Топ Преса представя: С. Старо Лехово! Колко много българска история! Колко спомени, мъка и печал сред призрачният пейзаж на някогашното българско село
-
- февруари 27, 2025
През Балканската война селото е освободено от части на Седма пехотна рилска дивизия на българската армия, но след Междусъюзническата война от 1913 година остава в пределите на Гърция. Свещеникът на Лехово, въпреки заповедта да чете на гръцки, продължава да води литургиите на български език.
От най-стари времена Славянка е свързана с живота и бита на тукашното население. В замлищата на разположените в подножието и села – Ловча, Парил, Голешово, Петрово и Лехово в българска територия и Каракьой/Катафито/, Търлис /Ватитопо/, Кърчово/Каридохори/и Крушово /Ахладохори/в гръцка територия – са намерени редица археологически находки, които свидетелствуват за високата материална и духовна култура на местните жители.
Още се носят легенди за стари харамии и комити, за войводи и хайдушки чети, бродили из планината Славянка с оръжие в ръка за освобождението на този край от османския деспотизъм. Открояват се имената на дядо Илия Кърчовалията и Атанас Тешовски, на Стоян войвода от Старчище и Георги Зимбиля от Горно Броди, на Богатин войвода и Вангел Япата и др.
С важни събития от историята на този край е свързано и името на Пейо Яворов със село Старо Лехово, днес разположено в гръцка територия.
Днес, сред руините в изоставеното преди повече от век българско село Лехово, Валовищко, дн. Гърция, само спомените и съдбите на хората, днес пръснати по света, напомнят, как някога тук е кипял живот. Напомня и килната, външна стена на I-класното смесено българско училище как тъжно стърчи сред бурените. Огласяно някога от над 70 забавачи, ученици и ученички, днес е свърталище на змии, гущери и пернати.
Колко много българска история, колко мъка и печал нашепва единствено оцелелият свидетел, камбанарията при останките на църквата „Св. Атанас“.
Строителството й започва през 1893 г. за да бъде завършена през 1898 г. след избора на българска община в Лехово.
За този период главният учител Иван Д.С. ни е оставил безценни сведения, които с жалост и в кратце споделяме с Вас:
„Селото Лѣхово се намира на сѣверо-западъ отъ Демиръ Хисаръ на разстояние 6 часа. Кѫщи брои не по-малко отъ 300, чисто български, при това екзархисти“, пиши в доклада си учителят.
Ще спестим пасторалното му описание от бита и поминъка на лѣховяни, присъщи за всяко едно българско село в Македония. „Прѣди 5-6 години нѣмало е човѣкъ въ селото да знае да чете на собствения си езикъ. Никой се не обръщалъ къмъ църквата и училището. Обаче днеска мислѭ да не е така, когато мнозина отъ по виднитѣ лица распалено се трудѭтъ за училището, цѣнѫтъ ползата му и се радватъ на напрѣдъка му. Това се вижда отъ I-класното училище, което личи въ селото ни, снабдено съ всичкитѣ училищни пособия…и което се посѣщава отъ 70 ученика, рѫководими отъ двама общински учители. Тукъ селянитѣ, по примѣра на по-виднитѣ български села още на 5 октомврий 1897 год. избрахѫ за община лицата: за прѣдсѣдателъ О. Ст. Воденичаровъ, за касиеръ Ст. Пѫнчевъ и за членове Ив. Поповъ, Ан. Пѫнчевъ и Велю Кувтовъ“. Как в късо време леховчани се „повдигатъ в научно отношение“, учителят отдава на влиянието от „словата на Негово Благоговѣйнство о. Воденичаров“.
Съвсем скромно българският просветител споделя и за своя принос, като признава че „ денонощно се е трудилъ и употрѣбявалъ своето врѣме повече надъ училищната маса, за да отговори на званието си“. „Още прѣзъ 93 год. лѣховани сѫ почнѫли да правятъ камбанария тъкмо до църквата, на която сѫ поставили само основата… Общината ще се погрижи да довърши казаното…“, уверен е той. с. Лѣхово, 24 ноемврий 1897 год. Ив. Д-въ
През 1897 г. в Лехово е утвърдена българщината. В началото на ХХ век селото ще кипи от революционния живот, обхванал цяла Македония и Одринско. През 1903 г. в Лехово отсяда Яворов, като от амвона на църквата на Великден произнася пламенна революционна реч. През юни- юли 1913 г. Лехово е окупирано от Гърция, където съвсем близо минава българо-гръцката граница. Жителите му се изселват и основават ново Лехово на българска територия.
Разделяме се с руините на Лехово, но не и с историята му. Докато не падне и последният камък от величествената камбанария, от върхът й ще звучат словата на всеотдайният главен учител Иванъ Димовъ от края на 1897г.„За укоръ бѣхѫ лѣховани, а сега са за похвала, па ще служѫтъ и за примеръ…“
От нас самите през ХХI век зависи, дали това ще бъде забравено…
Лехово е село в историко-географската област Мървашко. Било е разположено северно от град Сяр (Серес) и град Валовища (Сидирокастро) в северозападното подножие на планината Алиботуш (Орвилос) на границата с България по течението на Леховската река (Дели крава).
