За пътя и смисъла на живота ни

Волен Сидеров: Днес, с натрупването на годините и опита, с цялата си същност разбирам, че каквото и да правиш в обществен план, то стъпва на гнила дъска, ако няма здрава опора. А тя може да бъде само една…

Питат ме днес: как така предлагате православната кауза. Откъде дойде тази идея? Ще ви кажа. Това не е хрумване, а изстрадана кауза. У всеки човек има стремеж към Бога, искра от Неговото Първоначално Създаване. Усещаме това по различни начини, някои търсят храма, други се увличат по източни учения, по окултизъм и нездрава мистика, по врачки и ясновидци, но дори и те гонят вътрешната си необходимост от нещо духовно, нематериално…

При мен пътят не беше лесен и прав. Израснах в прекрасно, патриархално семейство, но …атеистично. Не ме бяха кръстили православно като дете. Сам, без някой да ме учи, отидох в храма на 18 години и приех Светото Кръщение. Годината е 1975, разцвета на атеистичния комунизъм. Същата есен кандидатствах и ме приеха в Духовната академия. Това беше висше учебно заведение, абсолютно отделено от държавната система на марксистко-ленинските вузове, които произведоха днешните политолози и социолози.

За да кандидатстваш там, само да имаш достъп до приемните изпити, а не да влезеш, се искаше препоръчително писмо от енорийският ти свещеник. Моят отказа да ми даде, тъй като семейството ми било атеистично. Потърсих, без някой да ме води за ръка, среща със Сливенския Митрополит. Дядо Йоаникий, тогава току що станал владика, ме прие, изслуша ме и ми даде препоръката, нужна за кандидатстване. Той и сега е Сливенски Митрополит, да му дава Господ дълги и плодотворни години на тази Божия Служба. След много години ( 25-30), ме порази с паметта си, като си спомни случая и то с подробности.

Какво ме е движило тогава, в тези материалистични, антицърковни времена? Ясно, че не е била сляпата случайност, а Божията ръка. Богословското си образование завърших много години по-късно след лъкатушен и сложен път. Но нима нещо истинско и ценно става лесно? Писането, публицистиката и политиката бяха стремеж да давам от уменията и енергията, с които Бог ме е дарил, на други хора. Добре или зле, правилно или грешно съм го правил, ще отсъди Съдът. Не Софийски градски, разбира се, нито Апелативният. Знаете кой.

Днес, с натрупването на годините и опита, с цялата си същност разбирам, че каквото и да правиш в обществен план, то стъпва на гнила дъска, ако няма здрава опора. А тя може да бъде само една – спасителната ни вяра и делата ни в името на Иисус Христос. Защото Самият Той ни е казал: „Аз съм Пътят, Истината и Животът. Само чрез Мен се стига до Отца.” (Йоан 14;6)

Задавал съм си същите въпроси, които всеки мислещ човек си задава. Няма такъв, който да не се пита какъв е смисълът на живота, какво става след физическата смърт. И няма такъв, който да не се страхува от смъртта.

Но коя смърт? Смъртта на тялото ни е предопределена от момента на Грехопадението. А душата? Каква душа, ще запитат някои, в учебниците не пише нищо за душа. Не пише, но я има и вие го чувствате всеки ден. А смъртта на душата е друг въпрос. Тя може да бъде спасена или погубена, при това за цяла вечност. За всяка душа се отнася – независимо дали си вярващ, невярващ, атеист, пантеист, езичник или сатанист. Няма никакво значение дали вярваш, че имаш безсмъртна душа, или вярваш, че си само физическо тяло – опаковка на някакви органи и че след смъртта на тази опаковка няма нищо. При всички случаи, душата ти се явява на Съд. Е, невярващите , разбира се, са много по-изненадани: „Ама , то било вярно това, дето го говорят свещениците, аз мислех, че са приказки!…”

Проумяваш истината, но е късно за поправки в живота ти. Той е минал и разбираш, че си го пропилял в безсмислени и празни занимания. Смятайки, че имаш време, че човек „трябва да си поживее, един живот има…” Да, един живот имаш на земята в тази форма, но той е кратък миг в сравнение с вечния ти живот след това. И точно затова трябва да цениш всеки час от него и да го посвещаваш на „след това”. Тоест, на Създателя. Ако животът ти мине в леност, празнодумие и празнодействие, ти си погубил Пътя, даден ти от Господ, за да стигнеш до Него. Да се върнеш при Него.

Земният ти живот е школата, която трябва да завършиш, за да се явиш на върховния изпит – Божия Съд. А дали ще вземеш изпита, зависи от това какво си вършил до земната си смърт. Нейният час не е известен на никого, защото Бог дава възможност и на най-грешните да стигнат до покаянието си. Ако поискат. Затова понякога хора, които смятаме за лоши, живеят дълго. А какво да кажем за ранната смърт? Защо умират някои съвсем млади? Несправедливо е, чуваме да казват. Рано починалият праведник е чист пред Господа и близките му трябва да са сигурни в това и спокойни за душата му. А понякога ранната смърт предотвратява възможностите да се натрупат тежки, трудни за очистване грехове в по нататъшния живот на този, който е силно предразположен за това. Тоест, тя е предпазване от бъдеща гибел на душата. Затова нека не съдим дали Бог е „справедлив” или не. Той няма как да не е справедлив, защото е създател на всичко видимо и невидимо, на света в който живеем, на света който ние правим по-добър или по-лош чрез свободната си воля. Справедливи или несправедливи можем да сме само ние с думите и делата си.

След като е ясно, че не трябва да се боим от физическата смърт, а да я гледаме като преход към вечния живот, става ясно „Откъде е тази идея?”

и „Защо За Православна България?”, нали?

И тази яснота е толкова непоклатима, че трябва да ни даде сили да се справим с всяко униние, съмнение, изпитание и житейска несгода. Защото залогът е необхватно по-голям от всички ежедневни, битови, конюнктурно-политически и измамно-икономически въпроси. Залогът е спасението на душите ни, спасението на Православната ни Родина, ако искате и спасението на Света в името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин!

Волен Сидеров