Ексклузивно!Румяна Коцева: Музиката се оказа моят път и съм щастлива, че не се отказах от него
-
- януари 13, 2025
Румяна Коцева е поп и джаз певица, която е 45 г. на сцената. Родена е на 7.XII.1954 г. в Петрич. Израства в Благоевград. Завършва с отличие Немската гимназия в София. Магистър по поп и джаз пеене на музикалната академия „Панчо Владигеров“ в София. Завършва културознание и музикознание в Лайпцигския университет, Германия, където през всичките години пее в хора на университета. Била е солистка на Ансамбъла на Строителните войски в продължение на 15 г., награждавана многократно за постигнати успехи. Носител на „Дамски кръст“ на Министерството на отбраната. Има повече от 3000 концерта в страната и по света, многобройни участия в радио и телевизионни програми, издадени 7 албума с песни, един от които – по собствени текстове. Участник и лауреат на международни фестивали, между които Сопот (Полша), Росток (Германия), „Златният Орфей“, „Бургас и морето“.
От 20 години е и вокален педагог.
– Дъщеря сте на известния български диригент, композитор и музикант Златко Коцев. Това ли беше определящо, за да се насочите към музиката?
– Да, той е музикант и основател на ансамбъл „Пирин“, който отпразнува своята 70-годишнина. Получих покана за юбилея – колегите тачат паметта му. И аз, и брат ми бяхме поставени още от 5-годишна възраст на пианото. По-късно баща ни беше доста разочарован – не от музиката, а от музикалното съсловие, затова се опита да ни отклони от този път. Но музиката просто ме дръпна към себе си – не престанах да се занимавам с пеене: първо в хор, после като солистка. Непрекъснато ме канеха ту тук, ту там. В крайна сметка музиката се оказа моят път и съм щастлива, че не се отказах от него.
– Съпругът ви Апостол Апостолов – Толи също е музикант. Това ви събра?
– Събраха ни и музиката, и любовта. Когато постъпих в Ансамбъла на Строителните войски, той свиреше на саксофон и беше водач на брас секцията. Тогава се срещнахме – той правеше аранжименти на мои песни заедно с диригента Недко Трошанов. Нашият път се оказа съвместен. След закриването на Строителни войски той свири в Биг бенда на Българското радио, а сега е преподавател по саксофон в Музикалната академия в София. До днес ние музицираме заедно и това ни прави щастливи.
– Покрай Ансамбъла на Строителните войски сте имали около 150 концерта годишно – как се живее с такъв режим?
– Това беше голяма школа за всички, които участваха в него. Научи ни на труд и дисциплина. Сутрин бяхме на репетиция, вечер – на концерт или на други участия извън ансамбъла. Пътувахме из цяла България. 120 бяха само поделенията на Строителни войски. Имахме и концерти за гражданите – каниха ни. Човек се научава да живее дисциплинирано. И сега като се огледаме – повечето от най-известните ни музиканти са минали през тази школа, а много хора израснаха и вече заемат високи отговорни постове, даже имаме и депутати.
– В годините преди 1989 г. по 2-3 месеца сте пътували в чужбина със собствена вариететна програма, с оркестър и балет. Как ви се виждаше този свят?
– Получавах покани от най-различни оркестри в чужбина за гостуване като солистка на шоу програма. Музиката ме отведе в много страни – в Италия, Испания, Гърция, Турция, Египет, Португалия, Мароко… А скандинавските страни – Швеция, Норвегия, Финландия и Дания, бяха като витрина: толкова благоустроени, чисти и подредени, с усмихнати хора и изобилие в магазините… Виждаха ми се като друг свят на мечтите. След 1989 г., когато настъпиха тежки времена за нашето съсловие, взех оркестъра от Ансамбъла на Строителни войски, който дотогава беше само акомпаниращ, съпругът ми направи много аранжименти на подходящ репертоар и пътувахме с шоу програма и балет „Амбасадор“ в Скандинавия. Това беше нашето спасение. Там хората по достойнство оценяваха таланта и музиката ни.
– Това ли бяха най-трудните години?
– Ансамбълът на Строителните войски бавно тлееше – затваряха поделенията, после закриха и самите войски. Да, много тежки години! В българската музика навлезе чалгата и тя за няколко години се настани трайно в българския ефир и в сърцата на голяма част от хората, ние се почувствахме излишни.
– Защо навлезе така бързо?
– Дотогава слушането на гръцка, сръбска музика беше забранено. И изведнъж няма ограничения. В началото чалгата представляваше откраднати и преведени песни от гръцки, сръбски, турски и др. езици. Явно това беше липсвало. И изведнъж измести всичко. Онези, които поддържаха тази музика, бяха с големи финансови възможности – те вложиха много средства в този жанр, в заведенията, в които той се представяше, в певците, които те толерираха. И хората масово се поддадоха на тази атракция. Когато има проблеми, народът се радва на зрелища.
