Съдба човешка
-
- май 14, 2018
В пазарен ден може да я срещнете по прекия път между Мосомище и Гоце Делчев. Жена на преклонна възраст, облечена в черно. Върви по пътя и в дъжд, и в пек, като бута пред себе си стара бебешка количка. В нея е всичко, което сама е произвела в градинката си и е приготвила за пазара.
Името и е Цвета Трампова, по баща Попилиева, родом от Хаджидимово. На 12 години останала без майка и като най-голяма поела домакинските грижи за останалите четири деца в семейството, най-малкото от които било само на две годинки. И хляб месела, и по нивите работела. Когато завършила седми клас, директорът на училището лично отишъл при баща и, като настоявал да я пусне в града, за да продължи образованието си, защото била отличничка и всичко запомняла още в час. Разплакан, бащата казал: „Без нея вред ще умрем от глад!“ и не я пуснал. Така животът на момичето се вгорчил още повече.
Какво ли не е минало през главата на 92 – годишната баба Цвета! Никога няма да забрави грубостта на своя баща, който често биел децата си и държал всичко заключено. Няма да забрави и студените зими, когато мащехата им ги гонела вън, на чардака, и те се тресели от студ. Този живот я накарал да вземе решение – и циганин да я поиска за жена, ще се съгласи!
Не бил циганин, българин бил – Стоян от Мосомище. Сама му предложила да се оженят, толкова омразна и била бащината къща. Но и на новото място животът не я помилвал. Домът и бил от беден по-беден – една стая – плетник, останала от турско време, направена от лескови пръчки и кал. В нея трябвало да живее младото семейство заедно със свекървата и нейния свекър, а по-късно и двете деца, всички на един общ дюшек! И все пак преживявали – снахата и свекървата се разбирали, младата жена я приела като родна майка, нали отдавна изгубила своята. Като се разболяла, гледала я, колкото и да било трудно.
Малко по малко семейството започнало да си стъпва на краката. Цвета работела като доячка в градската кравеферма, където веднага направила впечатление с работливостта си. „Да ти се похваля – казва тя. – Дадоха ми златен орден на труда, защото нормата беше да издоим 100 тона мляко, а аз предадох 122 тона и 800 килограма отгоре!“ Така продължила да работи и в кравефермата на Мосомище. В същото време сеела тютюн. „Нямах ръчен часовник, та носех будилника на полето, за да не закъснея да пусна кравите“ – спомня си старата жена.
Работата и била много, но тя не се предавала, справяла се с всичко. Лека-полека с мъжа и цял палат вдигнали, и за двамата сина къщи да има. Само едно и тежало – още млад, съпругът и започнал да пие и налитал на бой, та тя често се криела на тавана, да не я намери. След години, като спрял да пие, станал много добър и сговорчив и така до смъртта си.
Минало време, синовете се задомили, своя челяд добили. Но съдбата отново не пощадила Цвета Трампова. На стари години загубила свидни хора – снаха и внучка. „Съсипана съм – въздъхва тя. – Чудя се как още живея.“
Тъгата е изписана на лицето и, всяка дума е пропита с нейната майчина мъка. Сърцето и се къса, когато разказва колко добра и учена е била внучката…
И днес старата жена е тук, на пазара. Седнала в едно ъгълче, постлала върху цимента бяла покривка, отгоре – марулка, връзки гьозум, магданоз и листа от червено цвекло. Това е всичко. Като ги продаде, с няколкото припечелени левчета, ще запристъпва отново по пътя към село. До следващия пазар.
Юлия Баймакова
Вестник “ ТОП ПРЕСА “
Be the first to leave a review.
