Топ Преса пита съда: Защо публикуването на официални институциални констатации започва да се третира като риск, а не като обществена функция

В последните години в България се очертава тревожна тенденция. Писането на проверени факти, подкрепени с документи и институционални източници, все по-често води не до корекция на нарушения, а до санкциониране на този, който ги е извадил на светло. Случаят, по който срещу медията Топ Преса се водят съдебни действия, е показателен. В центъра му не стоят опровергани твърдения или доказана клевета. Стоят официални проверки. Протоколи. Констативни актове. Документи, издадени от държавни органи. Данни за десетки нарушения в дейността на конкретно предприятие.

Парадоксът е очевиден. При наличие на констатирани нарушения, наказанията или липсват, или се размиват. Системата не реагира с твърдост към големия икономически субект. Контролът се оказва формален. Санкциите се отлагат. Последиците са минимални. На обратния полюс стои малкият бизнес и независимата медия. Там подходът е различен. За най-малкото отклонение следват актове, запори, принудителни мерки. Без контекст. Без баланс. Без втори шанс.

Тази асиметрия поражда основателен въпрос. Дали системата не изпраща ясен сигнал, че истината сама по себе си не е достатъчна защита. Че дори когато фактите са верни, можеш да бъдеш санкциониран, ако ги изричаш срещу неправилния човек.

В конкретния случай не се спори по наличието на документи. Не се отрича, че проверки са извършвани. Не се оспорява, че институциите са констатирали проблеми. Спорът се води на друго ниво. На нивото на внушението. На стила. На думите.

Достатъчна е една формулировка. Един епитет. „Скандален“. „Срам“. Не защото променя същността на фактите, а защото позволява те да бъдат преформатирани като нарушение. Така съдържанието отстъпва пред формата. Документът пред усещането. Истината пред интерпретацията. И тук вече не става дума за медийна етика. Става дума за демонстрация на власт. За показване на граници. За напомняне, че системата разполага с инструменти да санкционира не лъжата, а неудобството. В този контекст участието на лица като Тонка Трайкова и нейните процесуални представители, независимо от това дали се представят като столични или регионални адвокати, е второстепенно. Фокусът не е персонален. Фокусът е системен.

Въпросът е дали съдебната практика не започва да подменя смисъла на свободата на изразяване. Дали не се създава опасен прецедент, при който журналистиката се наказва не за невярност, а за дързост. Не за измислица, а за настойчивост. Историята показва, че подобни периоди винаги приключват по един и същ начин. Истината не се отменя с решение. Тя не се запорира. Тя не се обезсилва с финансов натиск.

Времето е единственият арбитър, който не може да бъде обжалван. И именно то ще покаже дали днешните санкции са защита на репутация или опит за дисциплиниране на неудобните. Едно е сигурно. Борбата с фактите никога не е печеливша стратегия. Нито за институциите. Нито за бизнеса. Нито за съдебната система.