ЗА ФАЛШИФИКАТИТЕ, ИСТОРИОГРАФИЯТА, НАСИЛИЕТО И „РАЗДЕЛНИТЕ“ ВРЕМЕНА В НАУКАТА
-
- януари 31, 2022
Това схващане е научно невярно, защото то противоречи на изобилието от исторически документи и материали. То е и обидно за българите мохамедани – да бъдат представяни като наследници на родоотстъпници.
Из спомените на проф. Петър Петров, 2012 г.
През юни 2015 г., цели тридесет години след насилствената кампания за смяната на имената на турците в България от 1984–1985 г., „Време разделно“ беше избран от зрителите на БНТ за „филм на всички времена“. Продукцията е екранизация по едноименния роман на писателя Антон Дончев и дело на режисьора Людмил Стайков. И каквото и да говорим за романа, за филма, за посланията или за актьорската игра, трудно можем да се освободим от усещането, че все пак става дума за едно поръчкова книга и един поръчков филм, част от политическа кампания на режима на Тодор Живков за асимилация на мюсюлманите и турците в България, създадени с изцяло пропагандни и политически мотиви. Те са базирани върху доказани отдавна летописи фалшификати от XIX в., сътворени с цел да обслужат тогавашната борба за църковна самостоятелност, както и да намерят обяснение в извършено преди векове насилие за религиозното обръщенство на християни в исляма. Но и писателят Антон Дончев, и създателите на филма по едноименната книга могат спокойно да се опрат и върху авторитета на текстове, писани от професионални историци, и върху внушенията в тях. И всичко това базирано единствено върху несигурни и съмнителни извори като фолклор, летописни бележки, легенди и т.н. Внушенията обаче на професионалистите историци от своя страна стават основа за учебниците по история в училище, където допълнително се уголемява ефектът от създадената от фалшификатите история на „насилственото помохамеданчване“. Произведената емоционална картина се вписва в представата за „турското робство“, а десетилетните усилия на някои професионалисти историци – къде по-открити, къде по-умерени – да наложат една по-правдива и по-балансирана картина на Османската империя завършват без особени резултати.
Наскоро, след внушен от някои медии нов опит за „погазване на българщината“ и „разпад на националната идентичност“, в началото на 2016 г., премиерът Бойко Борисов поиска оставката на тогавашния образователен министър Тодор Танев. Причина за това бяха учебните програми и учебниците по история. Заговори се как недопустимо било да се правят промени в сферата на образованието, които преди това не са били предмет на обществено обсъждане. Ставаше дума за учебни планове за втори и шести клас. Медиите бяха вече внушили, че отпаднала от програмата Паисиевата „История славянобългарска“, а терминът „робство“ оттук нататък се заменял с нов – „съжителство“. По-сетнешните обяснения, че няма такава замяна, че терминът „съжителство“ бил присъствал само на едно място в контекст на битови отношения, не свършиха много работа. За да продължат Борисов и кабинетът напред, Танев трябваше да бъде жертван.
Добре известно е, че романът на Антон Дончев (както и едноименният филм на режисьора Людмил Стайков) се базират на публикувания през 1870 г. във Виена от Стефан Захариев летописен разказ на поп Методи Драгинов, за който се твърди, че е от пазарджишкото село Корова. Летописът е посветен на насилственото ислямизиране на населението в Чепинското корито през XVII в. Текстът е един от няколкото известни домашни извори, които говорят за еднократен, масов и насилствен акт на обръщенство от християнството в исляма. Сред тях са още „Баткунски летопис на пазарджишкия манастир „Св. Петър“, както и „Беловска хроника“. И докато някои автори като Антонина Желязкова говорят за наличие на „очевидно обща първооснова“ на трите разказа, Мария Тодорова е по-скептична и смята, че въпреки приликите „тяхната генеалогична връзка не е установена убедително.. Освен споменатите, съществува и още една хроника за тези събития. Това е т.нар. „Исторически бележник“, занимаващ се с „потурчването на родопските българи“ с „огън и нож“.Според литературоведката Албена Хранова, заедно с вече споменатата хроника на Методи Драгинов, този извор е директно вкаран в романа на Антон Дончев под формата на устни разкази на героите му.Само че поради големия залог и отговорността към събитията, които се разказват, веднага се налага да изтъкнем, че от четирите извора за „насилственото помохамеданчване“ на населението в Родопите в оригинал до нас е достигнал само един – Беловският – и то създаден чак през XIX в., със сигурност не от съвременник на самите събития, уж разиграли се през XVII в.
Ето защо в следващите редове ще се опитам да проследя трудния път на историографията и нейното боравене с фалшификатите от XIX в., които говорят за насилствено приемане на исляма. Ще проследя как точно в професионален план науката борави с тези несигурни извори, как ги съпоставя с други, доколко целенасочено и съучастнически доизвайва представата за насилствената ислямизация, какво се крие зад подобни напълно съзнателни действия. И още – какво публикациите и дебатите ни казват за взаимоотношенията вътре в историческата колегия; какви са взаимодействията и зависимостите на българските историци, боравещи с темата с политическата власт; какви похвати се използват за заемане на по-умерени позиции и има ли някакъв ефект от тях; до каква степен господстващите разкази са резултат от политически натиск и поръчка; доколко са плод на наложено ценностно разбиране в колегията за задачите на отделния историк и „българската историческа наука“ като цяло? И още. Какви са стратегиите, които историците предприемат за да се справят с един безспорно травматичен период за българското масово съзнание, но и да запазят някаква научна автономност, както и да избегнат, от една страна, политическата конюнктура и натиск, а от друга, наказващата санкция на популярното съзнание, базирано на фолклора?
