ЗЕЛЕНЧУЦИТЕ СТИГНАХА ДЪНОТО! Българското земеделие в тревожен срив: внасяме мляко за сирене, изнасяме зърно, а храните поскъпват двойно по-бързо от средното за ЕС

Българското земеделие е изправено пред сериозни структурни проблеми, които поставят под въпрос не само конкурентоспособността на сектора, но и способността на страната да развива устойчиво собственото си производство на храни. Най-тревожният сигнал идва от зеленчукопроизводството, където достигнатите равнища са толкова ниски, че потенциалът за нов спад вече е ограничен. В същото време производството на прясно мляко продължава да се свива, месното животновъдство остава под световните средни показатели, а зърнопроизводството се утвърждава като основен стълб на селскостопанската икономика.

Тези тенденции бяха очертани от проф. Божидар Иванов по време на кръгла маса за повишаване на конкурентоспособността на земеделския бранш, организирана от Българския фермерски съюз. Представените данни очертават картина на сектор с неравномерно развитие, в който силното представяне на зърнопроизводството контрастира с проблемите в производството на зеленчуци, мляко и месо.

Зеленчукопроизводството удари дъното

Производството на зеленчуци в България е достигнало критично ниски равнища. По данни, представени от проф. Божидар Иванов, производството на човек от населението е с 20–30% под средното за света. Сравнението е със световното средно ниво, а не с показателите на водещите земеделски държави.

„Нивата, които сме достигнали при производство на зеленчуци, едва ли още могат да паднат, потенциалът за намаление не е толкова голям“, посочи проф. Иванов.

Зад тази констатация стои проблем, който далеч надхвърля статистиката. Ниското производство ограничава възможностите на българските производители да задоволяват вътрешното търсене и да заемат по-силни позиции на пазара. То поставя и въпроса защо страна с традиции в зеленчукопроизводството не успява да поддържа дори световните средни равнища.

Проф. Божидар Иванов е разработил три сценария за развитието на отделните сектори в селското стопанство – базов, оптимистичен и песимистичен. Именно тези варианти показват колко различни могат да бъдат перспективите пред отделните направления и колко ограничени са възможностите за възстановяване там, където производството вече е достигнало критично ниски стойности.

Млякото – секторът, който губи позиции от 2007 година

Още по-тревожно е положението при производството на мляко. Според проф. Божидар Иванов секторът е в траен упадък от 2007 г. насам и е сред най-тежко пострадалите части на българското земеделие.

Преди години България е била значително над средното равнище по производство на мляко на човек от населението. Днес страната вече е достигнала световното средно ниво, което обаче остава далеч под резултатите на най-добре представящите се държави.

Прогнозите не дават основание за особен оптимизъм. Очакванията са производството на мляко да се задържи около настоящите си равнища и през следващите години, вместо да започне съществено възстановяване.

Това поставя предизвикателства и пред преработвателната промишленост, особено при производството на традиционни продукти като сиренето. Когато местната суровина не достига, преработвателите разчитат на внос, а страната губи възможността да задържи по-голяма част от икономическата стойност в собственото си земеделие.

Месното животновъдство остава под световното средно ниво

България продължава да изостава и при производството на месо. Преди около две десетилетия страната е била на много ниско равнище по този показател. Впоследствие производството на човек от населението се увеличава, но въпреки напредъка остава под средното за света.

И тук прогнозата е за запазване на сегашните нива през следващите години.

Така три ключови направления – зеленчукопроизводството, млекопроизводството и месното животновъдство – се оказват изправени пред различни по мащаб, но сходни по характер трудности. При зеленчуците производството вече е под световната средна стойност, при млякото се наблюдава продължителен спад, а при месото постигнатото увеличение все още не е достатъчно, за да изведе България над средното световно равнище.

Зърното е големият победител – но и показател за дисбаланса

На фона на проблемите в останалите направления зърнопроизводството е единственият сектор, който се представя категорично добре. България е значително над средното световно ниво по производство на зърно и разполага с добра конкурентоспособност на международните пазари.

Според проф. Иванов дори при реализиране на най-песимистичния сценарий секторът би запазил добро равнище на производство.

Това е положителна новина за българското земеделие, но силната позиция на зърнопроизводството разкрива и сериозен структурен проблем: икономическите резултати на сектора са концентрирани в продукция, която в голяма степен се изнася, вместо да се преработва у нас и да създава допълнителна стойност.

Именно този дисбаланс беше поставен във фокуса и на изказването на доц. д-р Огнян Боюклиев.

От 4 млрд. евро селскостопанска продукция цели 3 млрд. са от зърно

„От общо 4 млрд. евро произведена селскостопанска продукция за година, 3 млрд. евро са зърно“, коментира доц. д-р Огнян Боюклиев.

