Проф. Зейнеп Зафер от Корница: Икономическото развитие на страната е пряко свързано с разбирателството и диалога

 Мехмед ЮМЕР

ВИЗИТКА

Зейнеп Зафер е роде­на през 1958 г. в с. Кор­ница, Гоцеделчевско. От 1989 г. живее в Анкара. Професор. Автор е на де­сетки изследвания, ста­тии и преводи на поезия и проза, има издадени две книги и участва като съавтор в различни сбор­ници. Изследванията й са съсредоточени върху творчеството на А. Чехов и на Й. Йовков, върху те­орията и практиката на художествения превод на български, турски и руски литературни текстове.

– Проф. Зафер, бихте ли се представили?

– Най-същественият фак­тор в моята биография е, че съм родена (1958 г.) и из­раснала в село Корница, в историята на което е вписан най-големият протест срещу принудителната смяна на имената през 70-те години. Духът на противопоставяне­то срещу циничното посега­телство върху ценностите на стотици хиляди, закалката в решителността да се опъл­чиш с голи ръце срещу уни­щожителната тоталитарна машина са стожерите, върху които се изгражда моята би­ография след принудително­то ни изселване в с. Славо­вица, Плевенско, през март 1973 г.

– Наскоро издателство „Изток-Запад“ издаде на български антологията „Ко­гато ми отнеха името“. Това е общ проект, ръководен от Вас и от доц. Вихрен Черно­кожев от Института за лите­ратура при БАН. Вие участ­вате в него и като преводач. Как възникна идеята за из­даване на антологията?

– С доц. Вихрен Черноко­жев се запознахме задочно по повод публикуването в сборника „Антитоталитар­ната литература” (2009) на изследването ми върху твор­чеството на репресирания години наред писател и поет Ахмед Шериф Шерефли. В тази връзка у г-н Черноко­жев се роди идеята да пред­ставим на българския чита­тел част от непреведената и непозната в България ху­дожествена и документална литература за насилствена­та смяна на имената. Пред­ложението му ме зарадва, защото години наред следях и събирах литературата на тази тема, издавана в Турция и в България. Веднага за­почнах да под­бирам и превеж­дам ху­дожест­вени и докумен­тални тексто­ве, кои­то из­пращах на г-н Черноко­жев. Без неговия принос и увере­ност в необхо­димост­та от предста­вянето на тази литера­тура в Бълга­рия анто­логията нямаше да изле­зе.

– Колко години работихте по съставянето й?

– Две години. Най-напред идеята беше в проекта да участват повече специали­сти от Института за литера­тура на БАН и Катедрата по български език и литература в Анкарския университет. Но в крайна сметка стана така, че основната работа по под­бора, съставянето и прево­да свършихме ние двамата. Разбира се, не трябва да за­бравяме авторските преводи и тези на Айтян Делихюсе­инова.

– Чувствахте ли като свой дълг издаването на една та­кава книга и защо?

– На 28 март 1973 г. мир­ните протести в Корница бяха смазани най-жестоко и пред очите ми беше убит вуйчо ми Хюсеин Карахалил. Изселени същата сутрин в далечното плевенско село Славовица, не можех да се отърва от преследващите ме страшни кадри на жестокото нападение, нощем се будех от кошмари, изстрелите, ви­ковете на съселяните ми за помощ не ми даваха покой. В дългите безсънни нощи многократно се заричах ня­кога да разкажа на хората за това така добре замаскира­но престъпление срещу сто­тици хиляди. Като един от съставителите и преводачи­те на текстовете в антологи­ята „Когато ми отнеха името” можах отчасти да изпълня своето обещание.