В хронологически план ще започна от около края на 50-те години и ще разгледам историографските развития до непосредственото навечерие на асимилационната кампания срещу българските турци от 1984–85 г., като така ще се концентрирам целенасочено върху до-идеологията на т.нар. „Възродителен процес“. Оставям периода преди Втората световна война встрани, тъй като в немалка степен османската епоха и проблемите на ислямизацията тогава се разглеждат от любители неспециалисти. Поради това, че натискът след смяната на имената на българските турци през 1984–85 г. става по-директен, няма да разглеждам и произведенията от този период, втвърдяването на пропагандата, както и на историографския дискурс. Тезата, която ще защитавам, е, че разбирането за отговорността на историческата колегия към едно определено романтично разбиране за нацията, както и взаимоотношенията в рамките на неизбежните мрежи вътре в професията, правят българската историческа наука твърде уязвима и абсолютно неизбежен съучастник на властта в асимилационните ѝ усилия. И това се случва още далеч преди акцията от 1984–85 г. Споменатото съучастничество се осъществява в две посоки. От една страна, с тясно сътрудничество, което разширява своя обхват и свързва в определен момент и най-маститите имена в бранша. На второ място чрез хилави, частични и с много уговорки несъгласия със същите светила, които обаче в крайна сметка не атакуват мита и много трудно могат да бъдат разбрани от една дори по-широка интелигентна публика. Не на последно място заради обстоятелството, че учебните програми в крайна сметка са резултат от политическа санкция, поради все още силното присъствие на представители на статуквото в колегията, както и поради изключителната все още чувствителност на общественото мнение, опитите за промени не дават резултат. И „Време разделно“ е образ на най-доминиращата представа за „турското робство“ и „насилственото помохамеданчване“.
БЪЛГАРСКИТЕ ФАЛШИФИКАТИ В ОБЩОЕВРОПЕЙСКА ПЕРСПЕКТИВА
Всички тези извори – кога повече, кога по-малко – винаги са предизвиквали сред сериозните изследователи съмнения относно тяхната автентичност и използването им като някакви достоверни исторически документи. Дори и Мария Тодорова с нейните уговорки признава: Очевидно, той (Летописът на поп Методи Драгинов – бел. моя С.Д.) не може да се ползва като пример за документ от ХVІІ в., нито като достоверен свидетелски разказ за масово помохамеданчване. Въпросът тук за мен обаче е друг. Дали историкът професионалист трябва да усилва и поддържа популярните легенди, с което да удържа определено състояние на масовото съзнание за миналото, както и определени актуални политики на властващите, или той трябва да застане на позициите на професионализма, хуманността, конституционните принципи и законността? Тази статия ще бъде написана от позициите на вторите.
Очевидно е, че появилите се летописни разкази са резултат от търсенето от българите през XIX в. на отговор на въпроса защо край тях се срещат и мюсюлмани, които говорят на практика същия език като този на съседите си християни, но изповядват различна от тях религия. Легендарното и митичното обяснение, че са били накарани насила да се обърнат към исляма, предстои да влезе дълбоко в националната памет. По този начин се утвърждава стабилна и устойчива представа, че „българинът“ може да стане мюсюлманин единствено след упражнено върху него насилие. А този мит, че преминаването в другата вяра е станало насилствено, е изключително устойчив и част от стабилни обществените представи. Това води и до последващото доверяване на професионалната историография на тези извори, както и до засилването на техния ефект чрез художествени произведения (поезия, разкази, повести, романи, филми и др.). По този начин допълнително се укрепва митът и се поставя в основата на популярна историческа памет, която би могла да легитимира и определена идентичност и политика.
Веднага се налага да изтъкнем, че изработването на фалшификати в Европа през XIX в. не е дело, което се среща само и единствено сред българите.Напротив, в тогавашната интелектуална и политическа атмосфера, която търси истинско „национално“ минало, се появяват подобни в редица други страни. Преди години имах възможността да бъда част от един международен изследователски екип, който под ръководството на директора на Историческата школа при Центъра за висши изследвания в Принстън (създаден от Алберт Айнщайн), историка медиевист проф. Патрик Гийри, работи върху проблемите на историографията и „производството“ на миналото, включително и чрез изработването на фалшификати.
Наред с другите изследователски задачи бяха разглеждани и фалшификации, манипулации на текстове, мистификации, продукти на поетичното въображение и т.н. Тук се включваха „откритите“ от шотландския поет Джеймс Макферсън поеми на Осиан; уж откритите „средновековни“ „Краледворски ръкопис“ и „Зеленогорски ръкопис“ на креативния чех Вацлав Ханка, сам ученик на водещия славист Йозеф Добровски; финландския фолклорен епос Калевала и редица други. Сред тях попадаха и „Летописа на поп Методи Драгинов“, както и „Веда Словена“. Проектът спомогна чрез една широка сравнителна перспектива на множество случаи в цяла Европа да се стигне до интересни изводи. Установи се, че в едни случаи главната цел е да се открие и ако го няма, да се произведе и проектира в миналото изгряващото национално съзнание. В други можем да говорим за съвсем цинични проекти на изобретяване на минало с цел доказване на някакви несъществуващи стари права и традиции. В трета група вече се натъкваме на открити фалшификати, използвани, за да подведат съвременниците. Има и такива, които се опитват да запазят отдавна изгубено време, сякаш то е все още живо.
Що се отнася до мотивите, стоящи зад подобна дейност, те също са различни. Можем да говорим за смесица от мечта за алтернативно минало на нацията, подобряване на вече установена академична репутация, както и лични кариерни подбуди. Обикновено чуждите критики и несъгласия единствено дават допълнителен тласък на подобни усилия с цел укрепване на националната гордост. В някои случаи изработването на фалшификати дори има като мотив забавлението, че си излъгал читателите си и бъдещите академични люде. Мотивацията може да тръгва при някои и от желание за славата на нацията, и някакви права около произхода на народа, както и поради съревнование между народите за минало. Установи се също, че освен от общия културен и политически климат са налице и действителни нужди, които фалшификатите посрещат, и поради това някои се оказват в определен смисъл „успешни“ (тук видимо трябва да поставим и тези от нашия случай с „насилственото помохамеданчване“).