Тези числа показват колко силно българското земеделие зависи от един основен производствен сегмент. По-голямата част от произведеното зърно се изнася, докато възможностите за развитие на животновъдството и преработката на селскостопански суровини не се използват в достатъчна степен.

В държавите с по-добре развито земеделие фермерите отглеждат фуражни култури, с които изхранват животните си. След това млякото се преработва в сирене и други млечни продукти, които носят по-висока добавена стойност.

Този модел позволява на стопаните да печелят не само от първичната земеделска продукция, но и от следващите етапи на производството.

В България картината е различна. Значителна част от млякото, използвано за производство на сирене, е внос. Така страната изнася големи количества зърно, но в същото време разчита на чужда суровина за част от продуктите, които произвежда и продава на вътрешния пазар.

Това е един от най-видимите примери за пропуснати възможности в българското земеделие – наличие на силен сектор за производство на суровини, без достатъчно добре развита връзка с животновъдството и преработвателната промишленост.

66 евро на декар в България срещу над 1600 евро в Нидерландия

Разликата в производителността на земеделската земя е още по-красноречива. По данни, представени от проф. Божидар Иванов, стойността на произведената селскостопанска продукция в България е едва 66 евро на декар обработваема земя. В Нидерландия показателят надхвърля 1600 евро на декар.

Съпоставката показва огромна разлика в стойността, която се извлича от единица площ. Тя не означава непременно, че българската земя е по-малко плодородна, а подчертава различията в структурата на производството, степента на преработка, използваните технологии и иновации.

„Държавите с висока добавена стойност на единица площ използват много технологии и иновации“, посочи проф. Иванов.

По думите му в България е развито предимно производството на зърно, тъй като използваните машини позволяват ефективното обработване на големи площи.

Проблемът е, че високата механизация и мащабът на зърнопроизводството сами по себе си не са достатъчни, за да осигурят максимална икономическа възвръщаемост от земеделската земя. За това са необходими и други производства, модерни технологии, иновации и по-добра връзка между земеделските стопани, животновъдите и преработвателите.

От над 1 милион работещи до едва 55 хиляди души

Един от най-сериозните проблеми, посочени по време на форума, е драматичната промяна в заетостта в селското стопанство.

Преди демократичните промени през 1989 г. в земеделието са работили над 1 милион души. Значителна част от тях впоследствие са били принудени да търсят препитание в чужбина. Днес в селското стопанство работят едва около 55 хиляди души според данните, представени на конференцията.

Тази промяна поставя въпроси за наличието на работна ръка, възможностите за развитие на трудоемки производства и способността на сектора да възстанови позиции в направления, изискващи повече човешки труд.

Зеленчукопроизводството и животновъдството са сред дейностите, при които недостигът на работници може да се превърне в сериозно препятствие. За разлика от мащабното зърнопроизводство, тези направления често изискват по-интензивен труд и постоянна ангажираност.

Така свиването на работната сила не е просто демографски проблем. То е фактор, който пряко влияе върху структурата на земеделието и възможностите на България да развива разнообразно производство на храни.

Разрушените напоителни системи – още една спирачка пред сектора

Сред основните проблеми, изведени по време на кръглата маса, е и разрушаването на напоителните системи в страната.

Напояването е ключов фактор за стабилността на земеделското производство, особено при зеленчуците и други култури, чувствителни към недостига на вода. Липсата на надеждна инфраструктура ограничава възможностите за увеличаване на добивите и прави производителите по-уязвими към неблагоприятни климатични условия.

В контекста на вече ниските равнища на зеленчукопроизводство проблемът придобива особено значение. Когато производството е с 20–30% под световната средна стойност, възстановяването на напоителната инфраструктура е сред факторите, които могат да подпомогнат повишаването на производителността.

Съчетанието от недостиг на работна ръка, ограничено напояване и недостатъчно висока добавена стойност създава среда, в която възстановяването на традиционни производства става все по-трудно.

Храните поскъпват с 45% у нас срещу 27% средно за ЕС

Наред с проблемите в производството България се сблъсква и с по-силен ръст на цените на храните спрямо средния за Европейския съюз.

За периода 2020–2025 г. инфлацията при храните в ЕС общо е 27%, докато в България достига 45%, съобщи проф. Божидар Иванов.

Разликата е съществена и показва, че поскъпването на храните у нас е значително по-силно от средното за европейските държави през разглеждания период.

Тези данни обаче сами по себе си не установяват причините за разликата. Те трябва да се разглеждат заедно с особеностите на националния пазар, производствените разходи, структурата на предлагането и зависимостта от внос.

