Четирима воеводи на ВМОРО завладяват град Кавала без бой през Балканската война

Янко ГОЧЕВ, историк

Голям отряд кон­ни турски стража­ри, с извадени саби разгонвали събраната тълпа и заемали изходните пътища около конака. Спогледахме се. Вапцаров удари с карабината си на пода и извика:

– Тоя гръцки катил (прес­тъпник – б. а.) ни е предал, но лесно не ще се дадем! Ще за­плати той с главата си за пре­дателството!

– Защо стоим в тоя гръцки конак и чакаме напразно? Ста­вайте да идем до полицейския конак, па каквото ще да става! … – предложи Яворов.

После той разтвори прозоре­ца към улицата. Неизброим на­род се тълпеше зад стражар­ските кордони. Показал се до кръста от прозореца, Яворов размаха карабината си и из­вика, стори ми се с нечовешки силен глас:

Братя, да вървим в конака! Да живее свободата!

Народът, необикновено възбуден, помете стражар­ския кордон. Няколко минути по-късно тая огромна тълпа с факли и фенери в ръка, воде­на от четирима български ка­валеристи, шевствуваше към конака под проливния дъжд, изсипал се като из ръкав. На няколко пъти пред нас се из­пречваха група стражари, но те биваха просто погълнати от народа.

Устремът на тълпата беше нещо величествено, неопи­суемо. Когато пристигнахме пред турския конак и хиляд­ният народ задръсти площада, дойде турският полицейски началник и покани „гос­пода парла­ментьорите” в управле­нието при на­чалника на полицията.

Качихме се на втория етаж в ста­ята на кай­макамина (наместник, управител на санджак или кааза – б.а.) … при него бяха свикани градските първенци – мюсюлмани и доста офицери от местния гарнизон. Когато влязохме, като че ли електри­чески ток премина през всич­ките тия хора. Те трепнаха и лицата им пребледняха. Два­мата с Яворов минахме прага, а Чернопеев и Вапцара заста­наха до вратата на стража с пушки при нозе. Оръжи­ето удари тежко пода и присъстващите вдигнаха глави, стреснати като при вик: „Горе ръцете!”. Настъ­пи мъртва тишина.

Яворов и аз сторихме няколко крачки напред, снехме каскетите си поз­дравихме на турски. Никой не ни отвърна. Без да се церемо­ним, седнахме на един миндер, едва прикривайки силното си вълнение. Всички бяха впе­рили поглед в нас. Яворов се полуизправи и поздрави от­ново както изисква турският обичай. Потръпнах и потърсих кутията да си направя цигара, за спокойствие. Яворов изва­ди цигари и ми предложи, но по знак на каймакамина един пъргав стражар ни поднесе не­говата кутия.

Хубавите ароматни цигари дадоха импулс за разговор. Яворов се обърна на турски към каймакамина :

Господине, можем ли да зна­ем с кого имаме честта да го­ворим? Вие ли сте каймакам ефендието?

Евет! (Да – б.а.) – отговори с поклон каймакаминът.

Той беше пребледнял като мъртвец.

Ние, както ви е известно – продължи Яворов – сме изпра­тени от българския генерал Ко­вачев, чиито войски са заели позиция в скалите край града, да ви запитаме желаете ли да се предадете доброволно или той да заповяда бомбардира­нето на града. Срокът за отго­вор е до 12 часа в полунощ. Нашият генерал дава своята дума, че животът, честта и имота на населението, без раз­лика на народност и вяра, ще бъдат запазени.

В тоя момент влезе запъхтян висок човек, пълен, елегантно облечен Господин Викс – ав­строунгарски консул, бивш търговец на тютюн и голям приятел на турците. А на Викс той -[Яворов] каза кои сме защо сме дошли. Консулът ни изгледа изпитателно и почти извика на турски:

– Моля ви се господа, може ли човешкият разум да побере подобен абсурд? Един град с петдесет хиляди жители, голям войскови гарнизон и толкова полиция да се предаде на че­тирима човека! Къде са вашите пълномощия? Къде е войска­та, от чието име идвате?

Турците из­правиха глави … Това беше проблясък на окопитване. Отговорът ми, обаче, на хрис­тиянския Юда, дошъл да ни предаде, отно­во ги смрази:

Господин кон­сул, – извиках с все глас- кои сме, ние вече съобщихме! Не е ваша работа колко са силите и къде са те! Тежко ви, ако ми­слите, че сме само четирима! Ние очакваме отговор и ако не получим такъв, ще си отидем, но вдигаме всяка отговорност от нашата войска за съдбата на града!

И за вас лично, г[ос­подин] консуле ! – до­бави Яворов.

