ГРЪМ В ТЕМЕЛА НА КУЛТУРАТА НА ДЖУМАЯТА: БЛАГОЕВГРАДСКАТА СВЕТИНЯ „НИКОЛА ВАПЦАРОВ” ПЛЕНИЦА НА ПРАВЕН ХАОС И УПРАВЛЕНСКА НЕДОНОСЕНОСТ

Когато прекрачите прага на Народно читалище „Н. Й. Вапцаров – 1866” в Благоевград, очаквате да усетите духа на Възраждането, тежестта на историята и авторитета на институция, оцеляла през три епохи. Вместо това обаче, при по-внимателен прочит на фундаменталните документи, по които се управлява тази духовна крепост, лъсва една стряскаща реалност, която Топ Преса реши да извади на светло. Пред очите ни се разкрива не административен ред, а по-скоро правен пачуърк, съшит с бели конци, който внушава всичко друго, но не и професионализъм. Трудно е да се повярва, че в 21-ви век институция с подобен ранг може да съществува в състояние на такова нормативно безхаберие, което в най-добрия случай е плод на некомпетентност, а в най-лошия – на умишлено създадени вратички за безконтролно разпореждане с обществено доверие и ресурс. Уставът на читалището, който би трябвало да бъде неговата „конституция”, всъщност представлява един доста объркан и на места юридически неграмотен текст, който поставя под сериозно съмнение капацитета на неговите автори и на хората, които днес се кълнат в него. Това не е просто читалищна документация, това е свидетелство за една управленска агония, в която амбицията за власт е изпреварила в пъти познаването на закона.

Анализът на този документ започва с един от най-абсурдните парадокси в българската читалищна практика – опита на местното ръководство да се постави над националното законодателство. В текстовете, уреждащи кворума и провеждането на върховния орган – Общото събрание, откриваме схема, която би накарала всеки юрист да се хване за главата. Докато Законът за народните читалища е категоричен, че при липса на кворум събранието се провежда час по-късно независимо от броя на присъстващите, благоевградските „експерти” са решили да въведат собствени прагове от една трета или половината плюс един при втори опит. Това не е нищо друго освен рецепта за вечна блокада или, което е по-вероятно, инструмент за манипулация. Подобно решение издава типично аматьорски подход, при който се имитира строгост, за да се маскира неспособността да се организира членската маса. Този нормативен абсурд превръща читалището в заложник на случайността, където легитимността на всяко взето решение може да бъде съборена в съда само за минути. Тук не говорим за грешка на езика, а за фундаментално неразбиране на правната йерархия, което е недопустимо за институция, претендираща за национално признание.

Още по-дълбоко в блатото на некомпетентността ни вкарва регламентацията на представителната власт. В този устав е заложена една административна бомба със закъснител, която позволява на Секретаря и Председателя да представляват читалището „заедно и поотделно”. Всеки мениджър от средно ниво би ви казал, че това е най-прекият път към хаоса. Когато двама души имат право да подписват договори и да поемат ангажименти независимо един от друг, институцията престава да бъде единно тяло и се превръща в двуглаво чудовище. Това размиване на отговорността е класически белег за управленска незрялост. В една професионална структура ролите са ясно разграничени – единият носи политическата и представителна отговорност, а другият – оперативната. Тук обаче виждаме една аматьорска конфигурация, която вероятно цели да осигури комфорт на определени личности, но за сметка на това излага на огромен риск финансовата и правна стабилност на читалището. Топ Преса пита: кой носи отговорност, ако утре се появят два договора за един и същи имот с различни наематели, подписани от двамата „представители”? Отговорът в този устав липсва, защото той очевидно е писан с мисъл за днешния ден, а не за бъдещето на организацията.

Не по-малко скандално е и отношението към демократичните принципи и избираемостта в читалището. Въвеждането на двугодишен „стаж” като условие за избор в ръководните органи е нищо друго освен опит за бетониране на статуквото. Този „ценз на уседналост” е в разрез с духа на закона и мирише на провинциален феодализъм. Чрез него се отрязва пътят на млади, енергични и можещи хора, които биха могли да вкарат свеж въздух в прашните зали на институцията. Това внушава усещането, че читалището е частен клуб на една затворена номенклатура, която се страхува от конкуренция и промяна. Професионалното управление изисква най-добрите кадри да имат достъп до кормилото, а аматьорското – издига бариери, за да защити посредствеността. Когато добавим към това и субективните критерии за изключване на членове като „нелоялност” или „злонамерено поведение”, картината става пълна. Тези „гумени” параграфи позволяват на Настоятелството да се разправя с всеки критик по лична преценка, превръщайки читалището в малка автократична държава в центъра на Благоевград. Това е всичко друго, но не и демократично самоуправляващо се сдружение.

Ако се вгледаме в контролните механизми, ситуацията става почти комична. Определянето на четиричленна Проверителна комисия е математическо доказателство за липса на стратегическо мислене. Всеки, който някога е участвал в колективен орган, знае, че се избира нечетен брой членове, за да не се стига до паритет и блокаж при гласуване. Но в „Н. Й. Вапцаров – 1866” логиката явно не е на почит. Тук е заложен рискът комисията, която трябва да контролира харченето на хиляди левове субсидии и наеми, да се окаже в безтегловност при всяко важно решение. Това е аматьорщина от най-чист вид, която оставя вратата широко отворена за злоупотреби, тъй като контролът може лесно да бъде неутрализиран чрез вътрешно разделение. Професионализмът изисква ясни процедури, а не структурни недоразумения. За Топ Преса остава загадка как през годините никой от контролните органи или Общината не е забелязал тази управленска „дупка”, която поставя под въпрос всяка проверка на читалищните финанси.

Финансовата и имуществената част на устава също не блести с прецизност. Препратките към отменени закони и изискването за публикуване на декларации на интернет страница, която често е по-скоро формалност, отколкото източник на информация, говорят за едно застинало във времето управление. Читалището разполага със златни имоти в сърцето на града, но начинът, по който се регламентира управлението им в този документ, оставя усещане за несигурност. Когато липсва модерна визия за управление на активите, се разчита на насадената по инерция практика, която в съвременния свят се нарича некомпетентност. Вместо да бъде лидер в културните иновации, читалището се е затворило в черупката на една остаряла и правно компрометирана рамка, която едва ли може да отговори на изискванията на новите реалности.

В заключение, документалната основа на Народно читалище „Н. Й. Вапцаров – 1866” не е просто лист хартия, тя е огледало на едно управление, което е изгубило връзка с професионалните стандарти. Когато една институция се управлява с текстове, които газя закона, блокират достъпа на нови хора и размиват отговорността между лидерите си, тя неизменно тръгва по пътя на заляза. Топ Преса ще продължи да следи казуса, защото Благоевград заслужава читалище, което се ръководи от визионери и експерти, а не от хора, които не могат да съставят един законосъобразен устав. Времето на самодейността в администрацията трябва да приключи, преди културното наследство на Вапцаров да се превърне в поредната жертва на управленската немощ. Тази светиня не е собственост на деветима души от Настоятелството, тя е на гражданите, и е крайно време те да поискат сметка за аматьорските експерименти, които се провеждат зад кулисите на голямата сцена.