„Това не е алкохол, а лек, ага!“ – един следобед в Долен, между дим, смях и казан за ракия

Някъде из каменните улички на сатовчанското село Долен, където Родопите говорят с тишина, а вековете тежат по керемидите, попаднах не на туристическа атракция, а на нещо много по-истинско – на ракиджийник. Не „модерен дестилатор“ с цифров дисплей, а стар казан, патиниран от години, с медна тръба и зелен леген отдолу, където капе тайната на този край – доленската ракия.

Почти случайно, както най-хубавите разкази се раждат, свих зад един каменен зид и се озовах пред полутъмно помещение, в което не светеше прожектор, а само една гола крушка от тавана. И как свети тя, братко! Не като лед лампа от столичен мол, а като съвестта на стар майстор – жълта, мека и сърдечна. Простичка стая с каменни стени, дървени пейки, шарена покривка и в ъгъла – печка с чайник и недопито кафе. А до стената – черният цилиндър на казана, като мълчалив жрец, който дестилира не просто плод, а история.

Седнах на пейката като неканен, но приет гост. Хората бяха вътре – мюсюлмани, с ръце почернели от труд и сърца, меки като пяна върху айрян. Не пожелаха да ги снимам – „Не ни снимай, ага, но седни да си кажем дума“ – и дума казахме, ама не една.

Попитах ги: „Абе, не е ли забранено при вас да се пие алкохол?“ Засмяха се, но не присмехулно, а топло, мъдро. „Това не е алкохол, а лек – това е за кръвта, за сърцето, за душата. Алкохол е онова в магазина. Тука – това е елексир, ага.“ И ме почерпиха – с черпак, не с чашка. С аромат, който не боде, а гали – на зрели сливи, на есенна мъгла и на родопска честност.

В помещението горещо… миришеше на дим, на сено, на ябълкова есен макар и да е лято и малко – на тайна. Таванът поскърцваше, от въжето висяха изсъхнали треви, които не попитах какви са – сякаш и те бяха част от ритуала. А самият процес – просто и свещено дело: от огъня, през тръбата, до капчицата, която капе в кофата. Всяка капка – пот, смях, спомен.

Не е това туристическа забележителност. Това е жива култура, която диша, която лекува, която не се снима за Instagram, а се усеща със сърцето. Това е място, където човек не пита „имате ли разрешително?“, а „има ли още от онази крушова, дето беше по-мека от люлка на баба“.

Това е Долен – село не за гледане, а за преживяване. Там, където мюсюлманите варят ракия с усмивка, селянинът те кани без да те познава, а светлината от крушката е по-чиста от прожектор в студио. Това е България без брошура, но с душа. И ако питате мен – тая ракия не е грях, а благословия. А нейната история тръгва от тук:

Легендата на хулaвата гроздова серска ракия – елексирът, който танцува с душата

Преди векове, в село край границата на Гръцко и Родопите, живеел стар казанджия, когото местните наричали „Бабун хаджи“. Само защото не се боял нито от вятъра, нито от студа, нито от строгите закони: варел си той своята гроздова ракия с тайна, предавана само устно – и само на потомци, които познавал по сърце.

Идвал към есента хлад, а виното от гроздобера било тънко и кисело – но „хулaвата“ серска ракия го спасявала. Казвало се, че един глътка и душата ти се отпуснала; втора – и проблемите ти се смеят; трета – и вече знаеш защо живееш.

Жената на Бабун хаджи била мюсюлманка, но не се учудила кой знае колко, когато виждала как той работи казана. „Това не е грях, а лек – елексир за добруването на рода“ – казвал той – и го правел като магия: със смях и със сълзи, с шепоти и кадърен ритъм на огъня.

Рецепта за хулaва гроздова серска ракия (автентичен родопски елексир)

Съставки:

• Зрели гроздови плодове (предимно местни сортове – мускат, мелник, сини плаки)

• Няколко шепи захарен сироп (по желание)

• Листа от орлови нокти или червен кантарион (накрая – за аромат)

• Вода – ако трябва да се регулира градусът

• Любов, търпение и мълчание

Подготовка:

Гроздето се изчиства, смачква се внимателно, за да останат семките непокътнати. Мъстта ферментира в дървени бурета не по-малко от 30 дни, покрита с плат, до първите балончета – знак, че духът е готов да се освободи. След това се прецежда и се претопля бавно в казан под слаб огън, без бързо въртене – слушаш как капе, усещаш аромата.

Варене:

Загрява се бавно, изпаренията с кадифен топъл аромат се връщат през медна охладителна тръба в стъклен съд или зелена кофа. Първата капка – тя е „първа молитва“, втората – „първото благодарение“, останалото – лек за зимата, за самотата и за кръвта.

Отлежаване:

Сваля се в стъклен буркан или гърне, покрито с восъчна хартия. Стои на хладно и тъмно поне 3–4 месеца, а най-добрите еликсири чакат година – докато цветът стане топъл, златист и не прозвучи като тишина.

Тези са духът и рецептата – легенда и вкус, събрани в една капка. И макар да не открихме исторически факт или запис, силата на устната традиция и емоцията на родопския край създават истинско приказно усещане.

Велизар СТОЯНОВ

СОФИЯ

ПРИЯТЕЛ НА ТОП ПРЕСА

Само в „Топ Преса“ – където и най-малката капка истина има вкус на родопска ракия.