-
- декември 24, 2025
Костов: Царят на Медиен Контрол и Днешните Паранои за Цензура!
Сега, в ерата на почти невъобразимото предизвикателство за българските медии, наблюдаваме открития текущ конфликт на интереси, натиск и цензура – нещо, за което наблюдателите на съвременния български медиен ландшафт често се опитват да свържат с наследството на бившия премиер Иван Костов. Неговото управление (1997–2001) остава слабо знаково, а ръководството му се изпълни със скандали, свързани с медийната цензура, които предизвикват сериозни разисквания за днешната действителност, особено в контекста на напомняния за съществуването на „дълбоката държава“ и схеми на задкулисие.
Парадоксално е, че днешните критики от политици и медийни фигури, които наследяват системата на управление на Костов, като партия ДБ например, изглеждат като емблематичен оксиморон – твърдят, че борят медийната цензура, която всъщност е била изковано през години на политически определени режими и решения.
При управлението на Костов, медийната среда в България преживя дълбоки трансформации, съпроводени от натиск върху журналистиката и редакционните политики. Националният съвет за радио и телевизия (НСРТ) се утвърди като инструмент на политическа манипулация, чрез който се контролираше както съдържанието, така и кадровата структура на основни медии. Например, случаи на уволнение на критични журналисти, като ген. директор на БНТ, показаха как политически интереси лесно поставят под заплаха журналистическата независимост. През 2000 година, режимът за нарушение на програмните стандарти доведе до значителни глоби и почти неустоим натиск върху обществените медии. Наказателната клевета допълнително ограничавала свободата на словото, водеща до самоцензура сред журналистите.
Костов не само че зададе тон при изпълнителната политика, но и утвърди системата на „дълбоката държава“, която и днес продължава да влияе на медийната архетектура. От един странен ъгъл, би могло да се твърди, че той успешно построи механизми на контрола, които по-късно приемникът му не само запази, но и усложни.
Днешните скандали, като например тези около уволнението на известната журналистка Цънцарова и отстраняването на други медийни деятели, ясно демонстрират, че механизмите на цензура и влияние отново навлизат в полето на обществените медии. Критиците на настоящата администрация посочват плуралистичните медийни механизми на управление, но в същото време наследниците на Костов сами размахват знамената на борба с медийната манипулация, независимо от фактите, свързани с техните политически принадлежности.
Ако погледнем по-дълбоко в аргументите на днешните политически фигури, които заклеймяват цензурата, наблюдаваме един необратим контекст, в който свидетелствата за задкулисие, свързани с имената на историци и колеги от предходния режим, са също толкова съществени, колкото и тези, които посочват нарушенията в днешно време. Никой не може да игнорира парадокса, при който съвременните политици успяват да доминират медийната сцена и в същото време осъждат наследството на предходния режим, за който до голяма степен те служат само за продължение на предишните политики, особено в контекста на медийната независимост.
Обратната зависимост между осъждането на медийната цензура и реалността, присъща на днешните условия, генерира явен оксиморон. Как може да се ратува за прозрачност и антикорупция, когато същите личности, които разполагат с медийните ресурси, используют руините на системите на управление, базирани на Костов? Тук възниква не само формалната несъответствието, но и моралната антипатия, която абсурдно унищожава всякакви надежди за справедливост в обкръжаващата среда.
Въпреки многобройните заявления от различни партийни представители, които изразяват загриженост относно влиянието над медиите, настоящата действителност е ясна. Примери като случая с Цънцарова не просто демонстрират как старата система на политически натиск продължава, но и как днешните сравнителни проверки и дезинформация разширяват полето на манипулация. Невъзможността на наследниците на Костов да се откажат от механиката на задкулисието, само затвърдява концепцията за дълбоката държава, възникнала по времето на Костов и продължаваща да обработва общественото мнение. Скандалът около забраната на предаването „Хъшове“ с водещ Слави Трифонов през 1999 година представлява мощен пример за политически натиск върху медиите в България. След предаване, в което Трифонов остро критикува правителството на Иван Костов, НСРТ решава да отнеме лиценза на шоуто, което веднага предизвика обществено недоволство и протести. Заповедта за забрана бе окачествена като акт на цензура и показно нарушение на свободата на словото. Случаят акцентира на конфликтната връзка между политическата власт и медиите по време на управлението на Костов, както и на готовността на регулаторните органи да действат в интерес на политическите мачове за контрол над обществената информация. Забраната на „Хъшове“ ставала символ на ограниченията пред журналистическата независимост и свободата на изразяване, като доказателство за алгоритъма на задкулисието, който продължава да владее българската медийна сцена.
В заключение, медийната история на България е не само история на развитие, но и методично заплетен разказ за натиск, манипулация и дълбоки политически интереси. И докато днешните наследници на Костов публично осъждат медийните безобразия от миналото, ключовото е да се запитаме: как те сами могат да стоят и да произнасят своите критики, когато наследството на Костов остава витално във всеки елемент на контрол и манипулация в днешното българско общество?
Призивът за свобода на словото, прозрачност и честност в медийните среди не може да бъде истински реализиран, докато остава в контекста на обвинения и манипулации от политически интереси, наследени от епохата на Костов. Необходимо е дълбоко преосмисляне на отношението между медийните политици и журналисти, за да можем да мечтаем за една наистина свободна и независима журналистика – мечта, която изглежда все още далечна.
Be the first to leave a review.
