Градът: Вярност към бащиния занаят

Юлия БАЙМАКОВА

Занаятчията не забогатява, но и гладен не остава! Тази истина сарачът Юлиян Илиев знае от баща си, той пък я е чул от своя баща. Скромни и трудолюбиви хора, те са посветили живота си на сарашкия занаят. Благодарение на него отгледали децата си.
Семейството се преселило в Гоце Делчев от Зърнево в началото на 40 – те години на миналия век. Бащата Димитър Илиев побързал да отвори работилница край реката и започнал да приема поръчки – не само за сарашки, но и за обущарски услуги. Правел нови обувки – мъжки, дамски, детски – всякакви. Работел само с естествена кожа – биволска, телешка, ярешка, овнешка, свинска. Синът му помни как от тези кожи им „се разсипвали” пръстите, по-точно от химикамите, с които били обработвани. Подметките взимали от Пловдив или София, а саите шиели сами на ръка. Обувките били здрави, трайни. С годините поръчките намалявали, но все пак бащата имал работа чак до 80 – годишна възраст.
От шестте деца на Димитър Илиев само Юлиян проявявал интерес към бащиния занаят. От малък му помагал. А когато пораснал, открил своя работилница. Изявил се като майстор, но скоро разбрал, че занаятът запада и няма да осигури на семейството си добър живот, ако не работи и нещо друго. Завършил строително училище в Благоевград и тръгнал по обектите. Постепенно усвоил тънкостите на новата професия и се издигнал до бригадир в Стройрайона. И сега, щом го потърсят за такава работа, не отказва. Но и бащиния си занаят не загърбва, макар че е труден. „Тази професия е съклетчийска – споделя майсторът. – А и очите ме заболяват. Колкото до печалбата, зорлен прекарваме. Днес за цял ден спечелих 1 лев. Е, има дни, в които изкарвам.”
Оглеждам работилничката. Тясна, едва се побират двете шевни машини, тезгяхът с инструментите – чукове, шила, длета, ножове, замби … За удобства и дума не може да става. И все пак моят събеседник прекарва тук по цял ден, наведен над работата си. Виждам в ъгъла нов хамут и го питам как точно се изработва подобна вещ. „Много трудно – отговаря майсторът. – Всичко трябва да си доставям – буково дърво, халки, кожи, връв. На всяко животно по мяра се прави. Но още по-трудно е при седлата. Тях трябва да направиш вътрешно, нищо да не се вижда. Ходех при майстори в Гърция, за да ми покажат как се правят седла. Научих се, но не искам да ги работя, защото оставам без очи.”
Сега хората се отбиват в работилничката най-вече за смяна на ципове. Познават майстора и са доволни от работата му. А и той е доволен, че може да им услужи. „Тази си е бащина професия и няма да я изоставя, ще я работя” – казва майсторът, но не скрива и огорчението си от западането на занаятите. Заради строителството е обиколил много страни – Англия, Франция, Испания,
Израел … , и знае, че там занаятите се поддържат. Посещавал е места в близост до пазарите, отредени само за занаятчийски работилници. Защо и у нас не се стимулира развитието на занаятите, та и млади хора да ги усвоят и да поддържат традицията!
Напускам работилничката с мисълта, че не е далече времето, когато само от експозициите в музеите ще се научава за уменията не само на нашите предшественици, но и на много от съвременниците ни.