Бившият директор на СОУ в Гърмен И. Милев: Бащата на президента Р. Плевнелиев ми даде първия урок по писане, заради похвалата „Хубаво езиче имаш“ цял ден се плезих в квартирата в опит да …….

Аз съм селско чедо. Роден съм в село Гърмен, което често гърми, но не прави бели. Имаме си вековни чинари и най-старият грабна първо място в страната и второ място в Европа в надпреварата „Дърво с корени”. Чинарите са два и са селските ни знамена. Те често се прегръщат, шепнат си нещо по своему и с усмивка по време на празниците, когато под тях селяните вият два ката хора, зелени и жълти пера кацат въз главите на мъжете и жените. Интересни са бабите и дядовците. В това време те седят на дървени столчета, встрани от хорото, и избират бъдещите зетьове и снахи. При тях в това време листата се свиват в пазвите им, но те нищо не усещат. Птичият хор е настанен на разпасан клон и от там ечи „Брала мома къпини у попови градини”. Чува река Канина песента и тя напомня за себе си с кротък, а понякога със свиреп глас, и вие снагата като самодива.

Над селото висят родопските борове и елхи. Често те разперват своите криле и ни пазят от „зли хули и студени ветри”. Тук природата е дива и игрива, защото по нея наперено бродят елени, сърни, зайци и диви прасета, а над тях глухарите не спират своите любовни излияния.

По нашите места още стоят стъпките на траките и римляните. Имаме старинен град – Никополис ад Нестум, построен от Траян в чест на победата над Даките.

Тук са се залюбили и създали семейство моите родители. Тук сме и ние с моето семейство, за да чуваме често лая на кучетата, блеенето на козите и овците, мученето на кравите и писъка на прасетата. Обилно слънце топли припека и равнината.

И двамата ми родители са от бунтарски родове. Баща ми е братовчед на гърменеца Стойко Пашкулев, който зарязал даскалъка и станал секретар на войводата Атанас Тешовски. Той е убит през 12-та година, но духът му още шета из село. Майка ми е от Огняново, но и нея често я посещаваха огняновските немирници бай Мирчо и бай Санде, ближели стените на затворите през тридесетте и четиридесетте години на миналия век.

Ние бяхме шест деца. Аз съм шестият. Понеже нямахме много ниви, сестрите ми и братята ми ходеха да работят на други хора, баща ми стана дюлгерин, а в свободното време беше орач с волове на нашите дребни нивички и на другите хора. За да се изхранваме, двамата ми братя захванаха различни занаяти в Гоце Делчев и там останаха да живеят, докато са живи.

Аз завърших основно образование в Гърмен и гимназия в Гоце Делчев. Там Асен Плевнелиев, бащата на сегашния президент, беше учител и председател на литературния кръжок. Записа ме в градския кръжок и ми помагаше при писането. Всъщност бях в 6-и клас, когато сътворих поемата „Ритнитопковци”. Учителите ме харесаха и ми помагаха. Асен Плевнелиев ме водеше на четене пред гражданството. Дойде веднъж на един войник баща му да го види и се срещна с нашия кръжок, защото бил писател. Прегледа  всички какво сме написали, и понеже бях там най-малкият, дойде при мен и каза: „Хубаво езиче имаш, действай”. Почервенях, побелях… взех да си гледам скришом езичето, и до края – млък! В квартирата въртях на всички страни езика, но нищо особено не открих. После разбрах, че работата била друга…

Понеже пари нямаше, записах се в института в Дупница. Там ме избраха за председател на литературния кръжок и лектор към градския комитет на ДКМС. Играх главна роля и в една пиеса, декламирах пред гражданството класически произведения на фона на пиано.

По-късно завърших литературния отдел с много висок успех, една чудна преподавателка, която после стана професор, ме нави да кандидатствам в Софийския университет. Приеха ме във Факултета по славянска филология. После завърших и история. Върнах се на село, но свободно учителско място за мене нямаше и затова учителствах в Огняново, а като се ожених, започнах даскалъка в Осиково, където работеше жена ми. Тя завърши в СУ история и археология, а после и литература. И нейният род е един… бунтарска му работа! Дядо й, по написаното във вестник „Пиринско дело”, е първият разпространител на социалистическите идеи в бившия окръг и е изгорен през 1925 г. жив в пещ за хляб в село Дъбница. Баща й по затворите, майка й ратайче у Кошковци в Гърмен…

След година-две ни преместиха като учители в село Гърмен, а аз с кратко учителство бях назначен за директор на СОУ-то. На тази длъжност бях от 1967 гдина до 1998. През това време, наред със служебната си работа, се занимавах с журналистика, поезия и най-вече проза. Публикувах в списания и в много местни, регионални и централни вестници. Бивш член съм на Кабинета на учителите-писатели в София. Участвах в сборника „Незабравими образи на учители”. В съавторство с професор Албена Георгиева написахме сценария за литератулно-музикалния спектакъл „Чудесата на Света Неделя”.