Етимология
Според Йордан Н. Иванов името е най-вероятно от изчезнало лично име < *лех, *лях, заето от сръбски лех, поляк, тоест Лехово заедно с Ляхово и Лешко е свързано с името на поляците, тъй като във всички рударски центрове на Балканите през средновековието и първите два-три века османска власт, с добиването на метали се занимават изключително чужденци – саксонци, поляци.
В Османската империя
Под имената Лехово и Лефево селото се споменава в османски данъчни регистри от 1611 – 1617 и 1623-1625 година, съответно със 186 и 167 християнски домакинства.
През XIX век Лехово е чисто българско село, спадащо към Демирхисарската каза на Серски санджак. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 г., Ляхово (Liahovo) е посочено като село с 220 домакинства и 780 жители българи.
През 1891 година Георги Стрезов пише:
| „Лехово, 5 часа на С. от Валовища; равна поляна и хубава почва. В Лехово се обработва още памук, сусам. Църква „Св. Атанас“, в която се чете гръцки; 1 смесено училище с 45 ученика. 160 български къщи.“ |
Според известната статистика на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година в Лехово живеят 1250 българи-християни.
Селото активно участва в борбите за църковно-национална и просветна независимост. През 1870 година с активната помощ на местния първенец Тодор Оланов в Лехово се открива новобългарско училище. Добре уредено, то се превръща в просветен център за околните селища. За пръв български учител е назначен някой се даскал Георги.
През 1897 година в Лехово се разкрива класно училище. Местната българска община осигурява издръжката на двама учители. Общо в отделенията и в първи клас се записват да учат 70 деца.
Всички жители на селото са под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Ляхово (Liahovo) има 1680 българи екзархисти. В селото функционира 1 начално българско училище с 1 учител и 57 ученици.
В 1904/1905 година в българското училище в селото преподава Никола Николов.
В селото е организиран комитет на Вътрешната македоно-одринска революционна организация с председател Никола Хаджиев – Даскала и членове Димитър Шарков, Костадин Иванов Попов, Кръстьо Шаламанов, Стоян Гонгов и Стоян Попов. Според Кирил Николов Хаджиев под прякото ръководство на Никола Хаджиев, в различни къщи на селото – при Папа Стоян, при Костадин и Никола Балеви, при Никола Хаджиев, през 1903 година Пейо Яворов подготвя и издава 12-те броя на революционния вестник „Свобода или смърт“. Яворов живее у Хаджиев от февруари до Велкден, когато държи слово в църквата, след което се мести у Папа Стоян и остава до Гергьовден. На 21 април 1903 година в къщата на Хаджиев пристигат 6 четници, начело с Йонко Вапцаров. На другия ден заедно с Яворов и хектографа те тръгват към Ловчанския конгрес, водени от леховските куриери Андон Чингов и Костадин Гъсков. На път за Голешово попадат на войска и започват сражение. Гъсков бяга към Лехово и съобщава на комитета, който организира местните четници Тодор Тарагюлев, Костадин Спанювиков, Тодор Ангов Хаджиев и други, които заедно с намиращите се в Лехово четници на Яне Сандански Петър Витанов от Пиперица (шурей на Хаджиев), Стоян Барбарото също от Пиперица и дядо Божин от Петрово, фелдшер при Сандански, се намесват в сражението, а привечер пристига и четата на дядо Илия Кърчовалията и така четниците успяват да дочакат нощта и да се измъкнат от обкръжението.
През 1907 година в ръцете на турците попада Стоян Инджето, четник на Яне Сандански, който знае много неща за работата на леховския комитет. Революционните дейци се укриват в Дурковата пещера над селото, като скриват комитетския архив и парите на организацията в костницата на църквата, но Инджето не издава нищо. През същата година при хайка за комити е заловен Костадин Балев, който е пребит от бой и носен през Лехово с прекаран през пояса кол. Закаран е в Мелник, където е разпънат на кръст, закован с пирони, и умира. Брат му дядо Кольо Балев също е измъчван – забивани са му спици под ноктите и му са отскубнати мустаците. В отговор на тези зверства Леховският комитет убива сина на серския мюдюрин, участвал в разправата с Костадин и Кольо – залавят го по пътя за Петрово и го хвърлят в пещерата Харкомичката, дълбока 40 m. В село Ковачевица са наказани със смърт Тодор А. Хаджиев и Костадин Т. Спанювиков от село Лехово, четници на Сандански, изпълняващи специални задачи, тъй като околийският комитет в Крушево, под влияние на върховистите, дава сведения, че са нарушили устава.
При избухването на Балканската война в 1912 година двама души от Лехово са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
В Гърция
През Балканската война селото е освободено от части на Седма пехотна рилска дивизия на българската армия, но след Междусъюзническата война от 1913 година остава в пределите на Гърция. Свещеникът на Лехово, въпреки заповедта да чете на гръцки, продължава да води литургиите на български език.
Българското население на селото се изселва през 1913 година и основава на един километър северно на българска територия ново селище, което запазва старото си име Лехово. В 1927 година старото село е прекръстено на Красохори. Последните жители на селото, сред които са четирите деца на Стоян Манчев и Митра Стоянова, починали в Старо Лехово, – Костадин, Никола, Сотир и Иванка със своите семейства, преминават на българска територия през 1945 година, точно преди затварянето на границата. Така, селото остава напълно обезлюдено.
Be the first to leave a review.