Проектът констатира, че различните „фалшификации“, „мистификации“ и „поетични фантазии“ имат и различна съдба. Някои се отхвърлят твърде бързо, други eдва след повече от столетие, а трети провокират съществени промени в историческия разказ на професионалистите историци за десетилетия напред, или пък мобилизират цели национални движения. Нужно е да минат няколко поколения, да се промени цялостно политическият климат и да се появи вече съвсем нова научна ерудиция, за бъдат те окончателно отхвърлени като фалшификати. В този смисъл роля играе и едно ново дефиниране на самата национална идентичност, за чието утвърждаване фалшификатите са спомогнали, доколкото ги прави просто ненужни. (И тук видимо има място за нашите фалшификати). Големият проблем за нас е в това, че в повечето от гореизброените страни фалшификатите отдавна са вече история, а в България те все още продължават да крепят представи, които лесно биха могли да легитимират престъпната политика, позната ни от миналото.
ФАЛШИФИКАТИТЕ И БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИОГРАФИЯ
Особен интерес за нас представлява периодът след края на 50-те години, доколкото започва един постепенен завой на комунистическата власт и режима на Тодор Живков към един селективен национализъм. Той възкресява версии за „турското робство“, които са известни още от десетилетията след създаването на модерната българска държава през 1879 г. и които служат за легитимация на насилствените кампании за смяна на имената от 1912–13 г., както и в началото на 40-те години на ХХ в.Стартът като че ли е даден с появилия се през 1958 г. сборник „Из миналото на българите мохамедани в Родопите“. В него са включени респектиращи тогава имена на историческата наука. Видно е, че не става дума за някакви изолирани усилия, а за добре обмислен и целенасочен проект. Както ще отбележи след години с основание Евгения Иванова в книгата си „Отхвърлените приобщени“ с този сборник „Българската академия на науките е изпълнила „поръчението“ за „корена“.
Всъщност, в началото на 60-те години усилията продължават. През 1961 г. се появява книгата „Родопа – българска твърдина“.Тя представлява псевдоисторическо учебно помагало, дело най-вече на профилиращия се по темата медиевист Петър Петров. Инициативата за него е на Отдела по идеологическите въпроси към ЦК на БКП с цел да се използва в кръжоците на БКП, ДСНМ, ОФ, Профсъюзите и администрацията. До 1964 г. то претърпява вече три издания, като само през 1964 г. се появяват цели две. Заложили най-вече върху сведенията на легендарните разкази, издателите са поместили и въздействащи картини на „Отвличане на български жени и деца от турските поробители“. Проследени са „първо масово помохамеданчване“, „второ масово помохамеданчване“, „помохамеданчването в Чепинското корито“, „помохамеданчването в Разложкия край“, после в Гоцеделчевския край и Средните Родопи. В третата глава под заглавие „Истината е неопровержима“ следват материали, посветени вече на езика и фолклора на местното родопско население.
Тези възгледи ще навлязат и в „тритомната“ „История на България“ от началото на 60-те години. В том 1 от 1961 г., макар да се споменава от Димитър Ангелов как „турско население от Мала Азия“ било докарано в по-главните градове Одрин, Пловдив, Стара Загора, в подточката „Асимилаторска политика на османската власт“се застъпва тезата, че тя „провеждала последователна политика на асимилация на християнското население“. В апокалиптичен дух се разказва: Последното масово помохамеданчване тук станало през 1656 г. и засегнало жителите на Чепинското корито.И тук съответно по летописа се говори за многото изклани, за 218 съсипани църкви, за 33 опожарени манастира. Съвсем изрично се цитира под линия като източник и Ст. Захариев. Не се пропуска позоваване и на вече излязлата „Из историята на българите-мохамедани в Родопите“. Натъкваме се и на специална подточка „Турска колонизация в българските земи“.
Още тези най-първи появили се изследвания за мюсюлманското население в Родопите не го наричат по начина, по който то се самоопределя, а иползват за него термина „българи мохамедани“. Всички те залагат на легендарните сведения и фалшификатите от XIX в., като открито и без съмнение ги приемат за напълно автентични. Заедно с това авторите утвърждават наличието на цялостна османска държавна политика, целяща именно централизирано и насилствено налагане на исляма над местното население, което се състояло пък именно от вече самоосъзнати като българи християни. Налице е също склонност родопският случай да се прехвърли върху цялостната територия на страната. Макар не всички професионални историци да са свързани с конкретната политика около ислямизацията, навярно всички те си дават сметка, че изцяло участват в едно пропагандно, а не чисто научно мероприятие, при което науката се използва за целите на политическия режим.
В решение на Политбюро от 5 май 1962 г. за „Мероприятия против турчеенето“ отново се вменява в дълг на БАН да проучва „българския родов корен“, а към отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на БКП се назначава специален инструктор за работа сред „българите мохамедани“.Не закъснява да се появи през 1962 г. и сборникът с документи „Асимилаторската политика на турските завоеватели“. Показателно е и подзаглавието „Сборник от документи за помохамеданчвания и потурчвания XV–XIX в.“Разбира се, приоритет се дава повече на домашните извори. До две години, през 1964 г., ще се появи и второ преработено и допълнено издание.
Още след титулната страница се появява песента „Балканджи Йово“. Нейната цел е видимо чрез претенция за автентичен фолклор да наложи интерпретирането на целия останал документален материал в тази тоналност. Ала добре известно е за тесните специалисти, че мотивът за Балканджи Йово като християнски мъченик не е разпространен във фолклора. Има наистина такава записана песен в Серско, която Стефан Веркович през 1860 г. публикува в Белград в сборника „Народне песме македонски бугара“. Популярната днес в масовото съзнание версия обаче е дело на поета Пенчо Славейков и се появява едва през 1917 г. в сборника „Книга на песните“. Автентичността на тази песен – подобно и на измислените късни летописни разкази – винаги е пораждала съмнения. Както изтъква и литературоведът Николай Аретов, популярността на песента няма как да бъде разбрана без ролята на фактори като качествата на текста, минал после и през ръката на майстор като Пенчо Славейков; адекватността му спрямо мита за „насилственото помохамеданчване“ и стереотипите, които той поражда в масовото съзнание; държавната политика, довела до постоянното присъствие на точно тази песен в различни учебници и христоматии, в рецитации при чествания, постоянното ѝ присъствие в публицистиката.Разбира се, истинска изненада би било, ако в разглеждания сборник би бил пропуснат фалшивияj летопис на поп Методи Драгинов от село Корова.
