Ексклузивно признание: „Пиринтекс“ (Гоце Делчев) е добър пример за работодател в бизнеса!

Румънска журналистка, съдена за разкриване на тежките условияна труд в текстилната индустрия в задния двор на ЕС, призна: Търсех в Румъния добрия пример, но го намерих в България, в Гоце Делчев! 

Теодора ХРИСИМОВА
Журналистиката е постоянна битка за румънката Лаура Щефанут. Ако си започнал работа в защита на обществения интерес, трябва да си готов и да поемаш удари, смята тя. Но този път „чувството е като да имаш отворена рана, която кърви, а ти нямаш време да спреш, за да я запушиш“. Разговаряме с 28-годишната журналистка на свободна практика седмици преди тя да се изправи пред съда, за да защити работата си по разкриването на тъмната страна на текстилната индустрия в Румъния.
В продължение на година Щефанут обикаля страната, разговаря с бивши и настоящи работници в шивашки фабрики, самата тя постъпва на работа в една от тях, за да покаже, че често зад дрехите с етикет Made in Romania или Made in Bulgaria, които носим, стоят хиляди жени (и по-малко мъже), които припадат от изтощение в задушни халета, трудят се под минималната работна заплата, а понякога не получават възнагражденията си с месеци. Когато става дума за тежки и унизителни условия на труд, международните организации и медии са фокусирани в Азия, но стремежът на журналистката е да докаже, че и в задния двор на ЕС не е по-различно. А тежестта на натиска на големите модни гиганти върху подизпълнителите да свалят цените надолу пада върху работниците, които често нямат друга алтернатива, за да оцеляват.
Разследването на Лаура Щефанут излиза извън границите на Румъния, появява се в международни издания на Балканите и в Европа като Balkan Insight, Reuters и Daily Mail и печели награда от Балканската мрежа за разследваща журналистика. След публикуването му обаче разкритията й се обръщат срещу самата нея. Работниците от една от фабриките, за която Щефанут разказва, излизат на протест, но не за да настояват да им бъдат изплатени забавените възнаграждения. Те протестират срещу нейната статия заради опасения, че тя може да прогони инвеститори от Румъния. Мениджмънтът на текстилната компания завежда дело срещу журналистката за увреждане на репутацията и настоява тя да разкрие източниците си на информация.
Във времена, когато потребителите са все по-внимателни как се хранят и какво потребяват, а компаниите се стремят да бъдат все по-отговорни към околната среда и хората, казусът на Щефанут е поучително напомняне – за това каква е цената на изобличаването на лошите практики и нередности в обществото, независимо дали зад тях стоят политици или корпорации.
СТРАХ И БЕДНОСТ В КАЛАФАТ
Когато миналото лято Лаура Щефанут пристига в малкия румънски град Калафат, знае, че няма да намери радостна картина. Но не предполага, че проблемите, които ще открие, са системни за цялата текстилна индустрия в Румъния. Калафат е от другата страна на Видин и двата града си приличат по много неща. Бивш индустриален център по времето на социализма, сега в Калафат няма нито фабрики, нито хора. Населението е около 17 хиляди души, а най-големият работодател в региона е текстилна компания с италиански собственици, която наема около 1000 души. Тя шие дрехи за световни брандове като Escada, Marc O’Polo и ZARA и е една от най-големите в бранша в цяла Румъния. Работници от фабриката обаче тогава разказват пред журналистката, че не са получавали заплати от месеци. Няколко се оплакват, че за миналата година са получавали само по едно възнаграждение на всеки два-три месеца. Други – че са затънали в заеми към банки и близки заради нередовното изплащане на сумите. „Зле са нещата, помогни ни, ако можеш“, казват й, но никой не смее да застане с името си пред журналистката.
„Писала съм и преди за уязвими групи – за секс робини, за жертви на трафик, за подлагани на насилие домашни помощници от Филипините. Но никога не съм виждала толкова много хора, които се страхуват да говорят“, спомня си Лаура Щефанут и обяснява, че работниците, с които е разговаряла под условие да запази анонимността им, са се страхували да не бъдат уволнени, защото лесно могат да бъдат заменени с други.
