В Лъжница щом щъркелите долетят, хората отлитат…

Искра ЦЕНКОВА

В тоя час на деня автобусът от Гоце Делчев води в Лъжни­ца най-вече учителите. Часът е 7.30, ново­дошлите кривват машинално към близ­кото учили­ще, малко по-късно в двора му ще се из­сипят на шумни орляци около 200 деца, а неколцина мъже ще заразнасят из площада още голите скелета на сергии­те, ще вадят припряно от пре­тъпканите багажници на ав­томобилите пъстри килими и шалтета, юргани, лъскави дре­хи, обшити с пайети, с ламета… Денят е пазарен, търговците и плетачките от околните села ще наредят грижливо стоката си на показ и ще се надяват с напредването на деня алъшве­ришът да потръгне.

Точно от тоя площад преди двадесетина дни 60-ина жени от Лъжница потеглиха за Испа­ния. Там ще берат ягоди до раз­гара на лятото, казват мъжете, които посръбват сутрешното си кафе в края на площадчето, пред магазинчето на Фатик и Атике. А то още от вратата при­ковава очите ни с многотията на цветните си щандове. Раф­товете му преливат от всичко – храна, дрехи, обувки, аксесо­ари, домакинска посуда…

СМЕШЕН МАГАЗИН СМЕ,

казва насреща ми Атике, оплитайки се неволно в ду­мите, после се поправя през смях: омешан, магазинът ни е омешан, всичко продаваме, всичко си имаме. А Фатик се разшетва любезно и заедно с кафето ни поднася вилици – за грис-халвата, забъркана в тъмни зори от работливата му жена. Месецът е женски, из­цяло женска е и компанията, насядала край масичката в ъгъла на мага­зинчето на пло­щада. Мъжете са заформили своя компания пред външната му врата. Же­ните вътре са пет-шест, част от тях са с риту­ално къносани пръсти, спомен от пищната сватба миналата неделя, за която всички още говорят. Местният полицай оженил дъщеря си. Сезонът на сватбите в Пиринско, започ­ващ традиционно в края на ес­ента, още не е приключил, но вече догаря. Запролетява се, иде време за работа.

В магазинчето на Атике пи­енето на кафе върви с пряс­на вода, грис-халва и сладка раздумка. Жените се готвят за началото на монотонния си ра­ботен ден. След малко ще хлът­нат в близките цехове, за да си тръгнат от там по тъмно, с при­ведени рамене, угрижени, леко прегърбени… Работата в цехо­вете не е лесна, парите са мал­ко, но след упадъка на тютюне­вия поминък Лъжница, както и околните гоцеделчевски села, не може да се оплаче от липса на прехрана. Само в това село през последните двадесетина години шест цеха са открили работни места за производ­ство на обувки и текстил. Вече нито една от местните къщи не слага на масата си хляба благодарение единствено на тютюн. Вече е март, а част от продукцията им още не е изку­пена, сухите листа чакат скла­дирани по тавани и кошари, как да засееш отново лехите, кахърят се хората. А и при тия ниски изкупни цени – 4-5 лева за килограм продукция след толкоз много блъскане лете и зиме… „Преди десетина годи­ни само от Лъжница за един сезон излизаха 70 тона тютюн, а днес я изкараме 15-ина, я не“, пресмятат жените. После отно­во навеждат над ароматното кафе глави, увити в бели ша­мии с розови краища. Розови са, за да се различават от съ­седната Корница, където краи­щата са в синьо.

Вър­нат ли се щър­келите в Лъжница, хората хукват по света, кой на запад, кой на север, та и на юг. Жени­те стягат багаж и потеглят към Испания и Гърция, а мъжете строят чужди къщи в Англия и Германия.

ДЕЦАТА ОСТАВАТ В РЪЦЕТЕ НА СТАРИТЕ,

те пък се чудят как да заме­нят липсващите мама и тате, как да се справят с малчугани­те, които месеци наред виждат родителите си само по скайпа. Този феномен – на децата, кои­то растат далеч от родители, ще занимава все по-често об­щественото внимание.

Някои заминават навън с цялото си семейство, но дори и след години се връщат в България и влагат в Лъжни­ца всичко спестено навън с много труд. Според кмета на селото Заафер Койнаров по най-груби сметки ежегодно от работата зад гра­ница местните до­карват със себе си общо около половин милион лева чиста пара. Само жените носят от ягодобера по четвърт милион, затова и всички са готови да тръгнат на дълъг път. Връзката им с тамошните работодатели е местна жена, която от години живее в Испания. Всичко е точ­но, жените заминават на сигур­но, но пък не всички издържат на тежките условия на труд.

Ягодите, казват сестрите Ме­лихат Кърпачева и Орхиде Хад­жиева, искат здрав гръб, здрав кръст и силни ръце. По шест часа на ден пълзиш приведе­на, после умираш от болки в кръста. Двете брали три годи­ни подред испански ягоди. Тая пролет обаче мъжете им не ги пуснали на ягодите. Да стоят тук и да си гледат децата, и да спрат да плачат и да им пра­щат целувки по скайпа. Орхи­де си има работа, секретар е към кметството, държи и сел­ската библиотека, а Мелихат гледа второкласник. По-добре да съм у дома, отколкото да се блъскам до мръкнало за нищо пари в някой цех, казва тя.