По този начин и на самите османски извори се прави твърде произволна интерпретация. Важните внушения са две. На първо място наличието на някаква преднамерена и централизирана, добре обмислена османска държавна политика за затриване на „българската народност“. И на второ, тази политика се осъществявала чрез планирано от самата османска държава насилие и терор. На практика върху основата на т.нар. „Летопис на поп Методи Драгинов“ в тази и последващите си публикации П. Петров се стреми да укрепи окончателно тезата за разорението на Родопите през 1669 г. (Чепинско през 1666 г.) по време на венециано-османската война за остров Крит, както и за осъщественото тогава насилствено ислямизиране на „родопските българи“.
През това време между историографията и политическата власт, включително и партийната номенклатура, протичат интересни енергии. На 6 март 1964 г. е проведено съвещание на отдел „Пропаганда и агитация“ към ЦК на БКП. На него, между другите разисквания, историкът Петър Петров се нахвърля буквално над окръжния секретар на БКП в Смоленски окръг Никола Палагачев хем уж заради „извращения“, хем за проявен от него „либерализъм“ в подхода към „българите мохамедани“.След пленум на ОК на БКП в Благоевград се решава да се започне с незабавна смяна на имената. Вестта се разнася бързо из окръга, а в селата Корница, Брезница, Аврамово, Вълкосел, Якоруда и други се готвят незабавно за съпротива. Жителите на село Рибново го отцепват и не допускат никой да влезе, като разгонват подобни опити с камъни. И все пак през 1964 г. побеждава линията на Никола Палагачев, „извращенията“ са прекратени, а насилствено отнетите мюсюлмански имена са отново върнати. Само временно. Неслучайно веднага Петър Петров е утвърден за нещатен сътрудник към отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на БКП с постоянен пропуск до сградата и товарен с нови задачи.
Освен преиздаването на сборника „Родопа – българска твърдина“ на Петров е възложено през 1964 г. да подготви и книгата „Помохамеданчванията в Ловешкия край“. Изданието е направено в окръжния център, ала всичко е видимо централизирано като политика и усилия, което става особено ясно от решаващото участие на Петров, което се дължи и на партийна командировка в региона.
И тук продължават внушенията за наличие на „официална политика в турската империя“ срещу „българи“, за единични помохамеданчвания и т.н. Книгата разказва за първо и второ масово (!) помохамеданчване в Северна България. Разбира се, споменатото „помохамеданчване“ няма как да не е „съпроводено с най-големи жестокости“. Дори се казва: Жителите на цели села били избивани, ако откажели да приемат исляма. И тук, както и в предишни издания, в края е разположена част, озаглавена „Истината е неопровержима“, отново с данни за език, песни, предания и т.н., които трябва да докажат „българския корен“.
Няма как да подминем, че на фона на тези развития в науката по повод на миналото на Родопите и най-вече съдбата им в рамките на Османската империя, през 1964 г. се появява споменатият роман на Антон Дончев „Време разделно“. Произведението преминава през предварителната „научна“ рецензия на Петър Петров и Доньо Донев, автори на споменатото вече учебно помагало. В романа, както вече отбелязахме, по думите на Ал. Хранова, са имплантирани два от разглежданите по-горе фалшиви летописи от XIX в. – т.нар. „Исторически бележник“ и „Летописът на поп Методи Драгинов“. Те са въведени в повествованието като устни разкази на двама от героите. Социалната роля на поп Методи Драгинов е поета от „напълно фикционалния поп Алигорко“ и помохамеданчения френски аристократ, наречен Венецианеца.
Започва да излиза на интервали и „Родопски сборник“, който видимо също е включен в тази политика. Особено важно се явява изданието от 1965 г., излязло под редакцията едновременно на Христо Христов, Петър Петров и Страшимир Димитров. Един от основните поместени материали е този на П. Петров, който е свързан с „помохамеданчването“ в района именно според „български летописни сведения“. Тук се натъкваме отново на всички вече познати ни похвати на П. Петров, които ще съпътстват докрай предполагаемо „научната“ му кариера. Материалът изцяло се базира върху извор като т.нар. „Летопис поп Методи Драгинов“ с всичките му неточности. Оценявайки в спомените си собствената си работа, Петров е категоричен: доказах автентичния характер на летописа на Методи Драгинов от с. Корова. Ала отново се натъкваме на слаба интерпретация на малкото налични османски извори с цел да се докаже или удържи вече изграденият мит. Петров се опитва да убеди за пореден път читателя, че събитията, описани от уж реалния свещеник от село Корова, наистина са се разиграли в Чепинското корито, най-вероятно в интервала 1666–1669 г., а самата хроника била създадена през 1670 г. Помюсюлманчването е станало по начина, по който го е описал сам М. Драгинов, поради засиления религиозен фанатизъм по време на дълго проточилата се „свещена война“ за превземането на Крит от 1645 до 1669 г., довела до преминаването на войски през Родопите. Според П. Петров и преди е имало ислямизация чрез „насилствени и доброволни помохамеданчвания, масови и единични, поробвания, преселвания, еничарство и т.н.“. Интересно е, че като доказателства професионалният историк използва дори недокументирани лични разговори. Например той пише: Що се отнася до езика на нашия летописен разказ, на пръв поглед той наподобява новобългарския език от времето на Възраждането. Вярно е, че езикът не е църковнославянски. Това обаче е говоримият народен език. И тук като доказателство дава личен разговор с езиковеда Кирил Мирчев, който му бил казал, че нямало основания езикът да се отнесе по-късно от XVII в.