Викс не отговори нищо. Той седна при турските първенци, приближиха глави и зашепнаха оживено. От отделни дочути думи разбрахме, че Викс убеждаваше тур­ците да се предадат. След като поговориха, каймакаминът се из­прави, поклони се на Яворов, после на мен и с висок, но треперещ глас за­яви:

Господа, ние решихме! Пре­даваме се доброволно, преда­ваме и града! Вярваме на ду­мата на вашия паша Ковачев, че не ще пострада никой от мохамеданското насе­ление.

Каймакаминът отпаса револвера и сабята си и ги подаде на Яворов. Гле­дах и не вярвах на очите си. Студ ме обля и аз на­стръхнах. Погледнах Яво­ров. Той държеше в ръце придаденото му оръжие и също беше настръхнал. Чернопеев и Вапцара гле­даха като ударени в гла­вата. Явно беше, че на ни­кого от нас не се вярваше това, което ставаше … Сън ли бе или действителност? … На­шата фантастична авантюра се увенчаваше с успех …

Каймакам ефенди, поздра­вявам ви за благоразумното решение – заговори Яворов. – Така трябваше да постъпите! Всичко в града ще бъде запа­зено. Моля, каймакам ефенди, заповядайте на господа офи­церите да предадат оръжието си!

Обгърнах с поглед присъст­ващите. Турските първенци приличаха на сенки. Те като че ли бяха изгубили способността си да говорят. Всички стояха вцепенени. Първи се окопити един майор. Той приближи до нас, направи поклон, разкопча колана със сабята и револвера си и ги сложи на земя­та. След това се покло­ни пов­торно и мъл­чаливо напусна залата. По съ­щия на­чин по­стъпиха оста­налите присъстващи офицери и поли­цейски началници.

През това време се вдигна голям шум в долния етаж. [Йон­ко] Вапцара отиде да види как­во става. Завърна се засмян до уши. Той съобщи, че триста стражари захвърлили пушките и сабите си и напуснали поли­цейската казарма. Последни, като че ли пробудени от сън, се съвзеха десетина турци, търговци на тютюн, индустри­алци и др. – хора, далече от политиката. Нямайки какво да предават, те идваха при нас с наведени глави, хванали бели­те си бради в ръка, покланяха се, изразявайки по този начин признаването на новата власт и напускаха салона.

Беше вече полунощ. Пред нас стоеше това страшно „бой­но поле” с натрупани накуп, предадени оръжия. „Четири­мата парламентьори” , героите на тая фантастична победа, стояхме около трофеите, пуше­хме цигари и продължавахме да се гледаме като треснати от гръб … „Действителност ли е всичко това?…” – питахме се с погледи. После, без да си го­ворим, излязохме на балкона към площада пред конака.

Дъждът продължаваше да се лее. Въпреки това хилядната тълпа сто­еше търпеливо, очак­вайки края на нашата мисия. Някой подаде на мен и на [Йонко] Ва­пцара запалени факли. Ние ги завъртяхме ня­колко пъти и викнахме: „Ура, за свободата!”.

[Христо ] Чернопеев завъртя голямо трико­льорно знаме, свали от пръта турското и на негово място закачи нашето. [Пейо] Яворов наблюдаваше всичко това със светнали от радост очи. Ние го избутахме напред, той разбра желанието ни и силно развълнуван заго­вори възторжено:

– Граждани на чудно краси­вия град Кавала, ликувайте и тържествувайте! Робските вериги са вече разтрошени и за вас грее слънцето на свобо­дата. Братя и сестри, радвайте се, бъдете щастливи! Ура, ура, ура!!!

Едва ли някой може да опи­ше това, което стана след не­говите думи! Тълпата избухна в неописуем възторг. Морето от хора лудуваше от радост и щастие!

В тоя момент пристигнаха на площада четите на четиримата ни, на брой шестдесет човека и групата на Ляпов – петдесет човека. Народът ги понесе на ръце. Момчетата тържеству­ваха!

Прибрахме се в салона и раз­пределихме работата, която ни предстоеше. Яворов пое общо­то ръководство, аз – уредбата на полицията, а Вапцаров и Чернопеев – командването на бойната ни сила. Ляпов сам пожела да бъде адютант на Яворов. Дадохме и първите нареждания от името на но­вата власт: от млади момче­та- християни да се образува полиция в помощ на нашите четници, а от стари и известни граждани – общинския съвет.

Веднага изпратихме двама конници до Драма със съоб­щение за генерал Ковачев:

„Тая вечер четирима маке­донски воеводи – [Пейо] Яво­ров, [ Христо] Чернопеев,

[ Йонко ] Вапцаров и [Миха­ил] Чаков завзехме по чудо петдесетхилядна Кавала, без пушка да пукне. Войската и полицията [на противника] се предадоха доброволно. Очак­ваме ви.”

Два дни по-късно една бъл­гарска рота, изпратена от ге­нерал Ковачев, влезе във вече свободна Кавала.”

ЦДИА – ф. 10, оп. 3 а.е. 142, л. 1-10