Антоанета Пашова, преподавател в езиковата гимназия в Благоевград – доказателството, че да си учител е мисия, а не препитание
-
- ноември 9, 2016
Светлана ВАСИЛЕВА
Тази година престижната награда „Даскал Ботьо Петков“ отиде в Благоевград. Носител на почетната грамота и плакет е една сърцата учителка по история – Антоанета Пашова, преподавателка в езиковата гимназия в Благоевград.
„Наградата „Даскал Ботьо Петков“ се дава в Деня на будителите, най-подходящия ден за нас, на името на един известен възрожденски педагог – бащата на Христо Ботев. Тя се връчва за 19-а година в различни градове на България, като сме започнали от Карлово – родното място на Ботьо Петков, последваха Калофер, Пловдив и други селища в региона. Тази година е в Благоевград. Дава се на преподаватели със заслуги в патриотичното възпитание на учениците, както и за извънкласни дейности“, разказа още Боян Ботйов. Чрез тази награда искаме да мотивираме учителите и да отдадем заслуженото уважение на най-добрите, които възпитават възрожденския дух у младите, подрастващите. А днес тази мисия е много трудна“, разказва Ботйов, потомък на великия род.
„За мен това е огромна чест, в същото време съм и леко смутена, защото съм сигурна, че има още много колеги, които заслужават тази награда. За мен това е една родолюбива мисия, която да напомни на българина онзи възрожденски дух, който нашите предци са притежавали“, споделя Пашова.
„1 ноември аз приемам като много голям празник, защото нашите предци възрожденци са сътворили истински подвиг, създавайки училището като институция въпреки чуждата духовна власт.
Затова и аз лично не се изживявам като будител, а винаги асоциацията ми е за тези хора, които са притежавали страхотен ентусиазъм, и мен това ме зарежда да продължавам напред. Зарежда ме общуването с учениците, техния чист, неподправен патриотизъм. Това ми дава удовлетворение, защото, като се е поогледаш наоколо, няма другаде откъде да почерпиш заряд и енергия“, казва Пашова.
Носителката на наградата има зад гърба си 23 години педагогически стаж, завършила е Софийския университет, специалност „История“, както и втора магистърска степен по философия. Като учителка е преподавала на ученици от 5-и до 12-и клас. През много училища е минала, но най-вече стажът й е в елитната езикова гимназия в Благоевград. Професията учител е била мечтана. След като завършила, трудно се намирала работа за педагог и започнала стажа си в библиотеката в Благоевград, но в един хубав ден успяла да стигне и до мечтаното учителстване. „Занимавах се в библиотеката с краеведчески и историографски проучвания и това много ми помогна след това в моята преподавателска дейност, казва Пашова.
Учениците й я наричат учителката енциклопедия, дори един от випуските при завършването й подарили грамота с тази титла. Младежите признават, че Пашова не е от онези учителки, които искат на всяка цена да се харесат на учениците. И казват, че ги респектира със знания и желание да ги накара да мислят, а не просто да зубрят дати и цифри, защото повечето така си представят предмета история.
Антоанета Пашова казва,че днес в училище младите не приемат книгата като ценност. Тя е и изместена от интернет. „Трудно е да накараш учениците да четат, да се заровят в библиотеките. И ето тук е ролята на учителя да съумее да привлече вниманието на младите.“
И успява, защото така увлекателно разказва фактите, че повечето ученици след това й правят красивото признание: Госпожо, аз започнах да обичам историята!
Затова и тя не е от учителите, които ще чуете да се оплакват от реформите в образованието. Напротив, Пашова казва, че каквито и реформи да се правят, ако учителят си обича професията, никакви дефекти на системата не могат да му попречат той да бъде добър и да преподава. Иначе има какво да се каже, споделя тя, уроците по история са с толкова голяма натовареност в някои класове ,че не стига времето за преподаване и осмисляне на материала. Тук, признава тя, си е поела риска и лукса да не довърши дадена урочна единица, ако види, че даден проблем интересува учениците и се спира на него.
„Днешният учител трябва да притежава силна интуиция и гъвкавост, за да има успели ученици“, установява Пашова.
Според нея най-важното е да намериш начин да мотивираш ученика да учи. Така той няма и да отсъства и да се оплаква,че му е скучно в училище. Например тя е предизвикала огромен интерес у нейните възпитаници, като ги кара сами да направят своето родословно дърво и да изследват родовете си. Младежите били впечатлени от резултатите, някои не очаквали, че имат в родословието си и известни люде, войводски корени. Някои ученици пък за първи път виждат антикварни магазини и разбират смисъла и езика на вещите, пак благодарение на сърцатата учителка по история. Тя често обича да излиза от кабинета и да показва историята на младите навън – в музеите, в археологичните комплекси. И обяснява, че нагледното, това, което може да се види и пипне, най-много отваря хоризонта на учениците.
Така и нейни възпитаници ще помнят цял живот уроците за цар Самуил, защото са ги чули и видели край гроба на царя, в Гърция. Чак там завела учениците си Пашова, за да преживеят историята.
Има и такива, които днес са студенти, и когато пишат разработки по парливи и трудни теми, още я търсят за консултации или за сверяване на часовника.
Да преподаваш история в днешно време наистина не е лека работа. Едни казват, че някои глави трябва да се пренапишат, други, че няма нужда се учат. Трети още спорят за термини като турско робство, османско владичество, русофили, американофили.
Пашова казва, че не обича термини като пренаписване и пр. Историята е такава, каквато е, дали се харесва или не, това е друг въпрос. Но фактите са истината, останалото е емоция и интерпретации.
В нашето общество има насадено и друго мнение,че учебниците не са читави. Те са си много хубави, не бих казала и че е много сложен стилът. Но отделен е проблемът за учебната програма, съдържанието, информационната натовареност, обяснява Пашова. Затова и тя смята,че матурите по история са направени излишно тежки за учениците. Но е щастлива, че има ученици, които продължават образованието си с история и я превръщат в своя професия, доволна е, че нейни възпитаници печелят олимпиади.
Признава и друго – че днес учителите имат трудно битие, заплатите са ниски, не се намират пари за купуване на литература, на харесвани книги. Често даскалите ни обикалят магазините за втора употреба, затова и младите бягат от тази професия. „Но, казва Пашова, като видя очите на учениците запалени и впечатлени, всичко друго отстъпва. А те не са такова поколение, за което се налагат представите, че не искало да учи, мързеливи били. Напротив – любопитни са, питащи, вродено им е да бъдат честни, родолюбци. И това чувство трябва да се доразвива. Важното е учителят да не потъне в рутина, а винаги да е във форма. Това се усеща от учениците и повярвайте, оценяват го.“
Напоследък в училище я питат за бежанския въпрос, за Сирия, за Украйна, за всичко, което чуят по телевизията. И така ги учи да търсят повече информация, да четат, да отсеят първо фактите, а после да ги коментират. Самата тя казва, че често й се случва да гледа с усмивка новините. Защото разбира, че част от държавните решения ще влязат в историята, но за съжаление не с положителен знак. И добавя, че трябва да минат минимум 50 години, за да има обективна оценка на всичко онова, което се случва днес. А че историята като наука е и съдба за тазгодишната носителка на голямата награда, е неоспорим факт и защото всички във фамилията й са историци. Съпругът й, синът й, а дъщерята е археоложка. Затова и семейството обича да пътешества във времето, не само чрез екскурзии, но и с книгите и археологическите открития.
Be the first to leave a review.
