ГРАДЪТ: Моите прадеди
-
- август 7, 2015
Родови истории – 9
Велика ЛЯСКОВА
2012 год.
(Продължение от миналия брой!)
Братът на дядо Стефан – Атанас, по-голям от него, е осъден по „Македонския въпрос” и прекарва 10 години в затвора. Поради тази причина родителите му са изселени в с. Мечка, Казанлъшко. Моята баба ми разказа спомени, които са й останали от жената на дядо Стефан – Верка, която доскоро бе сред живите. „Взеха ми и юргана, и чеиза.. Всичко ми взеха.” Това са думите й, изпълнени с много мъка.
След известно време родителите на осъдения се завръщат в Мосомище. Но им е отнето всичко. Къщата им е съборена. Това ги кара да се преместят при по-малкия си син – Стефан. В мазето на тази къща родителите отново започват да обработват кожи, но по-късно се преместват да живеят и обработват кожите в малка къщичка, построена специално за тях от дядо Стефан. Там те живеят до края на дните си. Дядо Ангел умира на 92 години, а жена му – Магда, на 82 години. Дядо Стефан има 3 деца – двама сина и една дъщеря – Ангел, Георги (бащата на моя баща) и Магдалена. До края на живота си дядо Стефан е строител. Умира на 68 години. Синовете му умират много млади – на 45-годишна възраст и двамата, и в момента само сестра им е жива.
Следващият род, за който ще разкажа, е родът на прабаба ми по майчина линия. Тя се е казвала Катерина. Родът започва с дядо Георги Налбантов. Той е бил виден човек. Разполагал е със 115 декара земя в Драмското землище. Учил е в Цариград – във Френско дипломатическо училище. Знаел е перфектно 5 езика – български, френски, гръцки, турски и влашки (румънски). Умеел е да комуникира и на испански и немски език. По време на Македонските войни е бил сътрудник на Тодор Паница, Гоце Делчев и Даме Груев. Цялата ВМОРО – санданисти, е разчитала на него за превод на писма и различни документи. Бил е преводач на Сярски революционен окръг. Имал е богата библиотека, която е съдържала една от най-ценните енциклопедии по онова време за животинския свят, изключително добре илюстрирана, с кожена корица и много съществена информация. За съжаление по-късно тя е била открадната. Библиотеката, която дядо Георги притежавал, е взета след смъртта му от неговия съученик Добрев, който е бил действащ консул в Солун.
Дядо Георги е участвал във ВМОРО и е пренасял писмата, криейки ги от турците в подковите на конете. Бил е в тесни връзки с младотурците от 1908 г. За съжаление дядо Георги се разболял от язва и през 1928 г. починал.
На един от съборите в Скопие, на който присъствала дъщерята на дядо Георги – Катерина Налбантова, заедно с тогавашните околийски началници Георги Лаков и Кръстьо Делипапазов, била изнесена 15-минутна прочувствена реч в памет на Георги Налбантов. По-късно в град Щип (Македония) е установено, че съществува архивна документация, която доказва участието на дядо Георги в освобождението на Македония от турско
робство.
Дъщерята на дядо Георги – Катерина Налбантова, е баба на моята баба, която носи същото име. Родена е на 6 май 1902 г. в село Плевня (дн. Петруса), Гърция. Нейната майка е починала след раждането на дъщеря си. Казвала се е Ангелина. Била е гадателка и е знаела, че ще умре в деня на раждането на дъщеря си. Предрекла е също, че дъщеря й ще изживее и нейния живот. Може би това е причината дъщерята да живее 99 години. Умира през 2001 година. Майка й предупредила семейството си да се грижи за малкото момиченце, което било слабовато бебе. Баба Ангелина е била гледачка, но всичките й пророчества са били изцяло основани на молитви към Бог, Св. Богородица и всички светии. Хората по онова време са били изключително вярващи.
След смъртта на майка си дъщеричката е осиновена от братовчедка на баща си Пейчо. Осиновителката Мария имала починало наскоро дете и успяла да откърми новороденото. Така детето израснало при Мария и Георги Налбантови. Порасналата Катерина се омъжила за Илия, който бил измекяр в нейното село. Той е бил сирак и след като станали семейство, взел фамилното име на жена си. До този момент е бил отглеждан от стринка си и на 10-годишна възраст бил изпратен да аргатува по тези села. Роден е в петричкото село Богородица през 1896 г. По-късно дядо Илия е участвал в Балканската война, като е извозвал с волска каруца ранени и убити във войната.
