Вечерен коментар! Идва зимата на народното недоволство!

Разбира се, че не бива младите хора да живеят с кръв на ръцете си. Никой не иска да живее с кръв на ръцете си. Дори и месарят се мие след края на работното време. Слава Богу, в повечето случаи този израз – „с кръв на ръцете“ – е просто приповдигнато клише, иначе щеше да е страшно. Но дали е вярно, че всеки е виновен за всичко пред всички? Вярно е и Достоевски не само го е прозрял, но и го е формулирал в „Братя Карамазови“ – всеки е виновен за всичко пред всички. Въпросът е как ще понесе вината и което е по важно – какъв външен израз на разкаянието си ще даде, ако разбира се такова е налице.

Светът е пълен с неправда, със страдание и всевъзможни безобразия. Това е така, защото, както проникновено е отбелязал в своето първо съборно послание любимият ученик на Христос и автор на Апокалипсиса – св. Иоан Богослов – „цял свят лежи в злото“. Но само на мен ли ми се струва, че е малко озадачаваща тактиката да се бориш срещу злото като се отказваш от потребление и гръмко обявяваш това в сърцето на мирната си столица, където никой нищо няма да ти стори? Когато удари часът на Армагедон, ангелите огнени мечове ли ще грабнат или ще престанат да се къпят в знак на протест?

В репортаж от протест пред Президентството НОВА ТВ отрази младо и (ще ми се да кажа) красиво момиче. Припомнете ми моля, не бяха ли пак те, които по време на някакви предишни протести се прочуха с крилатата фраза: „Ден еди-кой-си от протеста! На площада няма никого!“? Все едно. Та, отразиха, значи, младо момиче с плакат, от който успях да прочета само последните два реда – „яхвайте гълъба и отлитайте към Масква“, – което каза:

„Аз съм оставала на студено, но се живее. Трудно е, но се живее. Но пък не искам да живея с кръв на ръцете си. Не искам да ми ограничават свободата с русофилски гледни точки“.

Аз поне разбирам, че кръвта по ръцете идва от това, че плащаш на Путин за газ, а той с тези пари бомбардира Украйна. Че то тогава е много лесно! Не е нужно дори да нулираш личната си хигиена, не е нужно да се гърчиш по площадите с надеждата да те снима някоя телевизия. Достатъчно е да спреш да си плащаш сметките на „Топлофикация“ и край – вече не даваш пари на чудовището и нямаш кръв по ръцете. Ама „Топлофикация“ ще започне да ме съди! Еми, нека те съди, нали си революционер-мъченик?

Но дали кръвта по ръцете ти е само от сметките, които плащаш за парно и топла вода (и за стоките на някой заблуден предприемач, чието производство е на газ и се чуди откъде ще плати заплати следващия месец). Дали и някое друго твое лекомислено потребителско поведение не оставя върху теб позорния си отпечатък? Ето какво е написал Косиви Тиасу (звучи така, сякаш знам кой е, но аз не знам) за „Дойче (микро)веле“: „Отровата, която вдишват, ги убива. Но са принудени да рискуват живота си всеки ден – за по няколко цента. Кобалтът, нужен за смартфоните, се продава скъпо в чужбина, а болестите и мизерията остават при тях“. Става дума за Конго. Девойко гиздава, дето не искаш да имаш кръв на ръцете, ти смартфон притежаваш ли? Блестиш ли чрез него в социалните мрежи? Всички сме чели за граничещата с геноцид (любима на либертаритета дума) експлоатация (друга любима дума), с чиято помощ достига до нас огромно количество редки метали, необходими не само за смартфоните, таблетите, лаптопите и всевъзможните останали електронни джаджи, но и за акумулаторите на любимите електромобили, чието е бъдещето. Мисля, че е редно публично да се откажем от всичко това, ако не искаме да „имаме кръв на ръцете си“. Некъпан, премръзнал, кирлив и даже малко миризлив, но в електромобил с последния iPhone! Както е казал поетът: „Не! Неуместно! Ресто! Не струва!“[1].

И още. Какво ще правиш, гиздава девойко, когато Китай влезе в Тайван? Това рано или късно ще се случи и вероятно ще е по-скоро рано, отколкото късно. Това ще бъде азиатският вариант на събитията в Украйна, същата история, ако не по друго, то поне по своите исторически и политически предпоставки. И доколкото действието ще се развива в Далечния Изток, всичко ще бъде по-мащабно, по-пищно и по-брутално, отколкото може да се случи в изнежена Европа, па била тя и Украйна. Когато Китай влезе в Тайван, девойко, ти ще излезеш ли пред Президентството и ще изкрещиш ли в телевизионната камера, че вече няма да ползваш китайски стоки, за да „ не живееш с кръв на ръцете си“? Съветвам те, преди да ми отговориш, да отделиш ден-два и да направиш подробен списък на всичко китайско, каквото притежава твоят млад живот. Когато дойде време да наказваш Китай, девойко, тогава ще боли най-много. Няма да е като да не се къпеш и да стоиш на студено. Но се живее, живее се…

И още. Какво ще правиш, гиздава девойко, когато Тръмп отново стане президент на Съединените щати? Ще спреш ли да използваш интернет от американски спътници и от кабели на американски компании? Този въпрос, разбира се, е леко шеговит, но принципът е същият – протест чрез демонстративен (това е ключово, иначе няма никакъв смисъл – ДЕМОНСТРАТИВЕН) отказ от потребление.

Путин като триглава ламя е седнал върху газовите извори и от него зависи дали селяните ще имат газ или няма да имат. Ако това ви възмущава, недейте да настоявате за край на войната, ами минете в настъпление и се сражавайте, докато тиранът не падне и докато не се освободят изворите. В Кувейт стана точно така, не помните ли? Или пък идете на Червения площад да протестирате под прозорците на Путин и да му кажете какво мислите за него. Но както и ЛГБТИ никога няма да направят прайд в Кабул или Техеран, макар че там правата им са най-брутално потъпкани, така и никой български протестър няма да протестира срещу Путин на Червения площад. И какъв е смисълът тогава? Кого плашим? Гаргите ли?

Площадният активизъм, не е нито покаяние, нито чувство за вина от нечии чужди деяния, нито даже искрено съпричастие към страдащите. Още по-малко пък е жертвоготовна битка със злото. Ако наистина си ужасѐн от злото, в което лежи светът, не излизаш по улиците да му подражаваш пред всички, а се скриваш в някой ъгъл, обличаш вретище и сядаш в пепел. И се молиш. Така поне се е спасила Ниневия. А Картаген трябва да бъде разрушен.

[1] Вапцаров, „Вяра“, „Моторни песни“, 1940.