ТОП ПРЕСА ПРЕДСТАВЯ! ГЕРОИТЕ С ПРЕДПАЗНИ КАСКИ: КРИСТИЯН ИЛОВ ЗА РИСКА ДА ВЛИЗАШ ТАМ, ОТКЪДЕТО ВСИЧКИ БЯГАТ

От Скопие до Лос Анджелис – когато институционалната небрежност и природните стихии се срещнат, само „обикновените хора“ стоят на пътя на бедствието

Над 2500 интервенции годишно. Понякога по пет излизания на ден. Повече от 12 часа на терен по време на големи пожари. Поглъщане на гъст, задушлив дим, запалено рамо и на косъм от фатално падане в провалия. Това не е сценарий за холивудски екшън, а суровата равносметка от трудовото ежедневие на Кристиян Илов – един млад мъж, чиято професия е пожарникар-спасител. В днешното издание на подкаста „Обикновени хора“, пренесено на страниците на „Топ Преса“, разговаряме с него за рисковете, които дебнат зад всеки ъгъл, и за разклатения статус на тази благородна, но пренебрегната професия в Македония. Паралелно с това поглеждаме и от другата страна на Атлантика, където режисьорът Дарко Митревски предава своята репортажна гледна точка за опустошителните пожари в Лос Анджелис – град, в който той живее вече 18 години и който споделя същата съдба на природни предизвикателства и управленски пропуски.

Когато погледнете Кристиян, виждате един 30-годишен мъж, който обаче изглежда едва на 22-23 години. Той се появява на срещата усмихнат, свеж и изключително релаксиран, въпреки че само часове по-рано може да е бил в центъра на огнен ад. Завършил е средно икономическо образование, но в момента е записан на вонредни студии по психология. Тази негова стъпка не е случайна – Кристиян осъзнава, че неговата професия не е само въпрос на мускули и физическа издръжливост. Тя е битка с паниката и стреса – както неговите собствени, така и тези на пострадалите хора. Мисля, че никой от колегите ми не иска да ни считат за херои или някакви специални хора, казва скромно Кристиян. Ние сме обикновени хора. Но неговата събеседничка Илина веднага контрира това твърдение: те не са съвсем обикновени, защото влизат там, където повечето хора не биха се осмелили. Директният повод за този разговор са големите пожари в Ел Ей, където природните дадености и институционалната небрежност създават смъртоносен коктейл. В Македония ситуацията не е по-различна – рисковете стават реалност, когато лошите политики и липсата на грижа от страна на институциите се намесят в уравнението.

Много хора често питат пожарникарите дали не ги е страх. Отговорът на Кристиян е откровен и дълбок. На всички ни е страх, казва той. Няма човек, който да не изпитва страх. Но чрез обучението и постоянните упражнения те се учат да контролират този страх. Идеята е не той да ги движи, а да ги поддържа будни и осъзнати за всяка стъпка, която правят в огъня. Това е психологическата броня, която той гради всеки ден и която в момента дообогатява в университета. Пътят до тази професия обаче е осеян с препятствия, които малцина успяват да преодолеят. В публичното пространство и по онлайн форумите често се върти въпросът как се става пожарникар и дали за това са нужни връзки. Кристиян разсейва тези съмнения, описвайки бруталния процес на подбор, който трае четири дни и не оставя място за манипулации. Конкурсът започва с физически проверки: склекове и коремни преси до отказ за една минута, катерене и слизане по четириметрово въже, десет набирания и изтощителното упражнение скиорско столче. Втория ден кандидатите трябва да истрчат 2800 метра за по-малко от 12 минути. Третият ден е най-тежък – катерене с т.нар. кукача, специална стълба, от приземния етаж до втория по фасадата на сградата. След това кандидатът облича пълна бойна опрема и взема два апарата по 13 килограма всеки. С общо тегло от над 40 килограма върху себе си, той трябва да се изкачи от приземния до шестия етаж и да слезе обратно без почивка.

