Красимира Кацарска: Престъпна е тази толерантност на МОН, не може да се закриля неграмотността
-
- януари 20, 2016
ЕРОЛ ЕМИЛОВ
В първото издание на рубриката „Честно в очи“ Ви срещаме с учителя, литературен критик и писател Красимира Кацарска. Тя се съгласи да отговори честно на нашите въпроси за образование в България и за състоянието на литературата днес.
Красимира Кацарска е родена през 1953 година в Благоевград. Завършва физико-математическа паралелка в ПГ „Кирил и Методий“ (бивша Солунска). Приета е с пълно отличие в Софийския университет и защитава дипломна работа при проф. Розалия Ликова – отново с пълно отличие. Има вече над 40-годишен стаж като учител по български език и литература в елитни благоевградски гимназии. Преподава в Езикова гимназия „Академик Людмил Стоянов“ от самото създаване на училището. Базов учител е към Югозападен университет „Неофит Рилски“. Научен сътрудник III степен. Автор е на много методически помагала, над 1000 публикации в пресата и 12 книги с художествени произведения. Миналата година представи своите две нови есеистични книги „Спирала“ и „Светлосенки“. През 2015 година само за една седмица печели три награди – от седми национален конкурс за пишещи учители, първа награда на Славянското дружество (за есе) и специалната награда на конкурса „Голямата книга на малкия град“ в Бургас с представяне в Кембридж и превод на английски език.
– От тази есен влизат в сила промените в образователната програма, при която основното образование ще се завършва в седми клас, а средното ще е разделено на две части. Какви ще са последствията от тях?
– Първо, сега беше доста неестествено делението след седми клас и след осми клас. Ще се сложи ред в това отношение, защото след седми клас децата идват в специализирани училища. Външното оценяване ще бъде по-реалистично. До 10 клас ще завършват тези, които няма да продължават с висше образование. И досега се знаеше, че има хора, които не желаят въобще да бъдат в училище. Нека да го кажем точно така. Има и такива, които са мотивирани да продължат по-нататък. Така че ще настъпи разделение в това отношение. Лошото е, че има тенденция към загърбване на специализираните училища, което не е добре. Но да кажем, че някои от тях ще продължат да съществуват. Добре ще бъде за онези, които в 11 и 12 клас ще поемат пътя си с предметите, които ще им бъдат необходими по-нататък. Така че тези, които ще завършват след 10 клас няма да имат право да продължат образованието си, но ще се реализират. Понеже се заговори да имат практика в училище – в един или два учебни дни. Може би това ще бъде също добре.
– Преди няколко месеца се тиражираше информация за обсъждане на нов учебен план, в който част от произведенията на Ботев и Вазов отпадат. След това министърът нарече това „зловреден слух“. Такъв ли беше?
– Да. Всъщност имаше идея Вазов да не се изучава в този обем. Според мене има логика във факта, че учениците не познават вече езика на по-старите автори и има тенденции за навлизане на нови автори. За съжаление консерватизмът и на обществото е много голям, и на учителите също. Има някои, които желаят да си преподават едни и същи автори, защото така са свикнали. На учениците не им са интересни, не защото не са ценни, а защото в езиково отношение ги затрудняват. Така че може да се намери и друг вариант – по-малко произведения от възрожденски автори или от автори до 20-те години. С по-малко произведения казвам, а не изобщо да отпаднат, за да навлязат и съвременни автори.
– Според този план трябваше да отпаднат „Хамлет“ и „Илиада“…
– Това беше само идея. „Хамлет“ едва ли някога ще отпадне. „Илиада“ едва ли някога ще отпадне. Това са вечни творби, които стоят в основата на човешкото отношение към света. Ще има подмяна в някои автори. Тенденцията е към по-кратки текстове. Примерно „Декамерон“ може да се учи само с 2-3 новели. Възможно е примерно както сега Пушкин се учи с поезия и една новела да се помисли и за други автори. Това обаче не е оптимален вариант, защото при изготвянето на програмите не се взема предвид мнението на учителите. Недалновидно е една програма да се съставя без участието на учители.
– Дълги години сте били член на комисията за проверка на матури и кандидатстудентски изпити. На какво ниво са завършващите ученици?
