ПОГРЕБЕНИЕТО НА РАЗУМА В ДВАДЕСЕТ И ЧЕТИРИ ЧАСА ТИШИНА

Денят за размисъл. Колко тържествено звучи, нали? Сякаш държавата ни подава интелектуална патерица, за да ни помогне да прекуцукаме през пустинята на собственото си безхаберие. Но истината е, че този ден е най-циничната отбивка по пътя към пропастта. Ние сме се превърнали в общество на емоционалните инвалиди, които бъркат желанието с реалността. Искаме светът да е мек, розов и удобен – като плюшена играчка, която да гушнем преди сън, докато истината отвън е зъбата, грозна и мирише на разложение.

Ние не мислим. Ние консумираме готови полуфабрикати от чужди мисли, претоплени в микровълновата на социалните мрежи. Мисловният ни процес е атрофирал до нивото на условен рефлекс – слюноотделяне при споменаването на „светлото бъдеще“ и панически страх пред огледалото. Защото в огледалото не виждаме граждани, а биологични единици, които са зазидали прозорците на критичното си съзнание. Предпочитаме сладострастието на лъжата пред аскетизма на факта. Искаме да е това, което ни се ще, а не това, което е в действителност – една класическа психопатология на масите.

Този ден е безсмислен, защото мисленето не е празничен костюм, който вадиш веднъж на четири години. То е ежедневна молитва на разума. То е онази тънка, но здрава нишка, която ни държи над животинското царство. Животното се вълнува от калориите и безопасността на кошарата; човекът би трябвало да се вълнува от траекторията на свободата си. Но ние доброволно се върнахме в обора, подменяйки волята си с алгоритама на стадото.

Ако ти е нужен закон, за да спреш и да помислиш, значи вече си мъртъв отвътре. Размисълът е хигиена на духа, а ние сме обрасли в интелектуална нечистоплътност. Днес е денят, в който тишината не е злато, а епитафия. Защото утре, когато пуснете хартийката в кутията, вие няма да гласувате за идеи. Ще гласувате за собствените си халюцинации, докато реалността ви чака отвън с тояга в ръка. И повярвайте ми, тя няма да прояви милост към тези, които са забравили как да употребяват сивото си вещество.

Историята е гробище за нации, които са предпочели упойката на илюзията пред скалпела на критичната мисъл. Спомнете си заслепението на троянците пред дара на данайците – класическа метафора за обществото, което в своята интелектуална леност приема за благодат онова, което носи неговата гибел. Те не видяха дървения кон, те видяха края на обсадата, защото така им се искаше. Или погледнете Ваймарската република, където в задимените бирарии една нация, преситена от унижение, реши да ампутира здравия си разум, за да прегърне екстаза на една фатална утопия. Когато мисленето се превърне в престъпление срещу колективния комфорт, се раждат тираните. Ние днес сме същите – седим върху буре с барут и се любуваме на фитила, защото ни е обещано, че това е просто фойерверк за наше забавление.

Нашият мисловен апарат днес прилича на изоставена библиотека в крайен квартал – прозорците са изпочупени, рафтовете са празни, а по пода се търкалят само изпокъсани страници от евтини жълти вестници. Ние сме в състояние на духовна кахексия; мускулатурата на съзнанието ни е омекнала до пихтия, защото сме спрели да я упражняваме срещу съпротивлението на истината. Предпочитаме да живеем в „Потьомкински села“ на духа, където фасадите са боядисани в ярки цветове, а зад тях зее бездната на нищетата ни. Искаме реалността да е пластилин в ръцете на нашите капризи, но забравяме, че тя всъщност е гранит, който разбива главите на тези, които отказват да го признаят.

Финалът на този спектакъл е предвидим и жесток. Денят за размисъл ще отмине, урните ще бъдат запечатани, а ние ще се приберем по домовете си, убедени, че сме изпълнили някакъв свещен дълг. Но истината е, че сме извършили поредното предателство към собствената си човечност. Човекът е мислеща тръстика, казваше Паскал, но ние сме просто тръстика, която се огъва под всеки вятър на демагогията, без дори да подозира за съществуването на вятъра. Ако не започнем да мислим днес, утре ще се събудим в свят, където мисълта ще бъде лукс, който не можем да си позволим. И тогава, в тишината на окончателната ни атрофия, ще разберем, че сме били животни не защото ни липсваше хляб, а защото ни липсваше куражът да погледнем реалността в очите. Мислете, по дяволите, преди да са изключили тока на последната ви невронна верига.