Антоанета Пашова, преподавател в езиковата гимназия в Благоевград – доказателството, че да си учител е мисия, а не препитание

Светлана ВАСИЛЕВА

Тази година престижната на­града „Даскал Ботьо Петков“ отиде в Благоевград. Носител на почетната грамота и плакет е една сърцата учителка по история – Антоанета Пашова, преподавателка в езиковата гимназия в Благоевград.

„Наградата „Даскал Ботьо Петков“ се дава в Деня на будителите, най-подходящия ден за нас, на името на един известен възрожденски педа­гог – бащата на Христо Ботев. Тя се връчва за 19-а година в различни градове на Бъл­гария, като сме започнали от Карлово – родното място на Ботьо Петков, последваха Калофер, Пловдив и други се­лища в региона. Тази година е в Благоевград. Дава се на преподаватели със заслуги в патриотичното възпитание на учениците, както и за из­вънкласни дейности“, разказа още Боян Ботйов. Чрез тази награда искаме да мотиви­раме учителите и да отдадем заслуженото уважение на най-добрите, които възпита­ват възрожденския дух у мла­дите, подрастващите. А днес тази мисия е много трудна“, разказва Ботйов, потомък на великия род.

„За мен това е огромна чест, в същото време съм и леко смутена, защото съм си­гурна, че има още много ко­леги, които заслужават тази награда. За мен това е една родолюбива мисия, която да напомни на българина онзи възрожденски дух, който на­шите предци са притежавали“, споделя Пашова.

„1 ноември аз приемам като много голям празник, защото нашите предци възрожденци са сътворили истински под­виг, създавайки училището като институция въпреки чуж­дата духовна власт.

Затова и аз лично не се изжи­вявам като будител, а винаги асоциацията ми е за тези хора, които са притежавали стра­хотен ентусиазъм, и мен това ме зарежда да продължавам напред. Зарежда ме общува­нето с учениците, техния чист, неподправен патриотизъм. Това ми дава удовлетворение, защото, като се е поогледаш наоколо, няма другаде откъде да почерпиш заряд и енергия“, казва Пашова.

Носителката на наградата има зад гърба си 23 години педагогически стаж, завърши­ла е Софийския университет, специалност „История“, както и втора магистърска степен по философия. Като учителка е преподавала на ученици от 5-и до 12-и клас. През много училища е минала, но най-ве­че стажът й е в елитната ези­кова гимназия в Благоевград. Професията учител е била мечтана. След като завърши­ла, трудно се намирала работа за педагог и започнала стажа си в библиотеката в Благоев­град, но в един хубав ден ус­пяла да стигне и до мечтаното учителстване. „Занимавах се в библиотеката с краеведчески и историографски проучвания и това много ми помогна след това в моята преподавателска дейност, казва Пашова.

Учениците й я наричат учи­телката енциклопедия, дори един от випуските при за­вършването й подарили гра­мота с тази титла. Младежите признават, че Пашова не е от онези учителки, които искат на всяка цена да се харесат на учениците. И казват, че ги рес­пектира със знания и желание да ги накара да мислят, а не просто да зубрят дати и ци­фри, защото повечето така си представят предмета история.

Антоанета Пашова казва,­че днес в училище младите не приемат книгата като цен­ност. Тя е и изместена от ин­тернет. „Трудно е да накараш учениците да четат, да се заро­вят в библиотеките. И ето тук е ролята на учителя да съумее да привлече вниманието на младите.“

И успява, защото така увле­кателно разказва фактите, че повечето ученици след това й правят красивото признание: Госпожо, аз започнах да оби­чам историята!

Затова и тя не е от учителите, които ще чуете да се оплакват от реформите в образование­то. Напротив, Пашова казва, че каквито и реформи да се правят, ако учителят си обича професията, никакви дефекти на системата не могат да му попречат той да бъде добър и да преподава. Иначе има как­во да се каже, споделя тя, уро­ците по история са с толкова голяма натовареност в някои класове ,че не стига времето за преподаване и осмисляне на материала. Тук, признава тя, си е поела риска и лукса да не довърши дадена урочна единица, ако види, че даден проблем интересува ученици­те и се спира на него.