През 1944 г., изплашени от слухове, че гърците ще убиват всички българи, дядо Илия и баба Кате бягат към България. На 9 септември 1944 г. пристигат в Неврокоп. Пътуват с войниците, които се изтеглят към България след края на Втората световна война. Заедно с двете си дъщери и двамата си сина те се заселват в с. Мосомище. Първите години се занимават с производство на тютюн. Живеят на квартира. Сменят три квартири.
Най-напред живеят при Георги Ибришимов, с когото дядо Илия е служил в Мала Азия и били приятели.
След това, през 1956 г., благодарение на работата си в ТКЗС, семейството успява да построи собствена къща и заживява там. Децатапорастват и всички създават семейства. По-голямата дъщеря /майка на моята баба / се омъжва през 1945 г., само една година след пристигането в България. Мъжът й се казва Сотир Шарланджиев. Той е участник във Втората световна война, а след нея – активист в младежкия и партиен живот на Мосомище. По-късно е кмет два мандата – до 1964г., когато умира поради болест.
А сега ще разкажа за Хаджиевия род. Това е родът на майката на дядо ми Георги – баща на моя баща. Сведенията, които намерих, са за 6 поколения назад.
Родоначалникът е дядо Георги. Роден е в с. Старчище, дн. Гърция, около 1870-1880 г. Имал е 10 деца, които са от двете му съпруги. Едната умира, след което дядо Георги се жени повторно. Имената им са били Мария и Магдалена. Един от синовете им -Димитър, е станал хаджия.
Най-запомнящата се история от живота на дядо Димитър е свързана с отиването му до Божи гроб. Бил е на 6-7 годинки, когато отива там с баща си. Връщайки се в родното си село Старчище, те носели по нещичко за всеки един от съселяните си – на кого камъче, на кого гривничка, на кого герданче… Камбаните биели сякаш е Великден и всички са били изключително радостни и празнично настроени, защото съвсем малко хора са успявали да постигнат такова нещо. Радостта им не е била само от факта, че са получили всевъзможни подаръци, но и от това, че техни съселяни са се докоснали до християнската светиня.
Семейството се преселва в с. Мосомище. Когато пораства, синът Димитър построява собствена къща в гр. Гоце Делчев. Той има пет деца, от които две близначки. Едната е майката на дядо ми – Верка, а другата умира още като малко дете.
Друг интересен факт е, че през 1985 г. синът на дядо Димитър – Георги, който е председател на читалището в гр. Гоце Делчев тогава, организира родова среща. Събират се около 130 души от цяла България. Историята на този род е увековечена с родословно дърво, което е изрисувано специално за срещата от Аспарух Мигдин.
За Шарланджиевия род се знаят неща от преди 6 поколения. В началото са били петима братя, които са живели в с. Калиманци, Санданско. Но единият е бил убит от турчин по много жесток начин. След като разбрали, братята му си отмъстили. Успели да убият сина на бея и били подгонени от властите. Трима от четиримата братя прекосили планината Пирин и дошли в с. Мосомище. Имената им били Сотир, Илия и Ангел. Сотир е прадядо на баба ми Катерина – майката на моята майка. Той се оженил за Атлаза от Аврионовия род, също живеещ в Мосомище. Родили им се 8 деца –
Илия, Аврион, Стоян, Мария, Катерина, Ангелина, Гера и Елена. Занимавали се основно със земеделие и отглеждане на овце.
Синът Илия е завършил основно училище в Мосомище, след което Солунската гимназия, което се е равнявало на сегашното висше образование. След това станал чиновник в тютюневия монопол, където работил до пенсионирането си. Задомил се за Вангелия Попова. Родили им се пет деца – Сотир, Иван, Ангелина, Тодор и Латинка.
