Хлябът пàри ли в Парил?

Веднъж Крали Марко под­гонил турци някъде към Анадола. На връщане решил да се отбие през Драма, за да си купи хляб. Бил много гладен, но късметът му про­работил. От пещите на града току-що извадили вкусни, но много горещи самуни. Взел той в ръцете си няколко и направил крачки на север. И бързо спрял, за да похапне. Защото хлябът му парил….

Това е легендата за име­то на Парил – малко селце, приютено в подножието на Славянка планина, почти опираща в южните склоно­ве на Пирин. Река Буровица преминава през землище­то му и се влива като десен приток на р. Мътница, и от­там – в река Места.

Днес в Парил живеят 8 души, навестяват го и още двайсетина, идващи в по­чивните дни да нагледат гра­дините си – с чушки, домати, картофи.

Каменистата настилка води към мегдана, край кой­то се издига опустялото учи­лище „Климент Охридски“. Строено е през 1933 г. и има формата на сърце, в едната му половина са се обучава­ли учениците до 4-и клас, в другата се е помещавало чи­талището. Сега, разбира се, сградата е необитаема. Там се издига и табела, на която са изписани имената на че­тирима жите­ли на селото, загииали в кръвопроли­тия между 1925 и 1946г.

На мегда­на е и църк­вата „Св. св. Константин и Елена“(1936 г.) Пред­хождала я е по-малка, за която е поис­кано разрешение от султана. Не е оцеляла във времето, но се знае, че върху руини­те й е построено сегашното магазинче. Любопитното е, че от нея е съхранен кръгъл камък, върху който е стоя­ла вратата. Свят отломък, вграден в пътната настил­ка пред днешния храм. На фасадата му е изписана датата на ос­вещаването – 27.09.1935. В добро със­тояние е куполът на камбанария­та, чиито кам­бани звънят или по тъжен повод, или за традицион­ния празник на селото – 21-и май. Много хора са се събира­ли някога, защото 50-ната къщи са приютявали големи фамилии. Задължителен е бил общоселският обяд – на обща трапеза, за която са раздавани по 400 порции курбан! Духова музика от Те­шово или Лъки е допринася­ла за доброто настроение на хората, които са се веселяли до късна вечер. Така е било и на 1-и май, и на 9-и септем­ври. Част от традицията е да се канят и гости от останали­те 4 села на Горния район…

На запад от с.Парил има черен път, който води към с.Голешово-Петрово-Катун­ци. Отсечката е 12 км, през Парилската седловина, В региона някога са бродили вой­водите Яне Сандански, Гоце Делчев, Яворов, Ата­нас Тешов­ски, Стоян Марков – по-сетнешен кмет на Па­рил. Три са били някога ма­халите на Парил – Костан­дово блато, над водоема, на север – Папратливки, и единствено оцелялата – в центъра. По­някога преми­нават туристи, търсещи до­сег с девстве­ната природа, с пиринския чай, с екзотич­ните пътечки и маршрути, водещи към резервата Али ботуш в пла­нината Сла­вянка. Или пък – към южните склонове на Пирин. Или малко преди това – край с. Нова Ловча и подножието на Стъргач планина, в чиито предели е скътано с. Илинден. Впро­чем, място за преспиване предлага ня­когашната 1-а гранична застава на Гоцеделчев­ския отряд, преустрое­на и позна­та вече като хижа „Сла­вянка“. Тя е на 3 км над селото, към Парилския проход, и, разбира се, е изходен пункт за из­качване на Голям Царев връх (2183м) и вр. Гоце Делчев (2212м). Са­мото селище, Парил, е с над­морска височина около 700 метра, закриляно от по-мал­ки върхове, носещи имената – Коиловото, Св.Костадин и Кулите. На последния, спо­ред преданието, траките някога изградили голяма кула, с бойници, за да имат видимост надалеч и да се бранят успешно. Още пове­че, че в района мъгла не се застоява, твърдят местните жители.

Някога бродил тук смел хайдутин. Бранил населе­нието и воювал с турците, които се чудили как да го хванат. Попитали те една баба що да сторят, а тя им казала, че той е млад, силен и си има вярна любовница. Ще го чакате при нея или пък тя ще отиде при него. Така и направили. Проследили го те и накрая го заловили. Но понеже имали уважение към храбрите и умни хора, предложили му да избира. Или бесило. Или вариант да се спаси – в единия ботуш да му налеят вряла смола и така да изкачи отсрещния връх. Момата предложила да се движи до него, надя­вайки се той да остане жив, та макар и без един крак. Иначе – смърт! Речено-сто­рено! Тръгнали те да бягат, но той не оцелял. Остана­ло във времето името му – Илия. За турците бил Али, заради което върхът бил на­речен така – Али ботуш. Как­то и планината, позната като Славянка…