– Смятам, че основна вина за ниското ниво има ниската критериална система. На едно от съвещанията на Асоциацията на литераторите с представители на министерството поставих въпроса „Защо в цял свят е 51%, а при нас – 24%?“, а отговорът беше „За да има студенти“. Според мен това е доста несериозно отношение, защото колкото по-високи са критериите, толкова повече ще учат учениците. Както беше в предишните години. Все по-ниско е нивото, имам предвид не само писмена култура, лексикална култура, беден речник, пунктуацията я нямат за нищо по-голямата част. Ако кажа 75% няма да сгреша. Граматичните норми не се владеят, което е много тъжно, защото те научават чуждия език много по-добре отколкото родния. И когато се преглеждат писмените работи се вижда, че много трудно се съставя текст. Много трудно се създават изречения. Започва се с едно, продължава се с друго, получава се трето. За съжаление, нивото пада всяка година заради занижения критерий. Престъпна е тази толерантност на министерството. Говоря за престъпление спрямо младите хора. Защото не може да се закриля неграмотността, не може само да се пишат програми, да се създава някаква суматоха в обществото, да се говори за грижата за младите хора, а всъщност това е отсъствие на всякаква загриженост за тях.
– Водите педагогическата практика на студентите от Югозападния университет. Те достатъчно подготвени ли са?
– Нивото пада всяка година. За съжаление учениците в едно специализирано училище, в каквото съм аз, четат повече от студентите. Констатирам го години наред. Особено когато се падне 9 и 10 клас (тогава са чуждите литератури). Сравнително малко се чете, учи се каквото и да е. Примерно сега министерството казва, че три университета се борят за един студент, защото масово учениците, които завършват езикова гимназия, математическа, специализирани хуманитарни и такива по изкуствата записват да учат на Запад. Малко са тези, които остават тук и вече всеки може да запише с матурата. Малко останаха тези университети, които защитават идеята, че трябва да има и конкурсен изпит. Което е добре.
– Като споменахте матурата тя може ли да бъде достатъчна за вход за университет?
– Не. Това е широко отваряне на вратите, осигуряване на възможност на голяма част от преподавателите да запазят местата си, но не е добре. В никакъв случай. Матурата в България е една голяма лъжа. Защото преписването, което се доказва всяка година, налучкването, подсказването не дават представа за истинската култура на този, който пише матурата, за нивото на образованост. Много голяма е ножицата между 5 и 6. Всъщност до 4,50 на матурата е 2. Чиста, кристална двойка. Без никакви украшения. Това е оценката, която получават за заблуда на родителите и за успокоение за зрелостниците. Но истината е тази. Картината е много тъжна и дългогодишните преподаватели си дават сметка за какво точно става дума.
– В този ред на мисли къде сме ние?
– Там, където са ни поставили в ПИЗА. Да кажем, че има бавно придвижване назад към опашката. От девето място отзад напред до второ място отзад напред. Това е защото абстрактното мислене отсъства, умението да се работи по текст в таблица, схема. Умението да се изгради собствен текст, желанието да се научи младия човек да мисли също отсъства. Не може да се назубри нещо и да се повтори без да се вложи собствена мисъл. За съжаление някои ръководители не се интересуват от това как ще се получи резултата и за това се стига до това плачевно състояние. Ще дам пример – ръководители на учебни заведения забраняват да се чете нещо допълнително, да влиза някое учебно помагало, което не е одобрено от министерството. Въпреки че вече това не е задължително. Казано е, че всеки учител може да избира, но когато има забрана, тя е добре дошла за учениците. Ето, няма да четат повече.
– Казахте, че заниженият критерий е основният виновник за това положение. Но каква роля има семейството в този процес?
– Ами ще кажа, че се даде твърде голяма свобода на семейството – анонимки, доноси, клевети, предоверяване на ученици, които не четат. В действителност картината е тази, че малко се чете от страна на онзи, който не иска да научи нещо повече. Не се оплакват тези, които имат знания, а тези, които от мързел не отварят учебниците. Много пагубна е ролята на тези родители, които казват, че не трябва да се купуват книги. Ще кажа, че има и ръководители на училища, които смятат, че не трябва да се чете нищо извън училище. Не се обогатява библиотечния фонд на училищата. Не може само с учебника и с книгата, която е основата. Примерно в христоматията се дават само осем страници за „Граф Монте Кристо“. Има и предложения да се учат откъси от произведения. Аз не виждам какво може да се научи от откъс и какво ще спечели ученикът, който не е чел голямата литература, класическата. Която дава общата култура на човека.