Дядо Сотир е баща на баба ми. Той е роден през 1924 г. Участвал е във Втората световна война в Унгария, при река Драва. Бил е шофьор и успял да премине през мост, който точно след това е бомбардиран. Уволнен е преждевременно поради болест. Завърнал се в Мосомище, където от 1958 г. до 1964 г. е бил кмет. Участвал е активно в обществения живот на селото като партиен секретар и младежки активист. Той е бил женен за Марийка от Налбантовия род. Родили им се три деца – Илия, Катерина и Вангелия. Всички в момента са живи и се радват на семействата си, като вече имат и внуци.
Карагьозовият род, или още Аргировият, както са го наричали, е от село Ореховец, Сярско. Това е родът на бащата на дядо ми Ламбро, който е баща на майка ми. През 1913г. са дошли и са се заселили в Мосомище. Били са четирима братя – Аргир, Димитър, Ангел и Иван, и една сестра. След като първата жена на Аргир починала, той се оженил повторно. Един от синовете му – Тодор, се оженил, но умрял седмица след сватбата. Друг от синовете му – Атанас, който е баща на дядо ми, участвал във Втората световна война като готвач към 13-и кюстендилски полк. Бил е женен за Мария от с. Либяхово, дн. Илинден. Имали са пет деца – Митра, Цвета, Аргир, Ламбро и Ангел.
Семейството се занимавало със земеделие, а дядо Атанас е бил касапин, имал е и диплома за това. Държал е касапница в гр. Гоце Делчев.
Последният род, за който ще разкажа накратко, е Пулевият род. Това е родът на бащата на баба ми Велинка /по бащина линия/. Тук поколенията назад са пет. В началото е дядо Илия. Живеел в с. Старчище, дн. Гърция. Дошъл със семейството си в България през 1925 г. По думите, които са останали в съзнанието на моята баба, разказани от дядо й, всичко е било много трудно. При изселването те са оставили цялото си имущество в Гърция. Били са доста заможни и притежавали няколко воденици. Топовете гърмели след тях, било е много страшно. Бягали са само с това, което можели да носят в ръцете си. Дошли тук почти без нищо. Повечето от съселяните им станали бежанци. Едни дошли в България, други отишли в Македония. Когато се заселили в Мосомище, много от местните хора им помагали с каквото можели – завивки, храна и неща от първа необходимост. Една от жените, които много им помагали, била баба Яна Ляскова (няма общо с моя род Ляскови). Баба ми си спомня неин разказ, който й е направил голямо впечатление. Тя разказвала къде в селото е бил чифликът на бея. /Тъй като тогава нашите земи са били под турско робство, в селото е имало бей. /Той имал дъщеря Емине. По думите на баба Яна тя била приятелка с всички деца в селото, особено с нея. /Децата са си играели заедно, без оглед на религия и социално положение на родителите./
Семейството на дядо Илия се установило в Мосомище. Жена му починала много млада – на 27 години. Имали две деца – Димитър и Ангелина. След смъртта на съпругата си Илия се оженил повторно. За нещастие и тази негова съпруга починала млада – при раждането на второто им дете. Така на 32 г. човекът останал вдовец за втори път и не се оженил повече.
Дядо Илия е имал още 10 братя и сестри, но всички умрели още като деца. Останал само той. Родителите му решили да го обрекат на църквата. Още на 15-16 години станал клисар в родното си село, след което бил такъв и в църквата в Мосомище, построена през 1835 г. Работил е като библиотекар в Мосомище. Също така е бил звеновод във фуражна бригада. Можел е да пише, да чете и да смята. По комунистическо време се е възпротивил на забраната да се бият камбаните на Великден. Викали са го в кметството да дава обяснения, но той продължил да бие камбаните, които тържествено оповестявали Възкресение Христово. Държал е на това, че манастирите и църквите са запазили книжнината и културата на българите. А нали и Априлското въстание е оповестено със звън на камбани?! Редно е те да бият и на Великден! До последния си дъх дядо Илия работил в църквата. Починал на 80-годишна възраст.
Това са родовете, с които съм кръвно свързана. Сигурна съм, че нося по малко от всеки един от тях. Радвам се, че имах възможност да науча за предците си. Така ще познавам по-добре и себе си. Радвам се също, че родовата памет е жива и съхранена за поколенията.
Be the first to leave a review.
