Възходът на изкуствения интелект през погледа на един ветеран от Драма: Между технологиите и човешкия дух

Архитектът на смисъла в епохата на алгоритмите: Панайотис Маравелиас за голямата технологична трансформация

От Драма до върховете на индустриалната автоматизация – един разговор за времето, което е нужно на човешката душа, за да достигне скоростта на машините

Когато стъпите в света на тежката индустрия, където шумът на турбините и ритъмът на производствените линии определят пулса на деня, рядко очаквате да срещнете философ. Но Панайотис Маравелиас, родом от гръцкия град Драма, е именно такъв – инженер по образование и мислител по призвание. Започнал кариерата си през 1978 година, той е от рядката порода професионалисти, които са докосвали с ръцете си аналоговите релета, преди да започнат да проектират интелигентни цифрови системи. Неговият опит не е просто сбор от години стаж, а хроника на човешката адаптация. В това ексклузивно интервю за „Топ Преса“ той разгръща своята теза за изкуствения интелект не като за технологично плашило, а като за огледало, в което трябва да огледаме собствената си готовност за промяна.

Г-н Маравелиас, Вие започвате в индустрията в края на 70-те години. Как изглеждаше светът тогава през очите на един млад инженер от Драма и каква е най-голямата разлика, която виждате днес, когато изкуственият интелект почука на вратата на заводите?

Светът през 1978 г. беше свят на физическото докосване. Всичко беше аналогово, видимо и в известен смисъл – предвидимо. Ако нещо се счупеше, виждахте механизма, разбирахте логиката на метала. През тези десетилетия преминахме през вълни от революции: първо бяха PLC контролерите, после дойдоха SCADA системите, които ни позволиха да виждаме целия завод на един екран. Всяка стъпка беше обявявана за „край на старата ера“. Но голямата разлика днес не е в мощността на процесорите. Разликата е в това, че днес технологията започва да навлиза в територията на преценката – в това, което досега смятахме за изключително човешко право. Изкуственият интелект не просто изпълнява команди; той анализира, прогнозира и предлага решения. Това е скок, който изисква не просто нови кабели, а нов манталитет.

В текста си споменавате концепцията за „четирите години“, необходими за промяна на мисленето в една организация. Защо точно толкова и защо обществото се движи толкова по-бавно?

Четирите години в индустрията са по същество изкуствено ускорен процес. В една фабрика имате йерархия, общо обучение, ясни стимули и общ център за вземане на решения. Когато ръководството реши да внедри нова система, целият организъм е принуден да се движи в една посока. И дори тогава отнема четири години, защото хората трябва да видят как новата технология се справя с кризите – как реагира при авария, при спиране на тока, при екстремни натоварвания. Доверието не се купува с лиценз за софтуер, то се печели в „окопите“ на производството. В обществото обаче нямаме този единен команден център. Ние сме разпокъсани по интереси, възраст и образование. Ето защо там адаптацията отнема между 15 и 30 години – времето, необходимо на едно поколение да предаде щафетата на следващото.

Говорейки за поколения, Вие наричате младите „местни носители на изкуствения интелект“. Не е ли това малко плашещо – да се родиш в свят, където машината мисли вместо теб?

Не бива да е плашещо, ако разбираме ролята си. Младото поколение днес приема облачните технологии и интернет за даденост, точно както моето поколение приемаше електричеството. Те не се нуждаят от убеждаване, защото са интегрирали тази терминология в ежедневието си. Проблемът възниква, когато изкуственият интелект се превърне в патерица, а не в ускорител. Моят призив към младите, включително към тези в моя роден край и навсякъде по света, е да увеличат своето самоопределение. Машината може да обработи милиарди данни, но тя не може да създаде смисъл. Смисълът е човешки прерогатив. Ако позволим на алгоритъма да определя целите ни, тогава ставаме пасивни наблюдатели. Но ако го ползваме, за да реализираме идеите си по-бързо, ставаме свръхчовеци.

Много хора се страхуват, че ИИ ще ги направи излишни. Какво бихте казали на един работник, който е прекарал 30 години на контролния панел и сега вижда как една програма прави неговите изчисления?

Бих му казал, че неговият опит е незаменим, но неговият метод трябва да еволюира. Виждал съм го многократно. Когато компютрите замениха ръкописните архиви, имаше същия страх. Когато автоматизацията замени релейните табла – отново. Истината е, че технологията без човешка преценка често води до опасни заблуди. Една програма може да види аномалия в данните, но опитният техник знае „вкуса“ на работата, той усеща вибрацията на машината. Бъдещето принадлежи на сътрудничеството. Най-успешните компании няма да са тези с най-бързите компютри, а тези, които успеят да впрегнат интуицията на ветераните и скоростта на алгоритмите в един впряг. Заплахата не е в ИИ, а в отказа ни да учим. Пасивността е истинският враг.

Как Вашите корени от Драма и дългият Ви път в Гърция и чужбина оформиха това Ваше разбиране за баланса между техниката и човечността?

Драма е място с дълбока история и традиции, а традициите са нещо, което ти дава корен, но понякога може и да те забави. В индустрията е същото. Трябва да уважаваш това, което е работило вчера, но не бива да се влюбваш в него до степен да ослепееш за утрешния ден. Виждал съм как цели отрасли изчезват, защото хората в тях вярваха, че техният начин е единственият възможен. Моят опит ме научи на смирение пред прогреса и на уважение към човешкия фактор. Индустрията е място, където грешките имат последствия – финансови, екологични, понякога и фатални. Затова моята философия е: внедрявай смело, но проверявай с опита на миналото.

В края на нашия разговор, как виждате „празната страница“, за която говорите? Какво трябва да напишем на нея през следващите десетилетия?

Трябва да напишем нов договор между човека и машината. Не бива да питаме дали компютрите са готови – те са по-готови от нас. Въпросът е дали ние сме готови да бъдем архитекти на собствената си съдба. ИИ е просто поредният инструмент, най-мощният досега, но все пак инструмент. Призовавам всички – от инженерите в рафинериите до децата в класните стаи – да не гледат на ИИ като на нещо, което им се случва, а като на нещо, което те оформят. Бъдещето не е съдба, то е проект. И този проект изисква смелост да променим мисленето си, да изоставим старите навици и да прегърнем непознатото с отворено съзнание.

Изкуственият интелект не е нито месия, нито демон. Той е просто отражение на нашия стремеж към съвършенство и ефективност. Но в това преследване на цифрите, не бива да губим човешката връзка, етиката и способността да задаваме въпроса „Защо?“, а не само „Как?“. Ако останем пасивни, технологията ще ни подмине и ще ни остави в миналото. Но ако изберем да бъдем активни участници, ако инвестираме в образованието и в промяната на манталитета си още днес, ще открием, че най-великото творение на изкуствения интелект всъщност ще бъде преоткриването на човешкия потенциал. Нека не се боим от машините, а от собственото си нежелание да бъдем по-добри версии на себе си. Бъдещето ни чака и то говори езика на сътрудничеството.