Югозападен поглед: Няма лъжа, няма измама – Минало незабравимо

Димитър ДЖАМБАЗОВ

През петдесетте години на миналия век (който е бил роден по онова време, сигурно помни), ние, деца­та на Сатовча, впечатлени от прочетените книжки, много си играехме на вой­на:

– Атака напред, огън, кр- р-р-р-та-та-та и т.н.

Особено бяхме впечат­лени от разположените в Сатовча гранични и други войскови части. Тогава се копаеха окопи около село­то, изграждаха се бункери, останките от които още си личат. Значи готвехме се за отбрана от врагове, как преценяха от къде ще дойде нападението, военните си са знаели, но на мене са ми казвали и се говори, че „Гос­под, когато е раздавал акъл, военните са били на занятия (учения). Отишъл дядо Гос­под да ги чака на моста, като си мислел, че те ще минат по него и там ще им даде акъ­ла, но военните минали под моста и Господ пак не мо­жал да ги вразуми“.

Имаше разположени поле­ви войнишки кухни, от които и ние децата се облажвахме (вкусвахме) от време на вре­ме с по някое канче войниш­ка чорба. Иначе у нас си бя­хме на диета:

– Редка каша, траана, кача­мак, капички, компири.

С която храна трупахме мускули за по сетнешни действия. И така… войници­те ни допускаха до себе си и ни даваха по някой и друг халосен патрон, а ние се въз­ползвахме от тяхната разсеяност и си взи­махме още по два-три халосни патрона, та даже и цели кар­течни ленти и след това ги пукахме в огньовете по вре­ме на Сирниците (а нашата сирница на Грамади беше най-хубавата и се гледаше от цялото село), защото тогава нямаше пиратки и фойервер­ки да се продават свободно, както сега и се налагаше сами да си ги правим. Преди вечерта на големите огньове (сирници), ние складирахме разни вейки, хвойни и трън­ки, като ги охранявахме от преждевременно запалва­не. Само някой да посмееше да припари до вечерта на Сирни заговезни – стражата бдеше. По време на тия бде­ния (дежурства) си разпра­вяхме небивалици, колкото си щеш. Как някои от нас (по-влюбчивите) се влюбва­ха в офицерските дъщери и като разправяха разпалваха нашите въображения още повече.

Та да си дойдем на думата: Сложили сме ние (стражата) няколко патрона в огъня, който бяхме запалили, за да се топлим от разни клечки и клони от върбата на бай Янко Самарджиев (лека му пръст, че го споменавам) и чакаме да пукнат – залегна­ли зад една тумбичка близо до огъня. В това време дой­де бай Янко, ама един ядо­сан, че сме му били отрязали някой и друг будак от върба­та, която растеше на сино­ра на нивата му, а пък беше здрав и смел човек. Добре, че не носеше бастун, щото, ако носеше бастун, едва ли щеше да се отървем без бой. Застана прав до огъня, изва­ди тефтерче и молив и изви­ка с тънък и писклив глас:

– Я си дайте имената!

(Сякаш някой доброволно щеше да си каже името). А ние лежим и мълчим. Чака­ме пукотевицата. Как да му кажем, след като сме запла­шени, бай Янко бегай или ле­гай! Че като взеха да пукат тия ми ти патрони, че като фъркна да бяга тоя ми ти бай Янко (след това разбрах­ме, че е бягал чак до Орлов камък, та и по-нагоре до Ар­мурово), а ние само броим: един, два, три, четири, пет и след това като хвръкнахме и ние да бегаме в друга посо­ка, та се не видя ни списък, ни молив, ни бележник. След тая случка му стана нещо на бай Янко, защото сънуваше дракуси и често питаше ми­наващите покрай него, кога­то стоеше на пейката пред къщата си:

– Ей, играеше ли дракуса сая вечер у вас, играеше ли?

Това му беше лафът, ако е видял някой да се приби­ра на зиг- заг вечерта. Бай Янко не беше засегнат и не пострада от пукотевицата на патроните, на които ние после събирахме калайче­тата и ги използвахме за други неща (плюкала), но не­говата върба беше сериозно засегната. Тая върба, от която си пра­вехме писку­ни и гърдала пролетно време и по Гергьовден, вече я няма. На нивата на бай Янко правиха, оп­итваха се, но не направи­ха стадион, а върбата я изкорени булдозера. И на мене ми е мъчно за нея, защото от ней­ните будаци съм си правил пискуни и гърдала, които съм ги олющювал, чукайки по кората с чекийката с ду­мите: Пищи, пищи калоян, сери, пикай да го яде върти­ян, дай бабо малко масълце, да намажем неговото ду­пенце (тук изричахме нечие име) да му дума дзъг, дзъг, дзавърдзък, дзъг, дзъг, дза­върдзък! – и като завъртиш кората на ляво, на дясно с думите: лушнак, бушнак и хайде хоп, гайдурката е го­това.

А бехме майшки и буйни, но се бяхме научили сами да си майсторим музикални инструменти и фойерверки, а сега всичко се купува на­готово.