Вестник ГРАДЪТ представя: „Соната за пиано и сърце“ с Елена Биларева

Днес във вестник ГРАДЪТ – Гоце Делчев, гостува поетесата Елена Биларева.

Тя е родена в гр. Гоце Делчев, на 33 години е. В момента живее между Швейцария и България. Започва да пише на 26 – годишна възраст.

Магистър по статистика… и поет по душа 🙂

– Здравей, Ели! Скоро излезе новата ти поетическа книга „Соната за пиано и сърце”. Разкажи ми повече за нея.

– „Соната за пиано и сърце” е четвъртата ми по ред поетическа книга. Стихотворенията в нея бяха написани за около 3 години. Редактор е един от най-интересните човеци, които познавам – великолепната поетеса Камелия Кондова.

Книгата беше издадена от издателство „Буквите”, а художник на илюстрациите и корицата е изключително талантливият художник и мой приятел – Николай Маринов, също от Гоце Делчев.

Хората, чели книгата казват, че това е най-силната ми стихосбирка до момента и че в нея личи израстването ми и като поет, и като личност. Темите в нея са разнообразни, както е пъстър и животът.

– Какво те вдъхновява?

– Хубавите стихотворения, хубавата музика, добрите постъпки, обичта на близките ми, но също така и страните на живота, които определяме като лоши и болезнени. Всичко, което предизвиква емоции, има силата да вдъхновява.

– Книгите, от които черпиш вдъхновение в живота, са…

– Тези, които ни учат да бъдем добри и да разпознаваме доброто. Една такава книга, която препрочетох наскоро, е „Сърце” на Едмондо де Амичис. В последните години чета основно поезия и разкази. Харесвам разказите на Здравка Евтимова, защото освен, че са майсторски и човешки написани, в тях има и доза надежда. Надеждата винаги вдъхновява.

– Поезията за теб е…

– … удоволствие и начин да опознаем по-добре себе си и другите – без граници, без условия, без табута. Писането е сложно и капризно занимание, което ми дава възможност да изразя определени емоции и да им помогна да намерят пътя си извън стихотворението. Писането за мен е вид терапия – то преработва емоциите и помага за преодоляването и преобразуването им в по-висши емоции и действия, каквито са прошката и благодарността.

– Има ли рай за поета? И как си го представяш?

– Не знам дали има. Може би е в усещането за хармония. В усещането, че хората имат нужда от това, което им казваш.

– А ад?

– Самата поезия е и ад, и рай сама по себе си.

Който пише, носи голяма отговорност.

– Любовта е…

– Любовта е отношение. Любовта е да усетиш от какво има нужда съществото срещу теб.

Всъщност Надежда Захариева го е казала много точно:

„Любов е да раздаваш душата си без жал

и мигом да забравяш кому какво си дал.”

– Какво мислиш за изкуството в България? Обръща ли му се достатъчно внимание?

– За всеки „достатъчно” е нещо различно. Зависи какво искаш, към какво се стремиш и доколко действителността може да отговори на очакванията ти. От една страна творецът трябва да има реални очаквания, а от друга страна да се стреми да разпознава шансовете си. А това, което има да се случва, то се случва.

– Четат ли младите хора книги? Това ми е любим въпрос. Не може без него. 🙂

– Не мога да кажа дали четат или не. Нямам поглед върху всички млади хора 🙂 Много от познатите ми четат книги. Но понякога проблемът не е в нежеланието да четеш, а в това, че не можеш да откриеш подходящата за теб книга. Но пък книгата е като приятел, който те открива в определен момент от живота ти и ако не те е открила днес, може би днес не е бил точният момент.

– Елена Биларева е…

– …човек, който непрекъснато си задава въпроси.

– Благодаря ти, Ели. Какво би казала на читателите на „ГРАДЪТ” и специално на тези, които обичат поезията и книгите?

– Пожелавам ви винаги да откривате книгите, които ви зареждат.

Потапям ви в магията на нейните думи…

Струваш ли си?

Ще те намеря

с очите на скитница

и в полъха на въздишките,

и в топлата пазва на житница,

и в облата болка от пришките.

Ще те търся –

без път под краката ми,

дори и с подметки износени.

Ще сложи диоптър от чакане

сърцето след дългото просене.

Изтръпна ми вярата, чуваш ли?!

Подбих си очите от взиране!

И питам се вече: А струваш ли

толкова трудно намиране?

Съдбоносно сиво

Опушено небесно сиво –

цветът на тайните. На шанса.

Поглъщат прах и гледат диво

в средата на самия дансинг

мъже със въдици в очите

и с токов удар във сърцата.

Мъже – отчаяни спасители.

Мъже с вериги по краката.

Взаимно лампите се дебнат –

загатват форми и усмивки.

Мъже различни – едри, дребни.

Мъже с добри жени до мивките.

Мъже от крайните квартали.

Мъже с трамваи във душите.

Мъже, които биха дали

сърцата си, ако ги имаха,

на тези, дето ще разровят

прахта на скучния им делник.

Мъже с вкуса на пет отрови.

Мъже с глада на сто отшелника.

Завиват се с небе, а зъзнат.

Не спят, а все насън живеят.

Мъже с истории премръзнали,

защо очите ви сивеят?

Соната за пиано и сърце

Ти все още не знаеш за нея. Тя се мери с коралите –

несравнимо е цветна във своите дълбоки води.

Често кипва кръвта й и вечеря сама с канибалите

или гази сред остри стъкла с побелели пети.

Ти не знаеш за нея. Тя се ражда наравно с кометите

и пилее по малко от себе си с петъчен чар.

Тя е тъмна, загадъчна, нощем очите й светят,

но съвсем по човешки старее във своя кошмар.

Остарява по книга – зад плътните, тъмни пердета,

с глаукомата, лошото кръвно и остър артрит.

Но в корсета си още пристяга вика на моретата,

а очите й носят цвета на воднист сталактит.

Вечер плаче сама. Или не – със Бетовен във стаята.

Стар часовник отмерва минути в живота й глух.

Куп дантели красят черешовия гръб на пианото.

А тя свири Бетовен в сърцето си само по слух.