– Като литературен критик следите процесите в тази сфера. Какво можете да кажете за новите имена в литературата?
– Ами вече три пъти виждам Милен Русков пиян-залян на екрана, което не дава добър пример. Ще кажа, че Георги Господинов се налага, Ани Илков. Автори, които завладяха пространството не винаги с онова, което е най-добро. От авторите, които пишат в региона Борислав Владиков се налага, лека му пръст на Кирил Павлов с неговата проза, изявите на Лъчезар Селяшки от Сатовча, който има и преводна литература, Благо Прангов с неговата поезия. Автори, които заслужават да бъдат познати. Асен Стругов скоро ще излезе неговата „Голгота“ (поезия). Различни са творците, различно е тяхното ниво, но сравнително малко се прави на национално ниво за популяризирането на авторите, които са извън центъра, извън столичния живот. Би трябвало да се помисли по тази точка. На едно събиране Йордан Евтимов каза „Чудесно би било един съвременният автор да влиза в училище“. Как да влезе като вратата е плътно затворена от директорите и когато писането се смята за престъпление? Когато един културен човек застане начело на институцията може би щяха да се променят нещата. Но в 90% от случаите не е така. А би трябвало да влязат в училище новите, съвременните автори, защото доживях и това да чуя при един випуск. Те ме попитаха „Ама има ли съвременни автори, госпожо?“. До там стигнахме, че те нямат представа, че процесът продължава – след Димитър Димов и Талев продължават да пишат…
– Има ли автори, които можем да съпоставим с такива от световна величина?
– Може би няма достатъчно награди, които да ги стимулират. Има неща, които са опорочени и такива, които се нуждаят от корекции. Защото има автори, близки до различни съюзи и обединения, които обират всички награди. Но има – ето например Патрик Модиано, които миналата година стана Нобелов лауреат. Паралелът е с Павел Вежинов – „Улица „Тъмните магазинчета““, „Вилата Гана“ са съпоставими с „Нощем с белите коне“ и „Везни“ на Вежинов. Имаме такива постижения. Един Валери Петров, който си отиде съвсем наскоро е световна величина – поет, преводач със звънък стих, с постижения в областта на поезията. Историческата проза също има своите завоевания. Има и спорни, и безспорни автори. Но твърде малко се прави за тях.
– Миналата година излязоха две Ваши есеистични книги – „Спирала“ и „Светлосенки“. Защо хората трябва да ги прочетат?
– Ами аз смятам, че доста хора вече ги прочетоха. Те са продължение на „Стълбата“ – книгата, която беше най-четената след излизането си. Продължавам да получавам отзиви. Обадиха ми се Вили Чаушев, Димитър Гонов, Христо Ганов, Димитър Христов… Автори, които смятам, че са значими. И не само те. Не ги изброих всички. Това са хора, които четат и изразяват отношение. Хора, които търсят нещо различно от комерсиалната литература, от криминалната, на границата с пошлостта и на големите тиражи на книги. Това са личности, които имат отношение и биха искали от тук нататък да разберат нещо повече. Това са хора, които си дават сметка, че книгите трябва да говорят на човека, да бъдат по преживяно. А моите есета са преживени. Това е отговорът на въпросите.
– Какво да очакваме от Вас в творчески план?
– Поетична книга съм си обещала за рождения ден. Излязоха трите тома на прозата, един том „Експерименти“ (номи, тристишия, лиризирана проза, първите ми есета излязоха в тази книга). И сега ще кажа, че с помощта на мои бивши ученици може да излязат и другите ми книги. Подадоха ми ръка, а за един пишещ човек това е важно.
– Работите с много млади и талантливи хора, може ли скоро да очакваме техни прояви?
– Да, направихме едно четене преди Коледа и Бъдни вечер. Сега ще направим за 22 март. Все още трудно се отварят пред публика, но за сметка на това пишат и то не лошо. Може би вторият срок ще се разделим на поезия и проза. Младите хора трябва да продължат да изграждат стилистично изказа си, да продължат да пишат. Защото писането е споделяне, писането е терапия. И ми се иска младите хора да продължат да го правят.
Be the first to leave a review.