„Щом оберат испанските яго­ди, жените хукват към Гърция – на тютюна. Там заедно със саденето, копаенето и брането им се събират по пет месеца работа“, пресмята Атике, до­като отмива утайката от кафе по чашите. Преди години тя и Фатик хвърлили ключовете от магазина на зетя и дъщерята и също тръгнали да изкарат суха пара на юг. Четири ме­

близо до град Драма, в стара къща с мизерни условия, но пък се върнали с добри пари. „Брала съм по цели нощи тю­тюн,

СЪС ЗАКАЧЕНО НА ГЛАВАТА ФЕНЕРЧЕ,

но я спести тук толкоз пари с честен труд. Само не ме пи­тай с колко килограма олек­нах… Отслабнах с…“, вдига вежди Атике, а машината за кафе зафучава и гълта броя на свалените килограми. Кафето е за току-що влезлия в мага­зинчето Ибрахим – пенсионер със 130 лева на месец, но със здрави връзки вън от Бълга­рия, което донякъде обяснява и оцеляването му. И трите му деца са разпръснати в раз­лични държави. Дъщерята е в Турция, там са и двамата му внуци, единият е вече студент в Истанбул. Заминали заедно още през 1991 г., но старият се върнал обратно в България, въпреки че вече имал и турско гражданство. Тук вдигнал още в социалистическите години голяма къща, вдигнал я с ва­дене на камъни, а под един покрив със зет не се живее лесно. Нищо че зетят е учен, културен човек, бивш военен, бърчи чело Ибрахим. Първо­родният му син пък вече тре­та година е в Германия със семейството си. „Синът също като мен е Ибрахим, строител е, снахата Сафие е чистачка в хотел, а внукът работи на лети­щето. Добре са, бе. Германците имат култура. И да ти кажа, тук всички министри и директо­ри трябва да са германци или англичани, а българите да са техни заместници“, дава ре­цептата си за икономически приоритет на страната старе­цът. После признава, че приба­вял по някой лев към мизерна­та си пенсийка с продажба на колчета за връзване на фасул и домати. Върти дребния си „бизнес“ благодарение на ста­рото си вече магаренце, с него се катери из Балкана и реже колчетата. После ги подсилва, окастря ги, а жените в селото връзват със сезал за тях фа­сул и домати в дворовете си.

„БЯХ ТРИ МЕСЕЦА ВЪВ ФИНЛАН­ДИЯ“,

казва брадясалият Садък и отпива шумно кафето си в мъжката компания пред ма­газинчето на Атике. Върнах се заради кредита, който бях теглил тук, бях тръгнал да си вдигам нова къща. За да ос­тана легално във Финландия, ми трябваха около 6 хил. евро – да се регистрирам на адрес, да получа всички права за работа… Имах ги, но накрая реших да се върна в Лъжница и да си погася кредита“, казва Садък и млъква. После чис­ти дълго с прокашляне глас и дръпва дълга и поучител­на реч – за българите, които също бягат навън, но гледат да вземат каквото могат от държавата и да го изнесат, и там да си останат. И за скром­ните и трудолюбиви помаци, които един лев да имат, ще го скътат и ще го върнат, за да го вложат там, където са се родили, на парчето земя, чий­то хляб са яли.

Ако не са цеховете, ако не е гурбетът, щяхме да сме жив зян, отчита на свой ред Заафер Койнаров, кмет на Лъжница втори мандат, но и с личен гурбетчийски опит зад гърба. И понеже заетост­та не му е дерт, тревогите му се въртят покрай липсваща­та детска градина. Въпреки че Лъжница се слави в окол­ността с най-многото си булки и люлки, съседната Корница отглежда най-мал­ките й жители. Вся­ка сутрин

ДВА АВТОБУСА НАТО­ВАРВАТ МАЛЧУГАНИТЕ

и ги водят през един хълм под връх Ореляк, а в края на деня ги връщат обратно в селото. Липсващата дет­ска градина всъщ­ност не е проблем на демокрацията, кой знае защо, но такава сграда село­то никога не е има­ло. Години наред отглеждали децата си в две селски къщи, още преди про­мените обаче контролните ор­гани ги затворили, липсвали им хигиенни условия. И така десетилетия вече двата авто­буса разкарват напред-назад из балкана децата. Сега всич­ки в Лъжница са вторачили очи в Койнаров, а той се е зах­ванал здраво с тоя проблем. И по всичко личи, че скоро се­лото ще има детска градина. Та, тръгнат ли на гурбет мла­дите, бабите и дядовците да не разчитат само на двете си ръце за отглеж­дането на мал­чугани­те.

Фут­болът е дру­гата тема на дневен ред в селото, не само за Заафер Койнаров, който е и капитан на местния отбор „Ореляк“. Около 17 го­дини селото си нямало стади­он. Покрай разни управлен­ски заигравки през годините теренът минал в частни ръце. Но след много настоявания от страна на младите селото се сдобило с ново игрище. „Като станах кмет, доофор­мих мястото. Започнахме да ритаме, да тренираме, но кол­кото и да поливахме терена, тревата не никнеше. Явно там е копано доста надълбоко и плодородната почва е из­хвърлена. Миналата година взехме земя от разкопките за основите на детската гра­дина и застлахме стадиона“, отчита Заафер Койнаров от кметския си стол на фона на няколко закачени на стената грамоти от футболни турнири и снимки на лъжничкия отбор „Орляк“. Начело с него.