Благоевград като начало, медицината като съдба! Кюстендил като дом на сърцето в живота на д-р Соломон Мошев
-
- декември 28, 2025
Разговорът започва тихо, почти делнично, но още с първите изречения става ясно, че отсреща не стои просто лекар, а човек с дълбок вътрешен ритъм. Редактор на „Топ Преса“ се свързва по телефона с Д-р Соломон Мошев, а той, въпреки натоварения си ден в Тел Авив, приема да говори. Не формално. Не по задължение. А с онова старомодно благородство, което днес се среща рядко. От самото начало личи, че това няма да е интервю с въпроси и отговори, а човешки разказ. Разказ за път, за избори и за това как се носи отговорност, когато животът на другия е в ръцете ти.
Роден през 1954 година в Благоевград, д-р Мошев израства в среда, в която трудът и културата са част от всекидневието. Майка му е акушер гинеколог, лекар с име в местната болница. Баща му работи в театъра. В дома им медицината и сцената съжителстват естествено. Едната учи на дисциплина и отговорност, другата на съпричастност и разбиране към човешката драма. Още като ученик той знае, че ще поеме по пътя на медицината. Не защото трябва, а защото това му се струва най-честният начин да бъдеш полезен. След гимназията идва медицината в София, а после завръщането в родния град и първите години работа в благоевградската болница. Говори за този период с особена топлина. Тогава, казва той, лекарят е бил по-близо до човека. По-малко технологии, повече разговори. По-малко протоколи, повече лична отговорност.
Промяната идва в началото на 90-те години. Израел не го посреща с готови решения. Там той започва почти от нулата. Потвърждава специалността си, учи нов език, влиза в здравна система с високи изисквания и без компромиси. Днес има над 30 години практика като акушер гинеколог и е признат експерт по рискова бременност. Работи в една от най-ефективните здравни системи в света, където времето е точно разпределено, а решенията се вземат бързо и отговорно. Говори за медицината спокойно, без висок стил. За него тя не е битка за статус, а постоянен морален тест. Всеки ден. Всяка пациентка. Всяко раждане. Казва, че най-трудните моменти не са медицинските, а човешките. Когато трябва да кажеш истината. Когато трябва да бъдеш опора. Когато носиш тежестта на чуждата надежда.
На снимката – Соломон Мошев със семейството си
Семейството заема особено място в този разказ. Съпругата му Таня е детски психиатър. Родом е от Кюстендил, град, който и за двамата остава символ на спокойствие и човешка мярка. Кюстендил не присъства в разговора като география, а като чувство. Там са разходките. Там са разговорите без бързане. Там е възможността лекарят да бъде просто човек. Дъщеря им също поема по медицинския път. Това не е семейна стратегия, а естествено продължение на ценности. Уважение към знанието. Отговорност към другия. Вяра, че професията има смисъл само ако е служене. Когато темата се връща към България, д-р Мошев не говори с носталгия, а с реализъм. Обича страната си. Следи какво се случва. Поддържа връзки с хора от Благоевград и София. Казва, че проблемите не са в лекарите, а в системите. И че най-важното е човек да не губи човешкото си лице, независимо къде работи. За живота има проста философия. Да го посрещаш подготвен, но не и високомерен. Да знаеш, че не всичко зависи от теб. Да пазиш уважението. Към пациента. Към семейството. Към времето.
В хода на разговора д-р Мошев се връща и към темата за времето. За това как с годините лекарят започва да цени не толкова натрупания опит, колкото умението да спреш и да чуеш. Казва, че младите медици често бързат да доказват знания, а истинската зрялост идва, когато започнеш да признаваш границите си. В Израел, споделя той, системата не прощава самоувереността. Там всяко решение се проверява, всяка грешка се анализира, но без унижение. Това го е научило на дисциплина, но и на вътрешно спокойствие. Да знаеш, че си направил най-доброто възможно в дадения момент. И че понякога това е достатъчно.
Особено личен става разговорът, когато говори за жената до себе си. За съпругата си Таня той говори с тиха благодарност. Като за партньор, не само в живота, но и в разбирането за човека. Детската психиатрия, казва той, го е научила да гледа на пациентите си по-различно. Да вижда семейството като цяло. Да разбира, че всяка диагноза има отражение далеч отвъд медицинската карта. Кюстендил остава тяхното убежище. Град, в който времето тече по-бавно. В който разговорите са дълги, а мълчанието не е неловко. Там, казва той, човек си спомня кой е, когато не носи бяла престилка.
Когато го питаме как иска да бъде запомнен, д-р Мошев не говори за постижения. Не изброява случаи, титли или позиции. Казва, че би искал хората да го помнят като коректен човек. Като лекар, който не е подвел пациента си. Като баща, който е дал пример, а не инструкции. И като човек, който не е загубил връзката си с родния си град и със страната, от която е тръгнал. Разговорът приключва с усещане за завършеност. Не като финал, а като пауза. С уважение към изминатия път и с увереност, че смисълът не се измерва в шум, а в трайност. Именно такава остава и срещата с д-р Соломон Мошев. Тиха. Човешка. Истинска. Разговорът приключва без ефектни финали. С тиха благодарност. „Топ Преса“ благодари за отделеното време и за доверието. Остава усещането за среща с човек, който не е забравил откъде е тръгнал и не е позволил успехът да го отдалечи от простите истини. От Благоевград до Тел Авив пътят е дълъг. Но при д-р Соломон Мошев той винаги минава през човека. И това личи.
Топ Преса вижда в историята на д-р Соломон Мошев рядък пример за професионализъм без поза и успех без шум. Това е лекар, който не използва родния си град като биографична украса, а като вътрешна мярка. Пътят от Благоевград до водещи болници в Израел не е разказ за бягство, а за израстване. За човек, който е приел световните стандарти, без да загуби човешкия си език. В свят на шумни титли и агресивно саморекламиране, подобни фигури напомнят как изглежда истинският авторитет. За Топ Преса този разговор има и по-дълбок смисъл. Той показва, че българските професионалисти могат да бъдат разпознаваеми и уважавани навсякъде, когато носят със себе си дисциплина, морал и памет за корена си. Истории като тази не са носталгия, а ориентир. Те показват, че силата на един човек не е само в кариерата му, а в способността да остане верен на ценностите си, независимо къде го отвежда животът.
Be the first to leave a review.