Година по-рано около 300 души, които работят във фабриката, излизат на стачка, защото не могат да си позволят да сложат нищо на масата си за Великден. Заплатите им в крайна сметка са изплатени, но част от протестиращите са уволнени. Един от тях застава с лицето си пред журналистката и твърди, че е бил освободен тъкмо заради участието си в протеста. Тя се сдобива с вътрешни документи, които доказват думите му – че работникът е бил уволнен, след като вътрешна дисциплинарна проверка установява, че е взел участие в неразрешена стачка, като по този начин е дискредитирал компанията.
„Те нямат друга алтернатива – ако бъдат уволнени, няма къде да бъдат наети, защото няма никакъв друг бизнес или индустрия наоколо. Понякога животът им зависи от тази работа, която е или зле платена, или не се заплаща с месеци“, разказва Лаура Щефанут. Това потвърждава и заместник-кметът на Калафат, който в разговора си с журналистката признава, че работниците „падат като мухи“ от изтощение, но ако този инвеститор напусне, това би създало много по-мащабен социален проблем за града.
Междувременно журналистката открива, че ситуацията, която заварва в Калафат, не е изолиран случай и не е ограничена до тази компания и тази група работници, а е системен бъг, който се повтаря в други градове и фабрики в Румъния. „В продължение на година разпитвах хора от текстилната индустрия и неправителствени организации да ми дадат добър пример в Румъния. Но не успях да намеря. Открих го в Гоце Делчев, България“, обяснява Щефанут. (Става дума за текстилната компания „Пиринтекс“ на германския бизнесмен Бертрам Ролман – бел. ред.)
ШУМ В СЛУШАЛКАТА
Дни преди разследването й да бъде публикувано, журналистката започва да получава странни обаждания – в слушалката звучат шумове и шепнения или пълно мълчание. „В един момент бяха толкова на често, че батерията на телефона ми падаше непрекъснато“, спомня си тя. Родителите й приемат обаждания в дома си от непознати хора, които питат дали Лаура живее там. Пред нейното жилище също се появява човек, който опитва да разбере дали журналистката живее там. Това продължава и известно време след излизането на историята й, която е препечатана в множество румънски сайтове.
КОЙ Е ГОВОРИЛ
Не закъснява обаче и реакцията на фабриката в Калафат. Лаура Щефанут разбира случайно, че въпросната компания е завела гражданско дело за клевета срещу нея и срещу местния всекидневник Gazeta de Sud в съда в област Долж. Искането им е за 50 хиляди евро обезщетение за увреждане на репутацията. За Щефанут не е ясно защо от всички румънски и международни издания, които препечатват или цитират нейното разследване, избират да съдят точно този местен вестник заедно с нея.
Директорът на фабриката Christiane Magliere Impex Мариан Пасат потвърди пред „Капитал“, че компанията е завела гражданско дело за клевета срещу журналистката и срещу всекидневника. Той обаче не пожела да коментира какви точно са обвиненията срещу тях или кои факти в статията на Щефанут намира за неверни или некоректни с аргумента, че тепърва предстои съдебен процес, който ще изясни това.
Самата Щефанут обаче каза, че едно от исканията към нея е да разкрие имената на работниците, които са разговаряли с нея под условие за анонимност. Журналистката, разбира се, не възнамерява да разкрие източниците си, както повелява едно от най-базовите правила на журналистиката. Има обаче дълга верига от редактори, които могат да свидетелстват чрез записите й, че тези хора съществуват. Лаура Щефанут се впечатлява, че след като разбират за делото срещу нея, източниците й сами започват да търсят други хора, бивши и настоящи работници, които могат да свидетелстват пред съда, че фактите в разследването й са верни.
Журналистката е документирала внимателно и всеки свой опит да се свърже с мениджмънта на компанията, докато разследва темата в продължение на година. Опитва да разговаря с тях на място във фабриката, търси по телефона както мениджърите, така и италианските собственици, изпраща имейли до тях, до компанията и до акционерите им, дори се свързва във Facebook с един от синовете на собствениците, но така и не получава нито отговор на своите въпроси, нито покана за среща. „Един ден ги търсих 45 пъти. Пазя скрийншот на телефона си. Направих всичко, което мога, за да разговарям с тях, да имам тяхната гледна точка“, разказва Лаура Щефанут.
Тъжният извод от тази история е, че в нашия ъгъл от Европа не всички опити на журналистите да стигнат до истината и да изобличат неправдата водят до повече справедливост или до подобрение на живота на хората. Много често цената на разкритията се плаща от самите журналисти. Това обаче не означава, че не трябва да продължаваме да опитваме да счупим статуквото.