Проф. Зейнеп Зафер от Корница: Икономическото развитие на страната е пряко свързано с разбирателството и диалога
-
- април 3, 2018
Мехмед ЮМЕР
ВИЗИТКА
Зейнеп Зафер е родена през 1958 г. в с. Корница, Гоцеделчевско. От 1989 г. живее в Анкара. Професор. Автор е на десетки изследвания, статии и преводи на поезия и проза, има издадени две книги и участва като съавтор в различни сборници. Изследванията й са съсредоточени върху творчеството на А. Чехов и на Й. Йовков, върху теорията и практиката на художествения превод на български, турски и руски литературни текстове.
– Проф. Зафер, бихте ли се представили?
– Най-същественият фактор в моята биография е, че съм родена (1958 г.) и израснала в село Корница, в историята на което е вписан най-големият протест срещу принудителната смяна на имената през 70-те години. Духът на противопоставянето срещу циничното посегателство върху ценностите на стотици хиляди, закалката в решителността да се опълчиш с голи ръце срещу унищожителната тоталитарна машина са стожерите, върху които се изгражда моята биография след принудителното ни изселване в с. Славовица, Плевенско, през март 1973 г.
– Наскоро издателство „Изток-Запад“ издаде на български антологията „Когато ми отнеха името“. Това е общ проект, ръководен от Вас и от доц. Вихрен Чернокожев от Института за литература при БАН. Вие участвате в него и като преводач. Как възникна идеята за издаване на антологията?
– С доц. Вихрен Чернокожев се запознахме задочно по повод публикуването в сборника „Антитоталитарната литература” (2009) на изследването ми върху творчеството на репресирания години наред писател и поет Ахмед Шериф Шерефли. В тази връзка у г-н Чернокожев се роди идеята да представим на българския читател част от непреведената и непозната в България художествена и документална литература за насилствената смяна на имената. Предложението му ме зарадва, защото години наред следях и събирах литературата на тази тема, издавана в Турция и в България. Веднага започнах да подбирам и превеждам художествени и документални текстове, които изпращах на г-н Чернокожев. Без неговия принос и увереност в необходимостта от представянето на тази литература в България антологията нямаше да излезе.
– Колко години работихте по съставянето й?
– Две години. Най-напред идеята беше в проекта да участват повече специалисти от Института за литература на БАН и Катедрата по български език и литература в Анкарския университет. Но в крайна сметка стана така, че основната работа по подбора, съставянето и превода свършихме ние двамата. Разбира се, не трябва да забравяме авторските преводи и тези на Айтян Делихюсеинова.
– Чувствахте ли като свой дълг издаването на една такава книга и защо?
– На 28 март 1973 г. мирните протести в Корница бяха смазани най-жестоко и пред очите ми беше убит вуйчо ми Хюсеин Карахалил. Изселени същата сутрин в далечното плевенско село Славовица, не можех да се отърва от преследващите ме страшни кадри на жестокото нападение, нощем се будех от кошмари, изстрелите, виковете на съселяните ми за помощ не ми даваха покой. В дългите безсънни нощи многократно се заричах някога да разкажа на хората за това така добре замаскирано престъпление срещу стотици хиляди. Като един от съставителите и преводачите на текстовете в антологията „Когато ми отнеха името” можах отчасти да изпълня своето обещание.
Мисля, че издаването на литературата за насилствения процес на асимилацията от периода на 70-те и 80-те години, който представлява кулминационната точка на тази политика на социалистическата диктатура в НРБ, доста закъсня. Защото за това страшно престъпление срещу помаци, роми и турци не е достатъчно само да се прочете или да се чуе от обективни изследвания или манипулации на истината, служещи на различни кръгове и интереси. Гражданите в България трябва да се запознаят с тази различна, вътрешна, чувствителна, съвсем човешка гледна точка на пострадалите. Читателят има нужда да почувства със сърцето си, да усети с душата си болката от насилието, от принудата да се откажеш от идентичността си и да приемеш насилствено наложеното ти нелепо преображение, да напуснеш родното си място и да се хвърлиш в бездните на емиграцията.
– „Когато ми отнеха името“ включва преводи на лирически и белетристични творби, написани от хора, преживели ужасите на т.нар. „възродителен процес“. Какво е усещането при превеждането на такава поезия и проза?
– За мен всеки превод беше болезнено съпреживяване, връщане към периода 1964-1989 година – най-страшния етап в живота ми. Напрежението ме изтощаваше докрай. Понякога не издържах и преустановявах работата си.
– Смятате ли, че непознаването на другия човек стои в основата на неразбирателствата и конфликтите?
– Мисля, че непознаването на другия не е страшно, ако то не се подложи на манипулация. Страшното е, когато системата на една страна позволява на политиците да използват страха от другия и така да манипулират обществото, че то да бъде разделено. Живяла съм като „свободна” и изселена в 5 различни окръзи на България – Благоевградски, Плевенски, Толбухински, Шуменски и Михайловградски. Най-голямата пропаст между турци, помаци и роми, от една страна, и българи – от друга, беше създадена в районите, където те съжителстваха заедно. А би трябвало етническият мир там да е най-сигурен, понеже хората в т.нар. „смесени райони” се познават по-добре. На практика в България мерките за дезинформация и сеене на омраза се прилагаха най-много по тези места. Най-толерантни етнически българи съм срещала в Северозападна България и в София. Колежката ми от Висшия педагогически институт в Шумен – Светла, която през януари 1985 г. с риск да си провали бъдещето искрено ми предложи да ме скрие в дома си, за да не бъда побългарена, е от Червен бряг. А тя познаваше добре само мен. Но нейният ум си оставаше свеж, защото не беше промит и отровен от шовинистичната пропаганда. В основата на конфликтите и неразбирателството стои черната пропаганда на заразените от шовинизъм болни мозъци.