– С кого от гилдията бяхте и останахте по-близки?
– Записите си започнах с Румен Бояджиев и група ФСБ – те направиха аранжименти на първите ми две дългосвирещи плочи. Те останаха мои приятели. Румен Бояджиев и Даниела Кузманова са ни кумове. Със семейството на Александър Бръзицов също се събирахме. С „Тоника СВ“, Искрен Пецов, Деян Неделчев – певци от ансамбъла. С някои от танцовия състав – също. А в чужбина работих с балет „Веда“, те са изключително добри. Две от балерините – Яна Никова и Оливера Спасова, направиха школа „Веда Джуниър“ в София и с моите и техните ученици правим големи концерти всяка година.
– Повече хора днес обръщат внимание на музикалното образование на децата си – защо?
– От около 20 г. се занимавам и с преподавателска дейност – имам клас по поп и джаз пеене към читалище „Д-р Петър Берон 1926 г.“. Хората, които искат децата им да учат пеене, си дават сметка, че подрастващите трябва да се докоснат до някакво изкуство. Много им е странно на самите деца, че пеенето не е само ля-ля-ля – ако го можеш, го можеш, ако не – просто не става. То се учи и в него трябва да се вложи много труд. Най-талантливите ми ученици избраха пътя на музиката за себе си – една от тях игра главна роля 3 сезона в мюзикъл в Софийската опера, друг стана оперен певец, трета работи в централно софийско заведение като основна певица, четвърти пое по пътя на вокалната педагогика. Всички продължават да обичат музиката, да уважават и мен и да ми се обаждат. Някои станаха мои приятели.
– Усилията ви са насочени към опазване наследството в българската поп музика. Вие сте автор на идеята, реализатор и продуцент на концертите „Българските евъргрийни“. Защо песните от едно време оставаха за по-дълго в съзнанието на публиката, отколкото днешните?
– Защото онези песни бяха писани от професионалисти – музиканти, поети и аранжори. Песните имаха послания, хармония и запомняща се мелодия. Бяха изпълнени от големи певци. Затова може да ги тананикаме или пеем и днес – звучат в главите ни. И днес има талантливи творци в областта на поп музиката, но има и много нови, научили три акорда на китара, написват думички като „гледай ме в очите“ или друга елементарна стъкмистика на думи, и се смятат за композитори и поети. Нямат големите послания. Това беше основанието ми да създам проекта „Българските евъргрийни“. Децата, които идваха да учат при мен, не знаеха нито една българска песен. Те не са виновни, медиите не предлагат много българска музика. Не знаят български композитори, текстописци… Не знаят кой е Йосиф Цанков, Емил Димитров, Дамян Дамянов, Евтим Евтимов… Този проект събираше все повече почитатели сред децата и родителите. За 6 г. „Българските евъргрийни“ преживяха своя апогей на сцената в Борисовата градина. Идваха доайените Ирина Чмихова, Маргрет Николова, Лиана Антонова, Мими Николова и Маргарита Радинска. Две вече не са между нас. Но те толкова се развълнуваха. С Маргрет Николова и до днес се чуваме и първото й изречение е: „Руми, винаги ще ти бъда благодарна, че избърса праха от нашите имена.“ Когато направих първия концерт, те бяха абсолютно забравени от всички. А после ги каниха в телевизии и т.н. Мими Николова излезе на сцената и изпя куплет от своята песен заедно с моя ученичка и след това продължи да пее сама и да се появява на концерти и до днес. Това е възраждане и поддържане на паметта за големите български изпълнители.
– Защо, след като „Българските евъргрийни“ приключи, основахте фестивала „Евъргрийн Фест София“?
– Децата сами настояваха проектът да продължи. Реших, че мога към българските да прибавя и световни евъргрийни. Тогава създадох фестивал, в който децата да пеят джаз стандарти и световни и български и евъргрийни – песни, създадени до края на 70-те години. Фестивалът започна с около 50 деца от София, след това се разшири – включиха се музикални школи от цяла България. Сега е бутиков фестивал, в който не е важно многобройното участие – имаме подбор, допускаме само тези, които умеят да пеят. Гордеем се, че въвлякохме много деца да слушат този тип музика – джаз и български изпълнители от предишни времена, за да придобият по-добър вкус за нашата музика. Това е висока летва и по този начин хем ще ги откъснем от чалгата, хем да издигнем естетическите им критерии и в областта на този жанр. Привлякохме стотици деца към тази идея.
– Заради „Евъргрийн феста“ и неговите достойни постижения през 2023 г. бяхте отличена с наградата „Бизнес жена на годината“ в категория „Музика” от Дамски клуб „Бизнес на високи токчета“.
– За мен това не е точно бизнес, а е мисия за обучението и естетическото възпитание на децата към по-добър вкус. А с наградата съм горда, защото всички, които получиха отличие в другите области, са недостижими.
Be the first to leave a review.