Към физическите изпитания се добавят интервю със сложни въпроси от общ и стручен характер, писмен изпит, като на Кристиян му се е паднало да пише молба за издаване на лична карта, и накрая – 50 метра плуване. Само тези, които преминат през това сито, получават шанса да започнат едногодишно обучение, преди да стъпят на истински терен. Проблемите в Македония обаче започват след назначаването. Страната страда от хроничен недостиг на професионални пожарникари. Статистиката е неумолима: по закон трябва да има един пожарникар на 1500 жители. За Скопие това означава бригада от близо 500 души. В реалност те са едва 170. Дори текущите конкурси едва покриват броя на заминаващите в пенсия, което оставя системата в постоянен дефицит. Ние даваме натчовешки усилия, споделя Кристиян. Той си спомня пожара в квартал Чаир, където е бил на крак над 12 часа. По закон и за безопасност не трябва да използваш повече от два кислородни апарата по време на интервенция. Ние с колегата използвахме над десет. Това е риск за здравето им, но е трябвало да овладеят ситуацията на всяка цена.

Кристиян обръща внимание и на доброволните пожарникарски дружества. В развитите страни те са гръбнакът на сигурността, но в Македония статусът им не е законово регулиран по правилния начин. Доброволците трябва да са първите на терен при горски пожари, но те трябва да бъдат добре обучени и оборудвани. Не е въпрос само да имаш хора, а да инвестираш в тях и в техниката им толкова, колкото и в професионалистите. Числата на натовареността са стряскащи. Средно на година се извършват над 2500 интервенции. Преди средната натовареност е била четири излизания на 24 часа, а сега вече е скочила на пет. В моята 12-часова смяна може да не се случи нищо, но може да излезем и осем пъти подред, обяснява Илов. Тази непредсказуемост изисква постоянна бойна готовност и изтощава физически и психически.

Разказът на Кристиян Илов е огледало на една професия, която е оставена на самотек от държавата, но се крепи на раменете на неколцина ентусиасти. Те не искат медали, не искат да бъдат наричани специални. Те искат колеги, с които да споделят тежестта на апаратите, и държава, която да не чака следващия голям пожар, за да се сети, че пожарникарите съществуват. Защото, както показва примерът от Лос Анджелис, когато огънят тръгне, институционалната небрежност изгаря първа, оставяйки след себе си само дим и разруха, които хората като Кристиян трябва да почистват с цената на здравето си. Инвестицията в пожарната безопасност не е просто разход, а застраховка за живота на всеки гражданин. Докато Кристиян продължава да учи психология и да тренира тялото си за следващото изкачване до шестия етаж под пълно снаряжение, въпросът остава към обществото и управляващите: кога професията пожарникар ще получи заслуженото признание не само на думи, но и чрез реални реформи и бюджет.

Това интервю е напомняне, че докато ние спим спокойно, някой там навън контролира своя страх, за да можем ние да не изпитваме нашия. Кристиян Илов е само един от тях – млад, усмихнат и готов да влезе в огъня, за да спаси непознат. Професионализмът му е доказателство, че въпреки трудните условия и липсата на достатъчно хора, в скопската пожарна бригада все още работят личности с висок морал и чувство за дълг. Но този ентусиазъм не е вечен и изисква подкрепа. Годините минават, колегите се пенсионират, а новите попълнения едва запълват празнините. Ако темпото на работа продължи да се увеличава със сегашните 2500 интервенции годишно, натискът върху тези 170 души ще стане непосилен. Време е за промяна в отношението към тези спасители, преди пламъците да са ни напомнили по по-болезнен начин за тяхната важност. А ние, като медия и общество, му дължим поне това: да чуем гласа му, преди следващата сирена да го призове отново на терен сред дима и провалиите. Кристиян е пример за това, че най-обикновените хора често са способни на най-необикновените дела.