Съдба човешка

В пазарен ден може да я срещнете по прекия път меж­ду Мосомище и Гоце Делчев. Жена на преклонна възраст, облечена в черно. Върви по пътя и в дъжд, и в пек, като бута пред себе си стара бе­бешка количка. В нея е всичко, което сама е произвела в гра­динката си и е приготвила за пазара.

Името и е Цвета Трампова, по баща Попилиева, родом от Хаджидимово. На 12 години останала без майка и като най-голяма поела домакински­те грижи за останалите четири деца в семейството, най-мал­кото от които било само на две годинки. И хляб месела, и по нивите работела. Когато завършила седми клас, ди­ректорът на училището лично отишъл при баща и, като на­стоявал да я пусне в града, за да продължи образованието си, защото била отличничка и всичко запомняла още в час. Разплакан, бащата казал: „Без нея вред ще умрем от глад!“ и не я пуснал. Така животът на момичето се вгорчил още по­вече.

Какво ли не е минало през главата на 92 – годишната баба Цвета! Никога няма да за­брави грубостта на своя баща, който често биел децата си и държал всичко заключено. Няма да забрави и студените зими, когато мащехата им ги гонела вън, на чардака, и те се тресели от студ. Този живот я накарал да вземе решение – и циганин да я поиска за жена, ще се съгласи!

Не бил циганин, българин бил – Стоян от Мосомище. Сама му предложила да се оженят, толкова омразна и била ба­щината къща. Но и на новото място животът не я помилвал. Домът и бил от беден по-беден – една стая – плетник, остана­ла от турско време, направена от лескови пръчки и кал. В нея трябвало да живее младото се­мейство заедно със свекърва­та и нейния свекър, а по-късно и двете деца, всички на един общ дюшек! И все пак прежи­вявали – снахата и свекървата се разбирали, младата жена я приела като родна майка, нали отдавна изгубила своята. Като се разболяла, гледала я, колко­то и да било трудно.

Малко по малко семейство­то започнало да си стъпва на краката. Цвета работела като доячка в градската кравефер­ма, където веднага направила впечатление с работливостта си. „Да ти се похваля – казва тя. – Дадоха ми златен орден на труда, защото нормата беше да из­доим 100 тона мляко, а аз пре­дадох 122 тона и 800 килограма отгоре!“ Така про­дължила да работи и в кравефермата на Мосомище. В същото време се­ела тютюн. „Нямах ръчен часовник, та носех будилника на полето, за да не закъснея да пусна кравите“ – спомня си старата жена.

Работата и била много, но тя не се предавала, спра­вяла се с всичко. Лека-полека с мъжа и цял палат вдигнали, и за два­мата сина къщи да има. Само едно и тежало – още млад, съпругът и започнал да пие и налитал на бой, та тя често се криела на тавана, да не я наме­ри. След го­дини, като спрял да пие, станал много добър и сго­ворчив и така до смъртта си.

Минало време, синовете се задомили, своя челяд добили. Но съдбата отново не пощади­ла Цвета Трампова. На стари години загубила свидни хора – снаха и внучка. „Съсипана съм – въздъхва тя. – Чудя се как още живея.“

Тъгата е изписана на лицето и, всяка дума е пропита с ней­ната майчина мъка. Сърцето и се къса, когато разказва колко добра и учена е била внучката…

И днес старата жена е тук, на пазара. Седнала в едно ъгъл­че, постлала върху цимента бяла покривка, отгоре – марул­ка, връзки гьозум, магданоз и листа от червено цвекло. Това е всичко. Като ги продаде, с няколкото припечелени левче­та, ще запристъпва отново по пътя към село. До следващия пазар.

Юлия Баймакова

Вестник “ ТОП ПРЕСА “