В сборника е публикувана и важна статия на Страшимир Димитров за ислямизационните процеси в Западните Родопи и по течението на река Места. Във време, когато в българската историография господства изцяло възгледът за въоръжени и насилствени акции като технология по „налагане на исляма“, Страшимир Димитров все пак очертава – макар и най-общо – един дълъг и разтегнат във времето ислямизационен процес в разглежданата от него област. Основният извод на Димитров е следният: Налагането на исляма над българското население в никакъв случай не може да се смята кaто резултат от една акция, на една масова кампания. То било плод на продължителна, няколковековна дейност. Системните единични примамвания и помохамеданчвания се съчетавали с периоди на масово крушение на християнската маса, докато в края на краищата ислямът бил наложен над почти целия Чеч, Доспат, над част от селата в Неврокопското поле и Разлога.
Редица автори и колеги са склонни да представят изложената тук теза на Страшимир Димитров като насочена срещу господстващия канон в българската историография тогава, като проява на дисидентство и несъгласие с колегите привърженици на насилствената, масова ислямизация. Ала тук е необходимо едно по-внимателно вглеждане и правене на нужните уговорки.
В никакъв случай не може да се говори за някакво конфронтационно влизане на Страшимир Димитров срещу основното русло на българската историография и нейното интерпретиране на проблемите свързани с ислямизацията. Нещо повече. Видяхме по-горе, че той остава при каноничния историографски език, доколкото говори определено за „налагането на исляма“, за „крушение на християнската маса“. Правят впечатление и следните други негови похвати, които говорят в обратна посока или са просто поредица от „презастраховки“ на историка както срещу властта, цензурата и идеологическите блюстители, така и срещу недоволни колеги от гилдията, или пък дори общественото мнение и неговите стереотипи. Още с първото си изречение Стр. Димитров обяснява насочването си към точно тази тема с обстоятелството, че „Летописът на Методи Драгинов за помохамеданчването в Чепинското корито“ създаде след себе си цяла литература, която в една или друга степен изяснява това събитие от историята на чепинските българи.[41] Базирайки се за XVI в. върху малкото тогава фрагменти в българския архив, Страшимир Димитров стига до заключението, че това столетие може да се смята катастрофално за християнското вероизповедание.[42] Тази катастрофична представа наистина се потвърждава от по-късно появилите се османски документи, ала никакви доказателства не се пръкват за предположението му, че такова едно бързо преобръщане ще да е станало и с прилагането на открито и грубо насилие.[43] Още за XVI в. той се доверява на несигурните домашни приписки и пише изрично: Наличните документи не дават възможност да се определят по-точно хронологическите граници, в които са се разиграли евентуалните акции за помохамеданчване или за довършване помохамеданчването на населението в тези села. Като се има предвид обаче, че болшинството от нашите приписки и по-късни летописни бележки свързват тези явления с името дейността на „султан Селим“, би могло да се потвърди, че такива насилнически помохамеданчвания са ставали по време на някой от двамата царували през XVI в. Селимовци. Голямото спадане на християнското население през XVI в. било за него в унисон с приписките.[44] Поради видима опасност от пълното отклоняване от канона, Стр. Димитров и на други места в текста си допуска все пак и възможността за насилствени акции, пишейки: Както се вижда от приведения текст, намалението на християнската облагаема с джизие рая е официално признат факт, който представителите на властта обясняват с „измиране и разбягване“. Едва ли обаче това обяснение може да бъде признато за пълно и оттам за удовлетворително.[45] За целта около заповедта от 1660 г. за намаляване броя на джизие ханетата заради „измиране и разбягване“ Страшимир Димитров дописва извора: трябва да е имало някаква екстрена, изключителна причина, която да е поставила Неврокопския край в по-тежко положение …[46] Той пише дори следното: И даже да не искаме, пак се натрапват на съзнанието епизоди от различните бележки и приписки – на Методи Драгинов, на Бельовския хронист и други незнайни грамотни люде – за поход на „Мехмед паша“, „на шест паши“ през Пловдив, Чепино и Разлог на юг към Солун по време на войната в „Мора“, за „разсипването“ на българщината по време на този поход и пр., и пр. Нуждата от обстоен критически преглед на тяхната хронология ни заставя сега да отминем споменатите приписки. Но не може да се отмине едно – тези бележки свързват „разсипването“ на българското население в Западните Родопи не само с разбягване, а главно с помохамеданчването му.[47] Макар и да не ги анализира подробно и да не ги използва, Страшимир Димитров все пак прави своеобразни „подмятания“, които лесно могат да бъдат злоупотребени, както от колегите му, така и от режима. Едва през 1999 г. той ще заяви в прав текст, че това са „измислени произведения“, а „Летописът на Методи Драгинов“ е „една красива измислица“.[48]
Конфронтация с мейнстрийма отсъства не само в материала на Страшимир Димитров. Същото може да се забележи и в публикацията на Вера Мутафчиева, отнасяща се до статута на населението в Чепинско под османска власт.[49] Материалът е по-скоро свидетелство за един опит на историчката за елегантно измъкване от лапите на статуквото и индиректно подкопаване на основните му тези. Налице е сякаш и някаква намигваща подигравка с истинността на летописните бележки като извор. Мутафчиева определено защитава тезата за вакъфския статут на чепинските села. Ала откритите спорове се насочват най-вече към датировки[50], а не са свързани с някакъв явен дебат около надеждността на летописните разкази като исторически извор, както и по митологичната версия за ислямизирането като еднократен насилствен акт, рожба на преднамерена османска държавна политика. По този начин, неприемайки официалната теза и леко подкопавайки я, Мутафчиева не пропуска презастраховащи уговорки. Макар и резервирана към изградената представа за хода и начина на осъществяване на ислямизацията в Чепино и в Родопите като цяло, потвърждавайки вакъфския статут на чепинските села, тя все пак твърди, че сякаш е възможно именно немалкият брой вакъфски имения в тази област да са допринесли за разпространението на исляма сред населението там. Следователно и тук отсъства каквато и да било фронтална атака, и „истинското“ послание може да се разбере от пренебрежимо малък брой хора, в които определено не влизат дори един по-широк кръг от специалисти историци.
