Лъжница – красиво село! Китка за миришене!

– Казвам се Фаик Камбер, жител на село Лъжница. Красиво село, китка за миришене!

Ние сме цялото село 99-100% мюсюлмани. И християни имаше. Бай Георги Джепков дълги години хората го избираха за кмет на селото.

Няма значение, че е християнин. И тук останаха на бай Георги Джепков делата. Затова хората трябва да се уважаваме и да продължаваме да се уважаваме, за да може да оцелее света, иначе вървим на гибел.

Моят дядо е бил един от богатите в Лъжница. Имал е около 200 овце, 200 кози е имал, около 80 декара имоти, но всичко е оставил тук в селото, нищо не е вземал с него. Неговият татко и той не го е вземал. Ние – също, това където сме спечелили от тях и ние също няма да го вземем със себе си на оня свят. След време всички отиваме на гробището и оставаме там вечно. А това, с което си допринесъл на тоя свят, това печелиш.

Колкото сме по-набожни, вярващи, толкова сме по-добри. Това казва, че човек, докато е жив печели и добро, и лошо. Когато паднеш, починеш, три неща тръгват с теб до гробето. Тръгват близки и приятели, тръгват богатствата и делата. Погребват те. Близки и приятели се връщат, богатствата си остават тук. От теб остават само делата, там на оня свят! Всеки един се бори да направи нещо добро. Това се казва „трайна садака“. Да построиш чешма, да построиш джамия, да посееш дърво.

На гробището имаме надгробни плочи от османската империя останали още. Има и такива с арабски надписи.

Труден е поминъкът ни. Цял живот сме сеели тютюн. На нивата. След това го береш, сушиш го. Диплиш го цяла зима. И пролетта го предаваш и чакаш. И, ако от работа и от тютюн се забогатяваше, по-богат от мен да нямаше.

Бяхме малки, още в първи клас. Сутрин ни караха на тютюна. Във всяка къща имаше добитък – коне, мулета, магарета. Ние имахме муле, 30 години муле имахме, и в два коша плетени ни слагаха – сестрата в единия, аз в другия кош и ни караха на нивата. Там ни се спи, оставяха ни да си поспим малко в тютюна и след това ставахме да помагаме на родителите си. Цяло лято работа. Есента имаше панаир в Гоце Делчев. Все ни лъжеха, че ако не нижем тютюн, няма да ни закарат на панаира. Най-тежко преживявахме това, че връщаха жените и момичетата с шалвари и не ни пускаха в Гоце Делчев на панаир.

Предимно учехме до 8 клас, защото хората нямаха възможност, средства. С парите бяха ограничени, къщи да построят. На които деца им вървеше училището, пък имаше други пречки. Аз завърших 8 клас с 5.00. Исках да кандидатствам в една гимназия в Гоце Делчев, но не ме приеха, че татко ми е бил репресиран 7 години в Елена за имената. И така си останах с основно образование.

Минарето на джамията ни през османската империя е било много по-високо от сега. И 1912 г., като се изтегля османската армия, населението си остава тук. Идват от с. Добротино, християнско село, хора и решават да съборят минарето. Подкопават го, то пада през реката, та в градините отсреща. Пет пъти намаз се извършва тук, в тази джамия. Първата молитва е в 5:50 ч, втората е на обяд – в 13:36 ч, третата молитва е в 17:22 ч, четвъртата – в 20:29 ч, петата, последната молитва е в 22:01 часа.

Преди 50-60 години са нямали много допир момчетата и момичетата. Все са били по нивите. От празник на празник се събирали в селото. Така родителите им са се разбирали помежду си да ги оженят. Като се харесат и младите и правят сватба. А пък сега, може да е най-бедното момче, но щом момичето го иска… Родителите може да искат за по-богат да го оженят, но когато момичето е харесало него, ти не му пречиш. Защото после в живота има премеждия, проблеми и теб ще кълнат, че „той ме даде тук, цял живот да страдам“. Сега това го няма вече.

Аз се ожених на 18 години. Жена ми беше на 17. Харесахме се, оженихме се. Сватбата ни беше със зурни и с тъпани, но тогава забраняваха. Викнаха ме в Съвета. Викнаха и музикантите. Взеха им тъпаните, взеха им свирките и казаха, че ще им съставят актове. Аз заплаших кмета, че ако ми спрат музиката, ще се обадим в София на еди кой си и те пуснаха музиката да свири. Два дни се правеха сватбите – в събота и в неделя. В неделя задължително имаше борба. Идваха борци от селата и се бореха. Имаше награди – агнета, овце, парични суми.

Хората живееха по-добре, по-сплотени бяха, по-единни. На жътва ходехме заедно. Имахме по 2-3-5 дка ниви, сеехме жито. Днес ще жънем на теб, утре – на другия, на мен. Сега вече станаха хората по-студени, не е вече като едно време. По-мизерно живеехме, но по-весело и по-спокойно. Моят дядо почина на 92 години, но казваше: „Чедо, аз часовник на ръката нямам. Ида на нивата, почвам да ора. Преяде ли ми се, не гледам колко е часа. Сядам ям, преспи ли се, лягам, спя. Наспивам се и продължавам да ора.“ Казваше, че нас напрежението „ни изяжда“. Автобусите, колите, часовниците… И в действителност е точно така. Сега го осъзнаваме, че е точно така.