Мисля, че издаването на литературата за насилстве­ния процес на асимилацията от периода на 70-те и 80-те години, който представлява кулминационната точка на тази политика на социалис­тическата диктатура в НРБ, доста закъсня. Защото за това страшно престъпление срещу помаци, роми и тур­ци не е достатъчно само да се прочете или да се чуе от обективни изследвания или манипулации на истината, служещи на различни кръ­гове и интереси. Гражданите в България трябва да се за­познаят с тази различна, въ­трешна, чувствителна, съв­сем човешка гледна точка на пострадалите. Читателят има нужда да почувства със сърцето си, да усети с душа­та си болката от насилието, от принудата да се откажеш от идентичността си и да приемеш насилствено нало­женото ти нелепо преобра­жение, да напуснеш родното си място и да се хвърлиш в бездните на емиграцията.

– „Когато ми отнеха име­то“ включва преводи на ли­рически и белетристични творби, написани от хора, преживели ужасите на т.нар. „възродителен процес“. Какво е усещането при пре­веждането на такава поезия и проза?

– За мен всеки превод беше болезнено съпрежи­вяване, връщане към пе­риода 1964-1989 година – най-страшния етап в живота ми. Напрежението ме изто­щаваше докрай. Понякога не издържах и преустановявах работата си.

– Смятате ли, че непозна­ването на другия човек стои в основата на неразбирател­ствата и конфликтите?

– Мисля, че непознава­нето на другия не е страш­но, ако то не се подложи на манипулация. Страшното е, когато системата на една страна позволява на поли­тиците да използват страха от другия и така да мани­пулират обществото, че то да бъде разделено. Живяла съм като „свободна” и изсе­лена в 5 различни окръзи на България – Благоевградски, Плевенски, Толбухински, Шу­менски и Михайловградски. Най-голямата пропаст меж­ду турци, помаци и роми, от една страна, и българи – от друга, беше създадена в райони­те, където те съжи­телстваха заедно. А би трябвало етнически­ят мир там да е най-си­гурен, по­неже хора­та в т.нар. „смесени райони” се познават по-добре. На прак­тика в България мерките за дезинфор­мация и сеене на омраза се прилагаха най-много по тези мес­та. Най-то­лерантни етнически българи съм среща­ла в Северозападна Бълга­рия и в София. Колежката ми от Висшия педагогически институт в Шумен – Светла, която през януари 1985 г. с риск да си провали бъдеще­то искрено ми предложи да ме скрие в дома си, за да не бъда побългарена, е от Чер­вен бряг. А тя познаваше добре само мен. Но нейният ум си оставаше свеж, защо­то не беше промит и отровен от шовинистичната пропа­ганда. В основата на конфли­ктите и неразбирателството стои черната пропаганда на заразените от шовинизъм болни мозъци.

– През 2014 г. Вие бяхте сред удостоените от бъл­гарския президент г-н Ро­сен Плевнелиев с орден „За гражданска заслуга“ I степен. Как оценявате своя принос към демокрацията в България?

– В началото нашата бор­ба за отстояване (тук имам предвид двете роднински семейства Келешови и Ба­

 бечки, биографиите на които са съвсем еднакви) имаше преди всичко пасивен харак­тер и се изразяваше в отказ да си сменим имената, за което понякога се налагаше да заплащаме доста скъпо. Особено трудна беше 1982 г., когато се проведе последна­та кампания за побългарява­не на ромите и когато подно­виха репресиите срещу нас. В началото на месец юли убиха баща ми чрез органи­зирана „трудова злополука“, а мен ме изключиха от уни­верситета.

През януари 1985 г. отново отказахме да си сменим име­ната, а Хюсеин Бабечки беше въдворен на о-в Белене. То­гава започна активната ни дейност срещу асимилатор­ската политика. Шестима младежи направихме не­успешен опит да уведомим световната общественост за ставащото в България, но бяхме хвърлени в затвора. Увереността ни, че единстве­ният изход е организирана съпротива, укрепна и в за­твора, където имаше доста осъдени турци, и в обкръже­нието на заселените в Ми­хайловградско противници на смяната на имената. Ня­махме право да напускаме селата, но редовно следяхме по западните емисии посте­пенно набиращата сили бор­ба на опозицията, а именно създаването на Независимо­то дружество за защита на правата на човека (НДЗПЧ) на Илия Минев, протестната доживотна гладна стачка на Хасан Федалиев Османов от Варна (преди това той беше въдворен в Белене и засе­лен в Плевен) и борбата на съпругата му Гюлсум за не­говото спасение.