През 1966 г. се появява възложената отново на Пeтър Петров от отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на БКП[51] „историческа христоматия“ под заглавие „Родопите през вековете“.[52] Изданието е изпълнено с вече установените и наложили се дотук общи внушения по въпросите на ислямизацията. В него се включват документи, народни песни, предания и легенди, както и разни художествени произведения. Тук са и всичките съмнителни домашни извори, които задават основния патос на посланията му.
Тази научна и псевдонаучна литература се съпровожда и с други издания. Например през 1969 г. излиза сборникът „Народностна и битова общност на родопските българи“, в който авторите етнографи и фолклористи се спират и на голяма група българи, насилствено и с всички възможни средства помохамеданчени през периода на османското владичество. Става дума за изпълнение на „комплексна задача“ по „специално партийно поръчение“ с извършена теренна работа между 1960 и 1962 г.[53] Тук са поместени и множество устни предания, с характерната и отбелязана още преди години от Божидар Алексиев схематичност, едноизмерно разказване на протичащите събития, отсъствие на детайлите и образността, характерни за устното народно творчество.[54]
Можем да кажем, че нито едно от тези гореспоменати заглавия не е поставено на критичен прочит от представител на историческата гилдия. Макар основно да участват в проектите Петър Петров и някои други имена от колегията, все пак на практика липсват критични публикации и разграничения от мита за централизираната насилствена политика на османската държава за ислямизация, както и за насилствен еднократен акт на масово обръщане на родопско население в исляма. Криворазбраната колегиалност, йерархичното структуриране на научните институции, а и, предполагам, обстоятелството, че този разказ информира и общия наратив в масовото съзнание на нацията, си казват думата. Без всички да стигат до ангажираността на П. Петров и други историци, като цяло отсъства и трудно може да бъде очертан някакъв принципен конфликт, да не говорим за открит сблъсък с разказа за „турското робство“ и „насилственото помохамеданчване“ и „потурчването“. На редица места уж „инакомислещите“ цитират дори съвсем насериозно „псевдоисториците“ като П. Петров. На тях всъщност се гледа като на истински професионалисти, а не като на идеолози или пропагандатори на текущата или подготвяна в близко бъдеще политика на режима. Горните тези не се оспорват ни най-малко или открито от когото и да било. Не се критикува или анализира и представата за случили се еднократни масови акции по „насилствено помохамеданчване“, организирани от османската власт. Същото се отнася и до стойността на извор като летописните домашни разкази. Макар „инакомислещите“ да не се позовават на тях, както го правят П. Петров и другите, те в същото време и не поставят открито въпроса за тяхната автентичност и надеждност. Нещо повече. Някои от тези „инакомислещи“ дори ще са и редактори на книги на казионните псевдоисторици. И още нещо. Още тук някъде П. Петров – когото след години М. Тодорова ще определи като един от малкото професионални историци, директно и ревностно свързани с кампанията за смяна на имената през 80-те години и дългогодишен популяризатор на летописа (на поп Методи Драгинов)[55] – се отнася към останалата историография по начина, по който след години Божидар Димитров се отнасяше към историческия мейнстрийм.[56] Имаме конфликти в детайлите, но не и принципно разминаване и дълбок ценностен конфликт на професионална основа.
ПОЛИТИКА И „НАУКА“ ОСТАВАТ ЗАЕДНО
Случва се точно обратното. На 21 ноември 1967 г. се провежда важно заседание на Политбюро, което отчита, че процесът на преименуване на „българомохамеданите“ е незадоволителен.[57] На 25 февруари 1969 г. Политбюро на ЦК на БКП взема решение за „ускоряване на естествения процес на преодоляване на етническите различия“. По силата именно на това решение се закриват множество турски вестници и театри, спира се книгоиздаването на турски език, предприемат се мерки за ограничаване изучаването му като майчин и постепенното му ликвидиране. Освен това в решението е записано изрично: Етнографският, Историческият и Социологическият институт да провеждат съответни научни изследвания, които да подпомогнат практическата дейност на партията и държавата.[58]
През юли 1970 г. ЦК на БКП взема историческо решение за преименуване на всички „българомохамедани“[59], по изготвянето на което от години работи група, в която участва и историкът П. Петров.[60] Веднага са предприети мерки за реализацията му. Поради извършените на редица места насилия от властите ситуацията през 1972 и 1973 г. може да се оприличи на война. С насилия, побой и стрелба през този период, включително и човешки жертви, е белязана асимилационната кампания в Мадан, Рудозем, Якоруда, Доспат, Барутин, Слащен, Брезница, Корница и Лъжница.[61] Щях да пропусна, че през 1971 г. село Корова е преименувано на Драгиново.
По партийните решения от 1969 г. и 1970 г. науката видимо продължава да работи и обсегът на ангажираните пряко професионални историци дори се разширява, започва да включва още по-авторитетни за времето имена и утвърдили се професионалисти. На смяната на имената на терен присъства и самото ръководство на Българското историческо дружество, като освен познатия ни вече Петър Петров, са и историците Димитър Косев и Евлоги Бужашки.
Всъщност ангажирането на сравнително широк кръг историци се илюстрира като че ли най-добре с появата през 1972 г. на книга на Христо Гандев под заглавие „Българската народност през XV в.“.Все пак говорим за историк, който, ако краят на българската историография беше поставен в средата на 40-те, би трябвало да бъде обявен за един от най-свежите. Но сега и той великолепно ще се впише в обосноваването на партийната политика за насилствена асимилация на помаците. Гандев говори за „деформационни процеси, действащи върху българската народност“, за „огромната загуба от човешкия състав на народността“, за „силно обезкръвената народност“, за „ислямизация на български граждани“, за „потурчване“, за „насилствени помохамеданчвания“.[62] Основният му извод звучи с цялата си категоричност: Навярно три четвърти от турските граждани в българските градове и може би една четвърт от турските селяни са от български народностен произход.[63] И още: Явно в Североизточна България потурченото българско население е дало основния колорит на етнографски най-важните проявления на местните турци.[64]
Като общ брой на избитите при османското завладяване българи или изселени по време на първите години от „робството“ Гандев дава 680 000 души.[65] Според него това са загуби, станали за повече от едно столетие.[66] Той заключава, че в резултат на това „българската народност е претърпяла демографска катастрофа“, налице било „биологично свиване на народността“.[67] При това противно на изводите на Николай Тодоров от „Балканският град“ за наличие на „демографски континуитет“.[68] Независимо от появилите се критики, тезата за „демографската катастрофа“ и „биологическия колапс“ ще се радва на благоразположението на политическите власти, на колегиалното статукво, което ще ѝ даде място, както и на самия Гандев в готвещата се „многотомна“ история.
