За първи път в медия! Плагиатсвал ли е Марио Пузо в „Кръстникът“ достоверна история от един либяховалия?

Кръстьо Сарафов

Кръстьо Сарафов: „Едва ли някога човек е бил преследван и бит по-жестоко от мене заради „престъплението” да обича, посещава и играе в театър.”

Чували ли сте легендарната случка , в която войводата пита директора на театъра: „Господин директоре, ке ви питам нещо, но сакам отговорот да биде „да“. Ке го игра ли Къцето царот?“ Малцина обаче може би знаят, че Къцето е Кръстьо Сарафов. 

Кръстьо Сарафов е един от най-бележитите български актьори. Цели петдесет години е сред първенците на българската театрална сцена. Работел изключително интензивно, неуморно, гостувал е на всички български театри, играл и на най-малките сцени. Сравняват играта му с тази на най-големите европейски артисти от неговото време.

Роден е на 6 април в годината на Априлското въстание, 1876 г. в село Либяхово, Гоцеделчевско.  Днес  село Илинден. Играе непрекъснато почти до смъртта си, до 73-годишна възраст, умира през 1952 г. След 1944г. е един от първите наши „народни артисти”. Името му приема Висшето театрално училище, днес НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”. Интересно е, че за известно време, след смъртта му, Народният театър носеше неговото име, преди да приеме това на патриарха на българската литература Иван Вазов.

Брат му – големия водач на македонските българи Борис Сарафов. Баща му – известният из Македония учител Петър Сарафов, а дядо му – владиката Харитон от село Либяхово, Гоцеделчевско. Общо в семейството са били девет деца. Най-легендарна слава добиват именно Борис и Кръстьо.

Пътят към славата на Кръстьо бил изпълнен с много трудности и премеждия. Семейството му били твърдо против той да стане артист и проявяват враждебност към таланта му. По онова време отношението към театъра е било крайно отрицателно, сцената се е считала за място за разврат, празни забави и развала, пренебрежително наричали актьрството „карагьозчолук”. Именно такива са били и убежденията на семейството на Сарафов.

Още като дете, без знанието на семейството си, за първи път посещава единственият театър по това време “Зора”  (1886-1887 г.). В него поставят пиесата “Стефан Караджа”. Кръстьо навлича панталоните на баща си, подгъва ги, заприличва на съвременен рапър и тръгва с рекламна табела из махалата. За зла беда го вижда дядо му, изчаква го да се прибере, налага го здраво с патерицата и го пуска, вързан за въже, да виси в кладенеца. Тъй го заварва майка му, която започва да пищи на умряло. Кръстьо оцелял, но и през ум не му минало да изостави театъра. Запленен от постановките, младежът започва да бяга от училище, а и „забравя” с дни да се върне вкъщи. Разбираемо е, че родителите му са притеснени. Веднъж по-възрастният му брат Борис, току-що завършил Военното училище, го подкарва към дома, налагайки го по целия път с канията на сабята си, както си спомня самият Кръстьо Сарафов. Баща му стига до крайности: „Вместо да ставаш карагьозчия, по-добре се удави! Ето кладенеца. Защо чакаш?”. Пращат го да учи в Солун само и само да е далеч от София. И това не го спряло.

След време директорът на гимназията в която учел Сарафов, среща случайно баща му в София и го похвалил, че е отличен и подготвят в театъра – пиесата „Геновева“. Следва случка, за която съществуват много версии и вече се е превърнала в градска легенда. Да се доверим обаче на разказа на племенницата на Кръстьо – Екатерина Сарафова. По поръчение на Борис, един войвода и двама четници, въоръжени до зъби и загърнати в пелерини, се отправят към театъра да си „поговорят“ с директора. Историята не пази спомена за имената на Борисовите пратеници, но пък знае как се е развила случката. Вратата на кабинета на директора се отваря и на прага застава едрата и внушителна фигура на войводата от ВМОРО. С тежки крачки той се приближава до бюрото на директора, подпира се и се навежда заплашително: – Ке го игра ли наш Кръсте царот? – напевно проговаря войводата. Изуменият директор се обляга назад. Пелерината на революционера леко се отваря, проблясва острието на кама, виждат се и два револвера и патрондаш. – Да или не, и то само да! – натъртва войводата. В този момент на вратата се появяват рошавите глави на двамата четници:

–“Ке игра ли наш Кръце ролята на царьот, или ке те вратим на макя ти една глава по-крьц.”

Джони Фонтейн изигран от актьора Ал Мартино

Така Кръстьо Сарафов получил ролята и постепенно се превръща в един от най-обичаните български актьори. И тук идва най – интересната част от историята на бележития българин. Водещи литератори и по точно литературни анализатори, приятели на Топ Преса правят съпоставка на тази доказано достоверна история и фрагмент от книгата „Кръстникът“ на Марио Пузо. В книгата си Пузо описва почти идентична история с героят си Джони Фонтейн, прототипът на който е певецът Фран Синатра. В книгата се разказва, как Джони получава бляскава кариера на актьор благодарение на пистолета на Дон Корлеоне. Кръстникът“ е роман на американския писател Марио Пузо. Публикуван е през 1969 г., а през 1970 става световен бестселър. Историята със Сарафов се е разиграла десетки години преди да бъде написан романа, но елемента от биографията му с първата роля е подозрително идентичен с тази описана в книгата. Съвпадение или просто крадена идея от историята на един либяховалия… въпрос без отговор? Няма отговор. Или може би отговорът се крие във всеки от нас.

Критичен към себе си до крайност, той никога не е доволен, въпреки хвалебствията. Както казва веднъж на колегите си: „Момчета, актьорът на сцената е като на бойно поле. Не знае откъде какво ще му дойде! Винаги трябва да бъде готов за всичко.” 

По-късно родителите му го връщат в София, където е записан в гимназията да продължи образованието си. По това време отношението към театъра вече е променено в положителна посока и на театралното изкуство се гледало с уважение. С помощта на брат си Борис, Кръстьо успява да убеди баща си да му позволи участие в конкурса. Това кара бащата да изрече думите: „Неговата неизменна любов и преданост към театъра излезе по-силна от моята упоритост…И аз започвам да се убеждавам, че от него ще излезе човек. Нека му е честито!