„Днешният учител трябва да притежава силна интуиция и гъвкавост, за да има успели ученици“, установява Пашо­ва.

Според нея най-важното е да намериш начин да моти­вираш ученика да учи. Така той няма и да отсъства и да се оплаква,че му е скучно в училище. Например тя е пред­извикала огромен интерес у нейните възпитаници, като ги кара сами да направят свое­то родословно дърво и да изследват родовете си. Мла­дежите били впечатлени от резултатите, някои не очаква­ли, че имат в родословието си и известни люде, войводски корени. Някои ученици пък за първи път виждат антикварни магазини и разбират смисъла и езика на вещите, пак благо­дарение на сърцатата учител­ка по история. Тя често обича да излиза от кабинета и да по­казва историята на младите навън – в музеите, в археоло­гичните комплекси. И обясня­ва, че нагледното, това, кое­то може да се види и пипне, най-много отваря хоризонта на учениците.

Така и нейни възпитаници ще помнят цял живот уроците за цар Самуил, защото са ги чули и видели край гроба на царя, в Гърция. Чак там заве­ла учениците си Пашова, за да преживеят историята.

Има и такива, които днес са студенти, и когато пишат раз­работки по парливи и трудни теми, още я търсят за консул­тации или за сверяване на ча­совника.

Да преподаваш история в днешно време наистина не е лека работа. Едни казват, че някои глави трябва да се пре­напишат, други, че няма нужда се учат. Трети още спорят за термини като турско робство, османско владичество, русо­фили, американофили.

Пашова казва, че не обича термини като пренаписване и пр. Историята е такава, каква­то е, дали се харесва или не, това е друг въпрос. Но факти­те са истината, останалото е емоция и интерпретации.

В нашето общество има насадено и друго мнение,че учебниците не са читави. Те са си много хубави, не бих казала и че е много сложен стилът. Но отделен е проблемът за учебната програма, съдържа­нието, информационната на­товареност, обяснява Пашова. Затова и тя смята,че матурите по история са направени из­лишно тежки за учениците. Но е щастлива, че има ученици, които продължават образова­нието си с история и я превръ­щат в своя професия, доволна е, че нейни възпитаници пече­лят олимпиади.

Признава и друго – че днес учителите имат трудно битие, заплатите са ниски, не се на­мират пари за купуване на ли­тература, на харесвани книги. Често даскалите ни обикалят магазините за втора употреба, затова и младите бягат от тази професия. „Но, казва Пашова, като видя очите на учениците запалени и впечатлени, всич­ко друго отстъпва. А те не са такова поколение, за което се налагат представите, че не ис­кало да учи, мързеливи били. Напротив – любопитни са, пи­тащи, вродено им е да бъдат честни, родолюбци. И това чувство трябва да се доразви­ва. Важното е учителят да не потъне в рутина, а винаги да е във форма. Това се усеща от учениците и повярвайте, оце­няват го.“

Напоследък в училище я пи­тат за бежанския въпрос, за Сирия, за Украйна, за всичко, което чуят по телевизията. И така ги учи да търсят повече информация, да четат, да от­сеят първо фактите, а после да ги коментират. Самата тя казва, че често й се случва да гледа с усмивка новините. За­щото разбира, че част от дър­жавните решения ще влязат в историята, но за съжаление не с положителен знак. И добавя, че трябва да минат минимум 50 години, за да има обектив­на оценка на всичко онова, което се случва днес. А че ис­торията като наука е и съдба за тазгодишната носителка на голямата награда, е неоспо­рим факт и защото всички във фамилията й са историци. Съ­пругът й, синът й, а дъщерята е археоложка. Затова и семей­ството обича да пътешества във времето, не само чрез ек­скурзии, но и с книгите и архе­ологическите открития.