Макар и – както предстои да видим – недобре посрещната от изтъкнати тогава български османисти – книгата на Христо Гандев бързо е похвалена с отзив във всекидневния печат от Бистра Цветкова, която се солидаризира с изводите на автора.[69] Цветкова не пести суперлативи за това колко е приносна, важна и точна монографията на мастития историк. Тя преповтаря изводите му за над 2 500 обезлюдени села и 560 000 загуби на население, за „страшна цифра на човешките загуби в градове и села при завоеванието – 680 000 души“, за „страшна катастрофа“, за „демографски потрес“.[70]
Интересно е, че бързо се появяват и възражения към прилаганата от Гандев методика, както и спрямо получените от него крайни резултати. На страниците на сп. „Исторически преглед“ с критична рецензия излиза Вера Мутафчиева, вече утвърден османист.[71] Тя говори за липса на пълнота и точност на обработвания статистически материал, което за нея прави изводите на Гандев необосновани. Мутафчиева обръща внимание и на направеното смесване на точни с неточни методи, произволните съпоставки, а в крайна сметка и неаргументираните изводи за чувствително, почти катастрофално намаляване на населението, дори на места до „популационен вакуум“. Нещо повече. Тя достига до следния извод: Трябва да изтъкнем обаче, че авторът едва ли би настоявал на своята крайна теза за „обезбългаряване“ на България през XV в., за „демографска катастрофа“, за „популационен вакуум“, за „биологично свиване на народността ни“ и най-вече за отражението, което дали тези явления върху цялостното ни развитие „през всички останали векове“, ако не би използвал преднамерено дори наличния материал.[72] Следователно обвиненията на Мутафчиева са не само по линия на непълнота на изворовия материал, но са насочени и срещу неговото преднамерено и неточно използване.
Не след дълго на страниците на другото историческо списание в онези години, „Векове“, се появява втори критичен отзив – този път дело на Страшимир Димитров.[73] Той се спира на тезата на Гандев за едно почти преполовяване на българите по онова време. Димитров атакува самите допускания на Гандев, че мезрите са обезлюдени стари български селища, както и разбирането му, че населените места, носещи турски имена, били уж просто стари опустошени. Димитров забелязва, че мезрите се оказват крайъгълен камък в цялата интелектуална конструкция на Гандев и че именно там са намерили гибелта си 560 000 души от „българската народност“. Ала за Стр. Димитров е съвсем неприемливо твърдението, че мезрите са повсеместно землища на разорени и обезбългарени селища.[74] За него просто екстензивното земеделие в онова време води до появата на все нови и нови мезри, земи без свое постоянно население, които носят приходи. Ала те не могат да се разглеждат като свидетелство за разорени и обезлюдени селища. Сред тях са налице и земи от запуснати селища, но не те са определящите. Според Димитров, за разлика от Гандев, това не означава, че са избити и отвлечени в робство хора, и поради това мезрите не можели да се разглеждат като някакъв показател за загуби сред „българската народност“ през XV в. Димитров е категоричен: Както изходната концепция, така и получените в края цифрови резултати са съвсем неприемливи.[75]
Опроверган от Мутафчиева и Стр. Димитров на базата на неговите собствени извори, Хр. Гандев не закъснява да се появи с трудно скрити гневни отговори и на двата отзива. Ала освен свидетелство за персоналната му засегнатост, те разкриват и максималните му усилия да се възползва от две оръжия. На първо място, деклариране на идеологическа правоверност спрямо „марксизма ленинизма“. На второ, демонстрация на определено разбиране за патриотизъм, включващо задължително представяне на Османската империя във възможно най-негативна светлина. Това пък върви ръка за ръка и с представянето на един евентуален дистанициран и научен подход към нея просто като опит за реабилитацията ѝ (долу-горе така стоят нещата и днес).
Пръв се появява отговорът до Мутафчиева.[76] Гандев започва с лек „удар под кръстта“ – Мутафчиева разглеждала в началото отзивите на „турски буржоазни историци“ (между другото и до днес мастити имена в османистиката, вдъхващи респект), което било неправилно тъй като, – контрира Гандев, – трудът ми е изграден върху марксистко-ленинска методологическа т.е. теоретическа основа.[77] После, след като разкрива спорното си разбиране за „българската народност като социален, политически и културен колектив“,[78] Гандев нанася и следващия си „удар под кръстта“, изтъквайки: Рецензентката упорито „забравя“ за столетието, когато защитава доброто име на завоевателя.[79] Интересни са като език и изразни средства и следващите редове. Гандев пише: Самото отмятане от научния отговор на въпроса за обезбългаряването на градовете, показва, че се подготвя диверсионна маневра.[80] От тук нататък вече няма как да сме учудени, че критикуваният за методиката и изводите си автор прибягва и до Владимир Илич, тъй като Мутафчиева, видиш ли, „напразно се отказва от логиката и от труда на Ленин“.[81] В подобен дух малко по-надолу Гандев ще ни увери как по-полезно щеше да бъде, ако рецензентката бе разработила за конкретния случай положенията от класическия труд на Фр. Енгелс за ролята на насилието в историята.[82] И накрая се завършва с апокалиптична картина и обвинения към опонентката като защитник на Османската империя, което искала да замаже със своята формула за „една класова действителност.[83] (А уж той пишеше от марксистко-ленински позиции, а тя от буржоазни?). На финала на отговора си Гандев е отново категоричен: Тя е искала да представи турските нашествия в българските земи като мирно проникване, което не е засегнало българския народ в демографско отношение.…[84] По този начин определено неравната битка върху терена на марксизма-ленинизма, от една страна, и „поробителя“ и „турско робството“, от друга, битка с наистина предизвестен край в средата на 70-те години, може да приключи.
