Д-р Атанас Кундурджиев от Гоце Делчев: Лекарят интернист чете затворена книга
-
- юли 1, 2016
Д-р Атанас Кундурджиев работи в Клиниката по нефрология на Университетската болница „Александровска“, член е на Съвета на директорите на лечебното заведение. Бил е зам.-министър на здравеопазването (2000-2001), изпълнителен директор на „Александровска“, главен секретар на БЛС (2002-2004). Д-р Кундурджиев има три специалности, като научната му работа е фокусирана върху изследване на кардиореналния синдром. Разговорът ни започва с изясняване на това малко известно понятие.
– Около 11% от населението страда от бъбречни заболявания и около 2,5% от хората имат някакви форми на сърдечна недостатъчност. Когато двата проблема се преплетат в един пациент, говорим за кардиоренален синдром и за рязко влошаване на прогнозата. Въпреки голямата му честота знанията за синдрома са недостатъчни – и в световен план. Макар че в последните години се проведоха много конференции по темата, все още в тесните специалности кардиология и нефрология не е поставен акцентът, също и в обучението на лекарите. Самото понятие е въведено като работно от експерти на Националния институт „Бял дроб и сърце“ в САЩ през 2004 г.
Много задълбочено се проучиха напоследък проблемите на сърдечносъдовия риск при бъбречни заболявания, но кардиореналният синдром е преди всичко хемодинамичен проблем и според мен това все още остава някак си в сянката на проучванията на сърдечносъдовия риск. Да поясня, ако пациент с бъбречна недостатъчност има висок сърдечносъдов риск, това застрашава живота му в по-далечна перспектива. Кардиореналният синдром като хемодинамичен проблем е нещо различно. Това значи, че ако един пациент има остра бъбречна недостатъчност, това неминуемо засяга и сърцето, лесно може да направи белодробен оток и да развие кардиогенен шок – за часове. По същия начин при остра сърдечна недостатъчност и в резултат влошена бъбречната функция рязко се увеличава смъртността именно като хемодинамика. Проучванията не са достатъчни, някак си все още едните и другите специалисти залитат в посока сърдечносъдов риск. Дисертационната ми работа е върху един безвреден, евтин, бърз метод, чрез който може да се направи хемодинамична оценка на пациенти, които имат едновременно бъбречна недостатъчност и сърдечна недостатъчност и различен темп на влошаване на бъбречната функция или на сърдечната функция.
– Каква е вероятността да бъде възприет в практиката?
– Липсва интегриран подход, има известно неразбиране все още. В момента има една методологична слабост в медицината като цяло – не признаваме, че нещо съществува, ако не са проведени клинични проучвания за това нещо. Кардиолозите си провеждат клинични проучвания в областта на кардиологията, нефролозите – в областта на нефрологията, и се губи по-широкият поглед. А човек е комплексно същество, организмът работи в хармония, когато е здрав. А болестта е загуба на този интегритет.
– Като философия това е базата на древната медицина, към която днес има повишен интерес.
– Мисля, че модерната медицина не трябва толкова да се увлича от технологичния прогрес, да става самоцел. Винаги да поглеждаме и назад – като шофьор, който кара напред, но гледа и в огледалото за обратно виждане. И ще видим, че още древните египтяни са гледали на човека като на комплексно същество. Има такъв запазен текст, в който древните китайски лекари казват, че сърцето, това е енергията Ин – огънят, а бъбреците са енергията Ян – водата. И енергията на сърцето трябва да се слива хармонично с водата на бъбреците. Защото в противен случай пламъкът на сърцето ще излезе от контрол и ще се явят сърдечни и бъбречни болести. И те много точно описват каква е клиничната картина – задух, посиняване на устните и т.н. Понякога съвременната медицина гледа с насмешка на такъв поглед, но ако вникнем по-дълбоко и философски, ще видим, че има много логика. Работата на лекаря е преди всичко контакт с пациента, всеки е индивидуалност и едно и също заболяване протича различно в зависимост от тази индивидуалност, от неговите придружаващи страдания, средата му, даже от културата, мирогледа. Все неща, които трябва да се оценяват и подходът действително да бъде холистичен.
– Защо днешното устройство на здравната система ни отдалечава от този подход?