На този фон недостатъчното местно производство на зеленчуци и мляко, както и вносът на суровини за част от преработвателната промишленост, поставят въпроса доколко българското земеделие успява да използва потенциала си за снабдяване на вътрешния пазар.

„Зелената сделка“ – риск за конкурентоспособността според представените сценарии

Сериозно внимание по време на форума беше отделено и на очакваното отражение на европейската „Зелена сделка“ върху икономическите показатели на земеделието.

Според представените от проф. Божидар Иванов сценарии при песимистично развитие се очаква влошаване на икономическите показатели в сектора с 20%. При оптимистичния сценарий прогнозата е за подобрение от едва 5%.

Тези стойности са сценарни оценки, а не констатация за вече настъпил спад от 20% във всички земеделски дейности. Реалният ефект зависи от условията на прилагане на политиките, инвестициите, адаптацията на производителите и конкретните икономически обстоятелства.

Проф. Иванов посочи още, че според представената оценка „Зелената сделка“ е допринесла за промяна в позицията на ЕС – от нетен износител към нетен вносител на селскостопанска продукция.

Това поставя въпроса за конкурентоспособността на европейското земеделие и за способността му да съчетава екологичните цели с икономическата устойчивост на производителите.

За България темата е особено чувствителна заради вече съществуващите структурни слабости. Когато цели производства са под световните средни равнища, а земеделската продукция носи сравнително ниска стойност на единица площ, допълнителните разходи и инвестиционни изисквания могат да се превърнат в сериозно предизвикателство за стопанствата.

Законът за храните и спорът какво означава „български продукт“

Доц. д-р Огнян Боюклиев постави и въпроса за правилата в Закона за храните и начина, по който се определя произходът на продуктите при тяхното пакетиране.

По думите му действащите тестове и критерии създават възможност масло, внесено в страната на големи калъпи, да бъде разфасовано в опаковки от 250 грама и впоследствие да се конкурира в магазините с българското масло като продукт, представян за български.

Това е проблем, който засяга както конкуренцията между производителите, така и информираността на потребителите. Когато суровината е произведена в чужбина, но продуктът преминава през определена обработка или пакетиране у нас, възниква въпросът какви критерии трябва да определят неговия произход и как тази информация следва да се представя пред купувача.

Казусът подчертава необходимостта от ясни правила за етикетиране, проследимост и разграничаване между българска суровина, преработен в България продукт и продукт с действително български произход. Конкретната правна квалификация зависи от приложимите разпоредби и начина, по който те се прилагат на практика.

За местните производители подобни правила са важни, защото конкуренцията не се изчерпва с цената. Значение имат и произходът на суровината, разходите за производство, стандартите за качество и възможността потребителят да направи информиран избор.

Българското земеделие има нужда не просто от повече продукция, а от повече стойност

Данните, представени по време на кръглата маса на Българския фермерски съюз, очертават сериозно разминаване между потенциала на българското земеделие и резултатите в отделните производствени направления.

Страната разполага с конкурентоспособно зърнопроизводство, но продължава да изостава при зеленчуците, млякото и месото. Производството на селскостопанска продукция възлиза на около 4 млрд. евро годишно, като 3 млрд. евро от тях са от зърно. Същевременно стойността на продукцията на декар е несравнимо по-ниска от тази в Нидерландия, а броят на заетите в сектора е намалял драстично спрямо периода преди 1989 г.

Към това се прибавят проблемите с напояването, по-високата инфлация при храните спрямо средната за ЕС, продължителният спад в млекопроизводството и несигурността около бъдещото развитие на сектора при различни икономически и регулаторни сценарии.

Основното предизвикателство пред България е да преодолее зависимостта от ограничен кръг производства и да изгради по-добре свързана верига между растениевъдството, животновъдството и хранителната промишленост. Това означава повече инвестиции в технологии и иновации, възстановяване на напоителната инфраструктура, устойчиво осигуряване на работна ръка и ясни правила за произхода на храните.

Защото истинската конкурентоспособност не се измерва единствено с количеството произведено зърно или с обема на износа. Тя се измерва и с това колко стойност остава в страната, колко местни суровини се преработват, доколко производителите могат да се издържат икономически и каква част от потребностите на вътрешния пазар се покриват от българска продукция.

А когато зеленчукопроизводството вече е с 20–30% под световното средно равнище, млекопроизводството е в продължителен упадък, а значителна част от суровината за сиренето идва отвън, проблемът вече не е само в отделни сектори. Той е в самия модел на развитие на българското земеделие.

Въпросът вече не е само как България да произвежда повече, а как да спре да губи позиции в производството на основни храни и да превърне наличните си ресурси в по-висока добавена стойност, по-конкурентни стопанства и по-устойчиво снабдяване на вътрешния пазар.