След доста по-дълго време и видимо след повече подготовка и справки, Гандев пуска отговор и на отзива на Стр. Димитров във „Векове“.[85] Още в началото той обяснява на читателя как опониращият му се е концентрирал единствено върху мезрите в стремежа си да намали до минимум техния брой, а заедно с това и общите загуби за „българската народност“. И тук се намеква за някакво сякаш едва ли не национално предателство. „В цялата рецензия – пише Гандев – са изключени с подминаване на красноречиви факти загубите за народността и косвено са отречени (курс. Хр. Г.) ислямизирането и потурчването на християнското население по села и градове, а също и загубите от окончателно емигриране.“[86] Следва констатацията как все още е необходимо да се проучват загубите от всички походи през XV в., за да се напомни с категоричност: Това е дълг на българските османисти към нашата национална история, който още не е изпълнен.[87]
Всъщност отговорът на Гандев много ясно очертава един от основните проблеми на българската историография като цяло. Ако населението в днешните български земи е било приблизително 1 млн. души непосредствено преди и по време на османското завладяване и не по-малко от 3-3,5 млн. след „пет века робство“, какви трябва да са оценките за това утрояване през „робските столетия“?[88] Гандев пита обаче: Ако през 1490 г. населението е било 890 000 души, колко трябва да е било то векове по-рано, за да нарасне и достигне горното число. Оказва се, че към III в. на новата ера в българските земи са живели тракийци и друго население на брой между 800 000–1 000 000 души. Така приема доцент А. Фол в книгата си „Демографска и социална структура на древна Тракия“, София, 1970 (виж особено глава втора – Статистика или модел на съотношения, стр. 102–126).“ И след тази констатация, Гандев задава въпроса: Но ако в българските земи през III в. са живели 800 000 до 1 000 000 души, то може ли дванадесет века по-късно (Хр.Г.) след възпроизводство на населението да има същия брой и дори по-малък? Колкото и да стагнира растежът на народонаселението през вековете поради военни загуби, епидемични болести, неурожаи и други причини, като например крайно високата смъртност, то не може да не се удвои поне в нашия случай за дванадесет столетия. Защото е статистически доказано, че в периода от късната античност докъм XV в. населението на Европа наистина се увеличава във всички страни.[89] И тук Гандев има своя елементарен отговор как ако не е преживяла загуби през XIV–XV в. „българската народност“ е трябвало да достигне не 890 000 души в 1490 г., а 100%–150% повече. Оттук и категоричният и безапелационен извод на Гандев – народността е възлизала на 1 570 000 души, а са изчезнали 680 000, „колкото бяха установените от мене загуби“.[90] (Всъщност към 1500 г. населението на територията на цялата Османска империя е било около 7 825 000 души.[91])
След време се намериха и нови извори от Румен Ковачев и вече стана съвсем ясно, че състоянието както на селищната мрежа, така и на демографската структура в днешните български земи е твърде далеч от апокалиптичната картина, нарисувана в началото на 70-те на XX в. от Христо Гандев. Дори и през 80-те години на XV в. демографската ситуация силно напомня тази в Шишманова България. В този смисъл изводите на Ковачев са изцяло противоположни на теорията на Гандев за „демографския колапс“.[92] Ала както отбелязва след години и Евгени Радушев, въпреки обоснованата критика конкретната ситуация на тогавашните политически реалности на Живковия режим „помогна на теорията да се затвърди в общественото съзнание.“[93] Тук бих добавил, че на практика изказвания и нагласа в подобна посока имат тогава и немалко колеги на Гандев, както от по-старата генерация (Д. Косев и Хр. Христов), така и от по-младото поколение, които точно в този момент печелят позиции, власт и влияние (Николай Генчев, Илчо Димитров, Васил Гюзелев, Константин Косев и др.). И те на практика са за Гандев и с неговата нагласа по темата, като изграждат в немалка степен един видимо никога недаклариран професионален консенсус, който обаче далеч надхвърля непосредствената ангажираност на Петър Петров. Нещо повече. Неслучайно „насилствените помохамеданчвания“ и използването на летописите и фолклора като извор през 70-те години на ХХ в. са легитимна тема в Историческия факултет на Софийския университет. Върху тях се пишат и дипломни работи. В някои от тях домашните извори (съмнителен фолклор, летописни бележки, приписки) са дори единствено градиво. Между 1970 и 1974 г. с решение на Факултетния съвет първо във Философско-историческия, а след това и в Историческия факултет Петър Петров чете спецкурс „Асимилаторската политика на турските завоеватели XV–XVIII в.“[94]
През знаковата 1972 г. се появява и книгата на Петър Петров „По следите на насилието“, разширен вариант на преди това появилия се сборник за „асимилаторската политика“. Показателно е и подзаглавието: „Документи за помохамеданчвания и потурчвания“.[95] Докато в предходните книги интерпретацията на поместените документи се рамкира само от песента за „Балканджи Йово“, тук същата функция изпълнява и прословутата мисъл на Мидхат паша за българския произход на много мюсюлмани, поместена след песента. Не е пропуснат, разбира се, отново и летописът на поп Методи Драгинов от село Корова.[96] Повечето извори представляват чужди стереотипи за империята. За първо масово „потурчване“ Петров разглежда съобщеното в легендарния разказ за „разорението на България“ при управлението на султан Селим в 1515 г.[97] Наличието на второ въображаемо масово помохамеданчване се доказва с ограничена изворова база, с пренатягане на тълкуването и с употреба на легендарни извори. Първият от тях е известният регистър за събиране на данък джизие от 51 села през 1660 г. Извор пък за „второ масово помохамеданчване“ е въображаемото насилие от 1669 г., описано от никога не съществувалия поп Методи Драгинов. Третият извор е османски документ от 1671 г., в който се твърди, че описвал последиците от 1669 г. и е наречен „Неврокопските села след второто масово помохамеданчване“.[98]
Be the first to leave a review.