– Има римска поговорка: Употребата не оправдава злоупотребата. Бях един от хората, които сложиха основата на съвременната здравна система в България, въведохме здравното осигуряване. Като зам.-министър на здравеопазването отговорностите ми бяха именно такива. И смятам, че направеното беше в посока по-интегриран подход и поставяне на пациента в центъра на системата – със своя избор на лечебно заведение и след избор на фонд (бяхме разчертали в годините кога ще стане демонополизацията на НЗОК) той да може да изисква от нея. А пациентът търси именно по-комплексен, действително качествен подход – както от страна на лечебните заведения, които се конкурират за него, така и от страна на финансиращите институции, които също се конкурират за вноските му.
Д-р Атанас Кундурджиев: Най-опасният враг на лекаря е увереността, че знае много
Може би не дооценихме средата, това, че сме много етатично настроени катохора, че разчитаме на някой друг, в случая на държавата. И това непрекъснато връщаше системата назад с определени управленски и законодателни решения. И сега четем, че болниците ще имат фиксиран лимит. Е, защо трябваше да извървим път 15 години, за да стигнем до същото? Но вече с над 2 хиляди чиновници в НЗОК – да правят нещо, което вършеха 5 души в Министерството на здравеопазването – разпределяха бюджетите към болниците. Реформата не само спря, но се направи един пълен кръг и сме в изходна позиция. Трябва да има симетрия между обществените отношения в по-общ план и взаимоотношенията в здравната система. Не може да има пазар навън, а да оставим една система, която е на бюджетно финансиране.
– Не са единични мненията, че сме на ръба на пропастта в здравеопазването.
– В момента голямата пропаст, над която сме се надвесили, е липсата на лекари. Не виждам у младите хора ентусиазъм да останат да работят в България. Около 70-80% от нашите студенти имат нагласи да заминат за чужбина. Около 10 на сто се колебаят. Има и пропаст между лекари и пациенти, която редица управленци издълбаха, за да оправдаят собствената си немощ. Тя води непрекъснато до налагане на забрани, до командване „от горе“, оттам да разпределят ресурси и винаги уж в името на по-добро здравеопазване.
– Съсловието може да е силен коректив в здравната политика, но с просто око се вижда липсата на единодействие, апатия.
– Има лекари, които лобираха, заемайки високи постове в системата, и в момента получават легално от касата десетки хиляди като заплата. Те са единици, но дават повод да се говори за лекари милионери. Бях в един период главен секретар на лекарския съюз и напуснах, защото се разочаровах точно от колегията, която безропотно гласуваше пълни безумия и сега се оплакваме, че не можем да договаряме, да защитаваме интереси. Но важното е, че това става и под апатичния поглед на обществото. Защото в крайна сметка обществото трябва да носи отговорност за ставащото в държавата.
– Разкажете за началото на пътя си в медицината.
– Аз съм от Гоце Делчев и тръгнах към тази професия впечатлен от вниманието и уважението, с което се ползваха лекарите в нашия град. Вътрешните болести избрах пред хирургията по щастливо стечение на обстоятелствата. Много по-интересно е, както казва мой приятел – лекарят интернист чете затворена книга и е нужна много интуиция, логика, за да стигне до същината на проблема. По разпределение започнах работа в селска практика в Хаджидимово. Имах някакво самочувствие на новозавършил лекар, но то се изпари с първия ми пациент – бебе на няколко месеца, което трябваше да прегледам под зоркия поглед на две сестри с по 20 години стаж. То плачеше, на мен ушите ми бумтяха в слушалката… Вторият ми пациент беше с „дископатия“, а на път за вкъщи го видях, че коли прасе. Доста добре беше изиграл ролята си. Първите ми важни уроци, после дойдоха много други.
– Какво казвате на студентите извън чисто медицинската материя?
– Винаги им казвам, че е човешко да се греши, но лекарят трябва да направи всичко възможно, за да не греши, той винаги трябва да си слага определени ограничители. Казвам им – най-опасният враг на лекаря е увереността, че знае много. Нужно е да изградиш алгоритъм на поведение, на контакт с пациента и затова аз не обичам прибързаните прегледи. Понякога пациентите се сърдят, че чакат, но пък, от друга страна, искат да им се обърне внимание.
Be the first to leave a review.