Убедени бяхме, че най-го­лям резултат може да се постигне чрез съвместна дейност на цялата опозиция срещу Живковата диктатура без оглед на етническа при­надлежност или религиозни убеждения. Осъществихме връзка с Михайловградска­та секция на дружеството и веднага станахме негови активни членове, приехме да дадем интервюта на за­падни журналисти за поло­жението на мюсюлманите в страната. Срещата беше предотвратена, защото в на­вечерието й ние, петимата енергични младежи от двете семейства, бяхме върнати насила в шуменското село Климент.

Там вече започнахме да се движим сравнително по-свободно и да работим най-активно за защита пра­вата на турците от района. Оказвахме материална по­мощ на нуждаещи се, уста­новявахме и посещавахме репресирани или техни се­мейства, открито информи­рахме живеещия във Фран­ция политически емигрант Петър Бояджиев или Румяна Узунова от Радио „Свободна Европа” за положението на засегнатите от асимилатор­ската политика, за задър­жане на членове на Друже­ството. Към нас веднага се присъединиха три семей­ства от с. Пристое, също репресирани противници на смяната на имената, а и Саб­ри Хамдиев от Русе. Други будни хора от района, които знаеха нашата биография и следяха дейността ни в рам­ките на НДЗПЧ, се отърсиха от безнадеждността, която ги беше затиснала след теж­ките 4 години на безжалост­но потъпкване на правата и човешкото им достойнство. Започнаха да ни посещават, да раз­питват за възмож­ностите да се включат в тази дейност.

Тук не­премен­но тряб­ва да спомена турците от Дуло­во и се­лата око­ло него – те бяха първите, които ни повярваха и смело изявиха готовност за обща дейност. Продължихме организира­нето на съпротивата до из­гонването ни от страната на 2 февруари 1989 г.

С всичко казано искам да подчертая, че принос за демокрацията в България имат много хора. За да даде резултат дейността ви, тряб­ва да имате верни съратни­ци и смели последователи. Оценявайки съпротивата на турците и помаците срещу принудителната асимила­ция като съществен принос за установяване на демо­крацията в България, г-н Росен Плевнелиев удостои с орден „За гражданска за­слуга“ I степен не само мен (или известните шестима активисти), а всички учас­тници в тази борба срещу асимилаторската политика (в която за съжаление дадо­хме скъпи човешки жертви), която допринесе за падане­то на режима. Всъщност аз приех от тяхно име ордена, който е първото официално признание на историческото значение на Майските про­тести през 1989 г.

– През май т.г. бяхте удос­тоена заедно с още единай­сет лауреати с единстве­ната по рода си в България Награда за принос към об­ществения мир, която вест­ник „Заман“ връчва. Как се чувствате като лауреат на такава награда и как оценя­вате това признание?

– За да има обществен мир, всички общности в страната трябва да са еднакво сво­бодни, еднакво да се полз­ват от гражданските права. Борейки се години наред за своите човешки и граждан­ски права и свободи, мюсюл­манските общности в Бълга­рия имат съществен принос за установяване и укрепване на обществения мир. Награ­дата на в. „Заман” приемам като високо признание за всички, които са допринесли и продължават да работят за неговото опазване и заздра­вяване.

– Какво е Вашето посла­ние за разбирателство и ди­алог?

– Икономическото раз­витие на страната е пряко свързано с разбирателство­то и диалога. Огромна е от­говорността на политиците и на свободното гражданско общество, което трябва да контролира доколко упра­вляващите се съобразяват с правото и морала, да не позволява на политически партии да водят расистка политика и да манипулират своя електорат с измисле­ни врагове. Опазването на разбирателството и диалога трябва да се възприема от всеки гражданин като отго­ворност към обществото. Надявам се, че с общи уси­лия и толерантност ще се реши проблемът с ромите, който не трябва да се отлага или манипулира.

Вестник ТОП ПРЕСА