Йордан Виранов: Искаме да има храм в Церово и няма да се откажем

Топ Преса посети благоевградското село Церово, известно като помашко село.

През 1891 година Георги Стрезов пише за селото: „Церово, по същата посока, на 3 часа път, поминък и природа същата, както в Осеново. 60 къщи помаци.“

Съгласно статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година в селото живеят 700 българи мохамедани. След Междусъюзническата война в 1913 година Церово остава в България и част от помашкото население на селото се изселва. Според Димитър Гаджанов в 1916 година в Церово са останали 32 помашки семейства.

Срещам се с Йордан Виранов с който се познаваме от много години, с него сме учили заедно в основното си образование в кв. Струмско. Срещам се с него, не за да си припомним младините, а защото той е един от инициаторите в Церово да има православен храм. Тези стремежи са започнали отдавна и се превърнали в ходене по мъките, писма, срещи, молби.

Ето какво каза Данчо пред Топ Преса…

От кога е възникнала идеята да построите храм в Церово?
– От 2000 година… Идеята е моя. Току що се бяхме оженили и си говорехме, че ще е хубаво да имаме някакво храмче, някакъв параклис. Решихме събрахме се 5-6 момчета, направихме инициативен комитет. Свързахме се с отец Андон Шавулев. Говорихме с него и той ни посъветва да направим списък, за да се види дали има хора подкрепящи идеята да се направи този храм.

Имаше ли желаещи?
– Да, още на същата вечер събрахме над 300 подписа. На следващия ден му ги отнесох, той беше много изненадан. Каза, че такава нещо до сега не се е случвало, да се съберат за няколко часа. Ние имаме нужда от храм…

До сега тук не е имало храм, нали?
– Някога е имало нещо, но то е било малко, по-скоро е било като джамия. Но това е било преди много години. Друго не е имало.

След като събрахте подписите как продължи процедурата?
– Направихме църковно настоятелство. Подадохме документите в общината… От там ни обещаха да ни помогнат. Мисля, че 2010 година ни дадоха документи, планове. Отчуждиха парцела, които беше общински, дадоха ни го. Те всъщност ни предложиха три различни места, но за нас най-хубавото място е тук. Защото е в началото на селото. Но е трудно… Трябват пари.

Цялото интервю четете в печатното издание на Топ Преса