– През 2014 г. Вие бяхте сред удостоените от българския президент г-н Росен Плевнелиев с орден „За гражданска заслуга“ I степен. Как оценявате своя принос към демокрацията в България?
– В началото нашата борба за отстояване (тук имам предвид двете роднински семейства Келешови и Ба
бечки, биографиите на които са съвсем еднакви) имаше преди всичко пасивен характер и се изразяваше в отказ да си сменим имената, за което понякога се налагаше да заплащаме доста скъпо. Особено трудна беше 1982 г., когато се проведе последната кампания за побългаряване на ромите и когато подновиха репресиите срещу нас. В началото на месец юли убиха баща ми чрез организирана „трудова злополука“, а мен ме изключиха от университета.
През януари 1985 г. отново отказахме да си сменим имената, а Хюсеин Бабечки беше въдворен на о-в Белене. Тогава започна активната ни дейност срещу асимилаторската политика. Шестима младежи направихме неуспешен опит да уведомим световната общественост за ставащото в България, но бяхме хвърлени в затвора. Увереността ни, че единственият изход е организирана съпротива, укрепна и в затвора, където имаше доста осъдени турци, и в обкръжението на заселените в Михайловградско противници на смяната на имената. Нямахме право да напускаме селата, но редовно следяхме по западните емисии постепенно набиращата сили борба на опозицията, а именно създаването на Независимото дружество за защита на правата на човека (НДЗПЧ) на Илия Минев, протестната доживотна гладна стачка на Хасан Федалиев Османов от Варна (преди това той беше въдворен в Белене и заселен в Плевен) и борбата на съпругата му Гюлсум за неговото спасение.
Убедени бяхме, че най-голям резултат може да се постигне чрез съвместна дейност на цялата опозиция срещу Живковата диктатура без оглед на етническа принадлежност или религиозни убеждения. Осъществихме връзка с Михайловградската секция на дружеството и веднага станахме негови активни членове, приехме да дадем интервюта на западни журналисти за положението на мюсюлманите в страната. Срещата беше предотвратена, защото в навечерието й ние, петимата енергични младежи от двете семейства, бяхме върнати насила в шуменското село Климент.
Там вече започнахме да се движим сравнително по-свободно и да работим най-активно за защита правата на турците от района. Оказвахме материална помощ на нуждаещи се, установявахме и посещавахме репресирани или техни семейства, открито информирахме живеещия във Франция политически емигрант Петър Бояджиев или Румяна Узунова от Радио „Свободна Европа” за положението на засегнатите от асимилаторската политика, за задържане на членове на Дружеството. Към нас веднага се присъединиха три семейства от с. Пристое, също репресирани противници на смяната на имената, а и Сабри Хамдиев от Русе. Други будни хора от района, които знаеха нашата биография и следяха дейността ни в рамките на НДЗПЧ, се отърсиха от безнадеждността, която ги беше затиснала след тежките 4 години на безжалостно потъпкване на правата и човешкото им достойнство. Започнаха да ни посещават, да разпитват за възможностите да се включат в тази дейност.
Тук непременно трябва да спомена турците от Дулово и селата около него – те бяха първите, които ни повярваха и смело изявиха готовност за обща дейност. Продължихме организирането на съпротивата до изгонването ни от страната на 2 февруари 1989 г.
С всичко казано искам да подчертая, че принос за демокрацията в България имат много хора. За да даде резултат дейността ви, трябва да имате верни съратници и смели последователи. Оценявайки съпротивата на турците и помаците срещу принудителната асимилация като съществен принос за установяване на демокрацията в България, г-н Росен Плевнелиев удостои с орден „За гражданска заслуга“ I степен не само мен (или известните шестима активисти), а всички участници в тази борба срещу асимилаторската политика (в която за съжаление дадохме скъпи човешки жертви), която допринесе за падането на режима. Всъщност аз приех от тяхно име ордена, който е първото официално признание на историческото значение на Майските протести през 1989 г.
– През май т.г. бяхте удостоена заедно с още единайсет лауреати с единствената по рода си в България Награда за принос към обществения мир, която вестник „Заман“ връчва. Как се чувствате като лауреат на такава награда и как оценявате това признание?
– За да има обществен мир, всички общности в страната трябва да са еднакво свободни, еднакво да се ползват от гражданските права. Борейки се години наред за своите човешки и граждански права и свободи, мюсюлманските общности в България имат съществен принос за установяване и укрепване на обществения мир. Наградата на в. „Заман” приемам като високо признание за всички, които са допринесли и продължават да работят за неговото опазване и заздравяване.
– Какво е Вашето послание за разбирателство и диалог?
– Икономическото развитие на страната е пряко свързано с разбирателството и диалога. Огромна е отговорността на политиците и на свободното гражданско общество, което трябва да контролира доколко управляващите се съобразяват с правото и морала, да не позволява на политически партии да водят расистка политика и да манипулират своя електорат с измислени врагове. Опазването на разбирателството и диалога трябва да се възприема от всеки гражданин като отговорност към обществото. Надявам се, че с общи усилия и толерантност ще се реши проблемът с ромите, който не трябва да се отлага или манипулира.
Вестник ТОП ПРЕСА
Be the first to leave a review.
