Константин Пашкулев: Имам някакъв вътрешен лакмус, вътрешен усет да започна нещо, когато усещам, че съм готов

Веселин СТАМЕНОВ
Добрата новина – вестник „Градът” пуска със следващия брой третата пиеса на Константин Пашкулев – пиесата „Съседки”, която всъщност е 16-та книга на писателя. Преди 5 години поетът издаде 11-та си стихосбирка и обяви, че престава да пише поезия. Решението му идва от факта, че за лирика се изисква тънко чувство на влюбеност или разочарование от влюбеност. А той от тогава не е нито в едно от двете състояния – просто е доволен от живота. Така че няма какво да каже вече нещо ново в рима. Затова той издаде след това две пиеси: сатиричната камерна „Парламентарни уроци” и драматичната камерна пиеса „Самотни полета”, посветена на голяма любов на Коцето – актрисата Леда Тасева. „Топ Преса” издаде и първата повест на Коцето – „След тютюна”, продължение на великия роман на Димитър Димов – „Тютюн”.
– Коце, каква е творческата равносметка, 16-та книга на 50?
– Ами равносметката е преходът от поет в драматург и писател. Това е. Преходът от лесното към трудното, от емоцията към психологизма. Аз съм реалист. Никога не съм се захващал с нещо, за което съм бил сигурен, че няма да се справя. Затова още от младеж писах стихове – знаех, че ще се справя, че има какво да кажа на читателите с всяко едно написано стихотворение. Бях една млада, влюбчива душа, която винаги е била наранявана и изпепелявана. Всичките хубави и много повече наранени емоции изливах в лирика. Късно отрезвях откъм чувства. Много бях наранен откъм любов, но по-големите и дълбоки разочарования са откъм приятелите. Много повече боли, когато приятел те предаде, а не любов. Но най-после намерих точната цедка за отсяване на приятели и сега ми е супер. Смених поне двадесет приятелски кръга, но в момента около мен са само проверените приятели – проверени в десетки години. Слава Богу, че ги има!
– А как стана преходът от поет в писател и драматург?
– Това стана с течение на времето – едва преди 6 години. Тук искам да не се почувстваш неудобно и да не прозвучи като четка, но първата провокация ми дойде от теб. Още преди 12 години, когато прочетох първия ти роман, аз бях страшно респектиран! Спомняш си, че ти ми даде първото си интервю за една югозападна малотиражка, срам ме е да споменавам името на вестника. Винаги съм искал да посегна към белетристика и драматургия, но не се считах подготвен. Искам да кажа нещо, което никой не знае. Когато преди 8 години отидох за операция на челюстта във Военомедицинска академия, носих си и една седмица там си четох твоите романи. Казвах си – ще узрея и аз за белетристика, има време. Имам някакъв вътрешен лакмус, вътрешен усет да започна нещо, когато усещам, че съм готов.
– Кога почувства, че си готов за този преход?
– Когато след 40-годишно обитаване на огромния ми апартамент и след смъртта на баща ми, се преместих в ново, много по-малко, но и луксозно жилище. Изведнъж получих някаква страхотна психологическа метаморфоза! Започнах да чета още повече, спокоен и започнах да разсъждавам. За първи път от 20 години аз отидох на почивка! Реших да започна с драматургия. Театърът е моята най-голяма страст. Така се родиха и двете ми пиеси, както и повестта „След тютюна”, а сега и третата ми пиеса – Съседки”.
– Какво е всъщност тази пиеса? Разбрах, че има известна доза автобиографичност. Но защо е в женски род, един от героите е мъж?
– Да, така е, но той всъщност е най-голямата „съседка”, тоест клюкарка. Четиримата герои на пиесата са прототипи от бившата ми махала. Те живееха, за да клюкарстват. В центъра на диалозите стои коментара за един техен съсед – „журналистче”, който не се появява в пиесата. Е, ще се сетите кой е прототипа на коментирата и непоявяваща се особа. В края на пиесата това „журналистче” напуска апартамента си и това ги втрещява, защото ги обезоръжава от напускане на теми за клюкарстване.
– Мислиш ли, че пиесата може да бъде поставена на сцена?
– Това не зависи от мен. Трябват много ентусиасти – режисьор и актьори. Абсурд е да се пробие на държавна театрална сцена, там, както навсякъде всичко е картел – нов автор е невъзможно да пробие, има театрален монопол. Надявам се някои от неврокопските гимназии, които имат театрален състав, да се заинтересуват и да поставят тази изключително сатирична и саркастична пиеса.