Написал съм няколко пиеси, част от които са представени в различни села и градове от самодейци. Имам издадени десетина книги – сборници от разкази, новели, повести. Предстои издаване на романа „Сълзи от облаци” и документална книга за историята на гърменското читалище. Печелил съм няколко конкурса с разкази и есета. Бях обявен за Будител на община Гърмен от Министерството на културата за 2011 г. Грамотата е подписана от Вежди Рашидов.

Член съм на Съюза на независимите писатели в България.

Участвох дейно и в работата на читалището. Известно време бях на доброволни начала.председател на Общинския съвет за култура.

Ръководех драматичен състав, с който сме обиколили много села и градове. От Гърмен и от родопските села съм записал над хиляда автентични народни песни, приказки, легенди, предания, дюлгерски думи и изрази, диалектни гърменски думи и изрази, прякори, хумор.

Когато бях в училището, често ученици, ръководени от своите учители, идваха вкъщи да разговарят с баща ми. А той не отказваше на никого и с мерак разказваше как е бил дюлгерче в Гоце Делчев, тогава Неврокоп.

Разказваше им един много особен епизод от живота си. Докато бил дюлгерче, от турската казарма излезли двама турски офицери и се насочили право към него. Разговаряли малко с него, после го взели, завели го в Солун и го прибрали там в турската казарма, където го научили да говори и да пише на турски. Обучили го и да стреля. С него имало и други българчета. Минават дни, месеци и младоците разбират, че тях, християнчетата, ги готвят да воюват срещу българската армия.

Тогава се сдумват – едно от Лялево, две от Долно Броди (сега в Гръцко) и баща ми, да бягат. Всичко извършват тайно и хващат кривите и тъмни солунски улици. Минават през жестоки места, стигат в своите къщи, а нашият – в своя дом, където баща му дава една жълтица на човек от Ковачевица, за да го преведе в свободна България през родопската турска граница. Стига в София, от там в Свищов. Там става фурнаджия на един беглец от Тетово. И когато се отваря дума за война с турците, двама от Тетово го стягат да го отведат у тях и от там да се бият заедно с турците. В това време получава писмо от брат си Иван и веднага заминава за Лъжене, където като доброволец се включва в българската армия. По време на войната стига в Солун и от там на фронта в Шаркьой и Булаир. След войната участва в Муждусъюзническата, а после и в Първата световна. Тяхната рота се бунтува, тръгва за София. Спират ги юнкери във Владая, където войниците воюват. Те не си дават пушките, започва между тях стрелба, пристига помощ на юнкерите, отвеждат ротата им в Централния софийски затвор, после в Търново на съд и след това ги освобождават. Прибира се в село и започва усилена полска работа. Живеехме заедно в една къща. Майка ми почина в ръцете на жена ми на сто години, а баща ми – в моите ръце, на 92 години.

Големият Милев род намаля. Аз и моята съпруга, която се казва Иванка, създадохме и отгледахме две деца – Олег и Магдалена. Естествено, и те са учители. Имаме четирима внуци – Илия и Иван, Димитър и Стоян, и две правнучета – Кристиян и Виктория.

Тия дни моята 80-годишнина чествахме специално с внуците и техните родители. Чудно хубаво! Докато завърши тържеството, забравяш, че си ти, и се пренасяш в друг свят – пълен с добрина, красота, веселие, смях, хора, снимки, прегръдки, песни и сълзи, сълзи… ама от радост, от прилив на топлина и мъдрост в своята глава.

Та това е накратко животът ми дотук. Добър или лош – мой си е. Важното е, че благодарение на прекрасното си семейство, което се събра около мен на юбилея ми, се чувствам Дърво с корени, здраво свързан с любимото ми село, с птичия хор над него, с песента на Канина и с всичките ми спомени.

www.struma.bg