Легендата за планината Алиботуш вълнува наши и чужди туристи

Десетки туристи и тази го­дина решиха да изкачат пла­нината Славянка, като тръг­наха от хаджидимовското село Парил, което се намира в самото подножие на плани­ната Алиботуш – Славянка.

Повечето тръгват с жела­ние да се насладят на чуд­ните красоти на планината и от върха й да съзерцават многоно планини, да се рад­ват на уникалните природни дадености и редки растения.

Много туристи от вътрешността на страната отсядат в Парил за ден-два, за да си наберат от разреше­ните места в планината не­вероятния Алиботушки чай /Мурсалски/, наричан още българската виагра.

Местните хора от Парил са категорични, че отглеждани­ят в равнинната част, а вече и по програми мурсалски чай няма нищо общо с набрания от планинската част.

Така днес уникални сним­ки от Алиботуш изпрати за ИНФОМРЕЖА известният спортист бегач от гоцедел­чевското село Мосомище – Кръстю Панчев, който от два дни покорява за пореден път планината, решен да стигне до Гоцев връх.

За планината Алиботуш от столетия се носи една чудна легенда. Някога планината е носила името Алиботуш и тази легенда разказва как то било дадено от местните хора. През турското робство тук живеел смел и силен войвода, който защитавал хората и бил неуловим. Най-после, с хитрост, турците хванали народния закрилник Али Страшника.

Селим паша бил поразен от достойното държане на храбрия войвода и рекъл: „Нямам власт, за да те пусна, но ако стигнеш върха с тези ботуши – бъди свободен!“. Пред Али поставили чифт бо­туши и ги напълнили с вряла смола. Само миг се поколе­бал войводата. Бързо пъхнал краката си в смолата и тръг­нал – не вървял, а тичал с ог­ромни скокове, сякаш летял като птица. Стигнал върха и… издъхнал.

Оттогава седловината с ливадата, където сега е раз­положено хаджидимовско­то село Парил и където Али Страшника обул ботушите, народът нарекъл Парила, а планината – Алиботуш.

През 1955 година, една година преди историческия Априлски пленум на ЦК на БКП, планината е преимену­вана на Славянка – вероятно с пропагандна цел на послед­валия Възро­дителен про­цес. Нагоре в посока към Гоцев връх е тичал Али в последния си спринт.

През 1951 година в най-високи­те части на планината Славянка е обявен резер­ватът „Али­ботуш“. Впо­следствие резерватът е преименуван на „Славянка“, но и днес в специализи­раните среди това назва­ние така и не е успяло да се наложи и про­дължава да се говори за резерват с името Алиботуш.

Резерватът „Али­ботуш“ е признат за биосферен, малко след обявяването си, заема площ от 1628 хектара и буферна зона от 701.3 хектара в горския му фонд. Резерватната терито­рия е разположена на надморска височина от 1140 до 2212 метра, т.е. до височината на Гоцев връх. Преди Го­цев връх обаче има едно уникално място с най-причудливи ска­ли, наречени Олтара.

По билото на плани­ната преминава дър­жавната граница меж­ду България и Гърция, а половината от пло­щта й се намира на те­риторията на Гърция. Най-високата й точка е именно Гоцев връх (2212 м), разположен на самата гранична линия. Новото му име е дадено в чест на големия български революционер Гоце Делчев. Дължината е около 20 км, а на ширина достига до 10-12 км.

Планината Алиботуш – Славянка, е характерна с карстовия си характер и из­ключително разнообразен растителен свят. Наричана е „Китка планина”, защото поч­ти през цялата година плани­ната е като цветна градина.

Резерватът „Алиботуш” е създаден с Постановле­ние на Министерския съвет No.1171 от 24.09.1951 с цел да бъде запазено уникалното растително богатство на ре­гиона. Площта на резервата при основаването му е 523, 9 ха, а след неколкократни разширения настоящата му територия вече достига 1628 ха. Основни изходни пункто­ве за изкачването на върха са хижите Славянка (над село Парил) и Извора (над село Петрово), бивши гранич­ни застави, както и село Ка­ракьой на гръцка територия.

На 1 март 1977 г. резерва­тът „Алиботуш „е включен в листата на биосферните ре­зервати по програмата “Чо­век и биосфера” на ЮНЕСКО. Целта е да се запазят уникал­ните реликтни гори от черна мура, черен бор, борисова ела, богатия растителен и жи­вотински свят.

В „Алиботуш” са разпрос­транени канелени горски, кафяви горски и хумус­но-карбонатни (рендзини) почви. Срещат се също кане­лено-подзолисти, а по висо­ките части – планинско-ли­вадни почви. Ниските части на резервата са заети от ка­нелени горски почви и върху тях растат чисти иглолистни насаждения – черноборови и черномурови.

Над района с черен бор, до 1800 м н.в. започват го­рите от черна мура (Pinus leucodermis) – един от редки­те, защитени и най-интересни представители на българ­ската дендрофлора. Това е и най-голямото находище на черна мура на Балканския полуостров.

Само в северозападната част на резервата между 500 – 700 м н в. се срещат широ­колистни гори – бук (Fagus silvatica), воден габър (Ostrya carpinifolia).

Установени са и над 1400 вида разнообразни тревни видове. От тях 20 – български ендемити (растения, среща­щи се само на това място), 42 – балкански ендемити и реди­ца други защитени, редки и застрашени от изчезване ви­дове, включени в Червената книга на България.

Защитени растения са вене­рин косъм (Adiantum capilus veneris), дряновска кандил­ка (Fritillaria drenovskyi), ро­допската съсънка (Pulsatilla rodopaea).

Интересен е и животин­ският свят в планината Али­ботуш. Наред с типичните за страната видове – сърна (Capreolus capreolus), дива сви­ня (Sus scrofa), заек (Lepus europeatus), ли­сица (Vulpes vulpes), се срещат още ча­кал (Canis aureus), два вида костенур­ки (Testudo greca, T. eversmanii), македон­ски гущер (Lacerda erhardi), изключител­но рядката котеш­ка змия (Telescopus fallax).

Територията на ре­зерват „Алиботуш” е с най-строг приро­дозащитен режим. Забраняват се вся­какви дейности, с изключение на посе­щение с научна цел, преминаване на хора по маркирани пътеки, събиране на семенен материал, потушава­не на пожари и сани­тарни мероприятия в горите.

Резерватът се сто­панисва и охранява от Регионалната инспекция по околната среда и водите – Благоевград.

Вестник “ Градът „