Прозрачността като дефицит: Жалко е когато анонимните директори се превърнат в последното убежище на властта

През последните дни информационното пространство в област Благоевград бе залято от една и съща, подозрително еднородна вълна от публикации, чиято цел е колкото очевидна, толкова и професионално озадачаваща. Става дума за организираната кампания в защита на настоящия началник на Регионалното управление на образованието Ивайло Златанов, която вместо да внесе яснота в назряващата кадрова рокада, по-скоро затвърди усещането за институционална агония и политически театър. Този тип медийно присъствие, размножено под индиго в различни платформи, е класически пример за това как една иначе легитимна защита може да се превърне в евтин пропаганден инструмент, когато в нея липсва основният елемент на всяка демократична и професионална позиция – лицето и името на стоящите зад нея.

Най-големият абсурд в тази акция е твърдението за масирана подкрепа от страна на училищните директори в региона, чиято „обща позиция“ се цитира като неоспорим аргумент. Тук обаче се натъкваме на един фундаментален парадокс: къде са тези директори и защо нито един от тях не застана с името и авторитета на своето училище под тези думи? В образователната система, която по презумпция трябва да възпитава утрешните граждани в критично мислене и гражданска доблест, подобна „колективна анонимност“ е не само нелепа, но и вредна. Тя внушава, че или тези директори са измислени персонажи в нечий пиар кабинет, или че самите те се страхуват да се идентифицират с ръководството, което уж ревностно защитават. И в двата случая легитимността на посланието се разпада още преди да е стигнало до края на първия абзац, защото в сериозния обществен диалог анонимността винаги е била равносилна на липса на аргументи.

Като медийни наблюдатели сме длъжни да посочим, че подобни „мечешки услуги“ всъщност нанасят непоправими щети върху образа на самия Ивайло Златанов. Вместо да видим лидер, който излиза пред обществото със своите реални резултати, статистически данни за качеството на обучението или конкретни иновации, въведени по време на неговия мандат, ние виждаме фигура, скрита зад паравана на информационни димки. Този подход издава стратегическа слабост и ерозира доверието в институцията РУО, която би трябвало да бъде гарант за прозрачност, а не сцена за задкулисни медийни маневри. Когато политиката изяде експертността до такава степен, че единственият начин за запазване на поста да бъде масираната анонимна кампания, това е ясен сигнал, че системата е спряла да функционира в полза на децата и учителите.

Трогателно, но и дълбоко иронично е наблюдението върху това как един административен ръководител с претенции за дългогодишен професионализъм избира да се защитава чрез призрачни армии. Оказва се, че благоевградското образование разполага с цял легион от директори-сенки, които бдят над „спокойствието и предвидимостта“ на системата, но нямат смелостта да излязат на светлина. Тази стратегия на „тихия фронт“ е всичко друго, но не и достойно поведение на държавен служител. Използването на медийни пушилки за камуфлаж на една управленска несигурност е подход, който в историята на публичните комуникации винаги завършва с едно и също – тези, които палят огъня на фалшивата защита, обикновено първи се задушават от пушека на собствената си неискреност. Накрая остава само горчивият вкус от осъзнаването, че докато началникът се крие зад анонимни гърбове, истинското достойнство на професията е било пожертвано в името на поредния опит за оцеляване на всяка цена.