска филология в Карловия университет в Прага. Говори няколко езика. През 1960 г. семейството ѝ се установява в България,

През 2000 г. е издаден първият ѝ албум на компактдиск „Смиляна“. В него са включени 22 най-популярни и обичани песни от цялото ѝ богато музикално почти 40-годишно наследство. Следват още много записи с автентична и авторска музика. За приноса ѝ към българската култура е удостоена с орден „Стара планина“. Носител е и на орден „Св. св. Кирил и Методий“ и златен медал „Петко войвода“. Работи с ансамбъл „Гоце Делчев“ до смъртта си.

Любка Рондова пред родната си къща 60 г. след като го е напуснала.

Любка Рондова е от изчезналия род на песенните българи. Така ги нарекох, след като тя ме заведе в родната си Егейска Македония. Близо 60 години тя самата не бе стъпвала там – още като дете през март 1948 г. Любка, едва 12-годишна, е изведена без родителите си в чужбина. През Гражданската война в Гърция между англо-американския режим в Атина и левите сили, ръководени от гръцката компартия, е намерен повод за поредното обезлюдяване на българските села в Костурско, Воденско и Леринско. 40 000 деца са преселени от родните си места с мотива да бъдат спасени от бомбардировките. 12 000 от тях по заповед на гръцката кралица Фредерика са пратени в лагери за погърчване из егейските острови. Останалите 28 000 деца, чиито родители са в партизанската армия, са изведени към Югославия и оттам са разпратени в страни от съветския блок – в Полша, Чехословакия, Румъния, Албания, Унгария, дори чак в съветската Узбекска република. Но нито едно егейско българче не е пратено в България!

Ключът на дома й.

„Привечер тръгнахме на групички децата от нашето село. На едни родителите им ги изпращат, други пък се сбогуват с бабите си, защото бащите и майките им са партизани. Мене ме изпрати баба ми Велика и тогава й казах: „Бабо, види дека си кладох куклата – там, на пенджеро, да ми я чуваш! Сакам, като си дойдам, да си я найда.” Така и 57 години не съм си дошла да си я найда”, въздъхва Любка пред полусрутената си родна къща в село Шестево, Костурско. Името му днес е гръцко – Сидирохори.
Пеша тръгнахме с дрешките, които имахме – без багаж, защото нямахме какво да носим. И така ние от Шестево се сляхме с децата от Църковище, Дъмбени, Маврово, Личища, Блаца… Вървим само вечер и нощем, а денем се крием – седим в горички и мълчим, да не би да дойдат самолети и да ни бомбардират. Минахме покрай Преспанското езеро и стигнахме до Югославия (преходът е бил 160 км пеша – б.а.). Там ни качиха на товарни вагони и така се озовахме в Румъния”, спомня си Любка Рондова.
12-годишна тя е пратена чак в Полша, където тръгва на училище. Учи полски, руски, гръцки и български, но не точно. В детските бежански лагери в страните от съветския блок по заръка на Тито и Сталин е наложена строга програма за македонизиране на егейските българчета.

2007 г., Стоян Борисов и Любка Рондова в черквата на с. Горна Василица след участие за събора на селото.

„Дойде един младеж от Скопие и ме пита: „Како се викааш?” Отвърнах му: „Не се викаам! Името ми е Любка Василева Рондова.” А той ми вика: „От денеска натамо ке се викааш Рондовска!” В документите си за самоличност Любка пък е записана с погърчено име – Олимпия Ронта.
„Когато семейството ни се събра през 1959 г., татко ми рече: „Защо си Рондовска, ма?” Не знам, така ни рече даскало. А даскало ни е от Скопие – правят ни македонци, да сме Рондовски, като че ли няма българи с име Раковски?” – смее се Любка.
„Аз знаех от майка ми, от баба и от дядо, че сме българи”, споделя певицата. Детството й до изселването минава във вълшебството на песните. Любка се оказва единственият пазител на десетки забравени вече български народни песни от Егейска Македония. И днес те са забранени да се пеят на обществени места в Северна Гърция. В ресторантите и таверните пускат само музикалния съпровод на песента без текста. Защото е на български!
„Много песни помня от дома, от майка и от чупите, така викаме на момите по нашите села.” И мигом озарена запява:
„Всичките дървя, сал едно не се разви. Под дърво лежи младо юначе. „Ох, немам сили… с девет люти рани”, а над него – орлица. А тя му говори: „Умри ми, умри, младо юначе, да ти изпия църните очи. Да ти изкълва белото месо. Я бега-бегай, орлице, да не извадя остра сабя…”
Вижте, като Ботев е – открива сама Любка. Казва това насред родното си село, в което днес се говори само на гръцки и името му е гръцко. Старите надгробни плочи с българските имена са изтръгнати от земята и сега в гробището се допускат само покойници с гръцки имена, обяснява й нейният връстник и съселянин Паскали Янков.
След Втората световна война великите сили са решили да прочистят Северна Гърция от етнически българи. Само в Костурска околия до 1944 г. те са 50 000 души, но няколко години по-късно там вече няма нито един българин според официалната гръцка статистика.
Има, и то много, но не смеят да се самоопределят, защото ще пострадат от тайните служби в Атина, със свито сърце признават пред Любка нейни съселяни от Шестево през 2006 г. Там обаче не е останал нито един неин роднина – едни тя открива в Охрид, други в Скопие, трети били в Ташкент… Но никой не се върнал в Гърция, макар Атина официално да разреши през 1982 г. на хилядите деца бежанци да се върнат по родните си места и така да наследят къщите и имотите на своите бащи и деди. Но Атина постави изричното условие – да декларират, че са гърци по род и произход.
Любка Рондова никога не се примири с манипулациите на гърците и сърбите. „Питат баща ми: „Защо искаш да се изселваш в България, нали си македонец?” А той им отвръща: „Аз съм македонец българин от Македония. В Македония има сърби, гърци, турци, албанци, но ние сме българи!” Това е заветът на баща й Васил, който тя следва в житейския си път, и само месеци преди да си отиде от този свят, призна:
„Благодарна съм на моето родно село, на моята баба Велика и на моята майка Веселина за песните, които ме научиха. Всяка песен за мен е памет за времето, за събитията в моята Егейска Македония, за истината за българската история!”
С Любка Рондова сякаш си отиде и последният от рода на песенните българи. Които не споделят мъките си, нито жалят съдбата си, а я изпяват в песен, за да я преживеят всеки път като Божия орис.

Преди пет дни си отиде една велика българка – народната певица Любка Рондова. Тя е родена на 24 август 1936 г. в костурското село Шестево (на гръцки: Сидирохори), Егейска Македония, Гърция. Нейният дядо Димитър Илиев (Буджов) е участник в Илинденско-Преображенското въстание. През 1948 г. по време на Гръцката гражданска война попада в групата на така наречените деца бежанци, с които е изведена от комунистическите партизани извън страната. Живее в Полша и Чехия. Завършва славянска филология в Карловия университет в Прага. Говори няколко езика. През 1960 г. семейството ѝ се установява в България,
През 2000 г. е издаден първият ѝ албум на компактдиск „Смиляна“. В него са включени 22 най-популярни и обичани песни от цялото ѝ богато музикално почти 40-годишно наследство. Следват още много записи с автентична и авторска музика. За приноса ѝ към българската култура е удостоена с орден „Стара планина“. Носител е и на орден „Св. св. Кирил и Методий“ и златен медал „Петко войвода“. Работи с ансамбъл „Гоце Делчев“ до смъртта си.