„Дами канят“ в Благоевград и …. онтологията на копнежа: Сценична деконструкция на един национален мит

Когато една литературна и кинематографична легенда като „Дами канят“ премине през горнилото на театралната адаптация, тя неизбежно се изправя пред изпитанието на времевото отчуждение. Спектакълът, който Благоевград ще посрещне на 12 май, обаче не е просто реминисценция, а сериозен опит за театрално препрочитане на мита за „инструктора“ като архетип на спасителя и изкусителя едновременно. Топ пресата анализира тази постановка не просто като комедийно събитие, а като сложна йерархия от смисли, поднесена със забележителна ерудиция и сценична култура.

В сърцевината на постановъчния дискурс лежи сценичната адаптация на Ваня Щерева и Димитър Калбуров. Те са подходили към оригиналния текст на Георги Мишев не като към сакрален паметник, а като към жив организъм. Диалогът е еманципиран от битовизма на социалистическата епоха и е изведен до нивото на екзистенциален разказ за разминаването. Тук хуморът не е самоцел, а защитен механизъм срещу „болезнено точните наблюдения върху самотата“, както е заложено в концепцията. Авторите на адаптацията успяват да дестилират меланхолията, превръщайки я в движеща сила на действието.

Режисурата на Асен Блатечки демонстрира завиден аналитичен капацитет. Той структурира спектакъла чрез динамичен монтаж на атракциони, където всяка женска роля е самостоятелна микро-драма. Блатечки избягва капана на плоската пародия, като вместо това търси психологическата мотивировка на всяка от героините. В неговия прочит „курсовете по кормуване“ са метафора на самия живот – опитът на човека да овладее собствената си съдба под наставленията на един често уморен и скептичен „водач“. Сценографията на Николай Николов и костюмите на Ванина Цандева подпомагат тази визия, създавайки пространство, което е едновременно конкретно и метафорично – една транзитна зона между илюзията и реалността.

Централната фигура – Калин Врачански – предлага една от най-сложните си роли в последно време. Неговият Яким не е просто донжуан; той е уморен от своята функция на обект. Врачански използва минималистични изразни средства, за да внуши дълбокия интелектуален дефицит на средата и емоционалната глад на жените около себе си. Неговото присъствие е овладяно, харизматично, но и пропито с една специфична дистанцираност, която прави образа автентичен за днешния зрител. Той не играе „мачо“, а по-скоро мъж, който се е превърнал в екран за чужди проекции. Ансамбълът от актриси – от Милена Маркова-Маца и Валентина Каролева до младите таланти като Лора Христова и Константина Георгиева – функционира като перфектно настроен оркестър. Всяка от тях носи специфична семиотика на женското присъствие: от гротеската до високия драматизъм. Трябва да се подчертае изключителната пластичност и органичност на Мариана Бонева и Лили Сучева, които успяват да изведат своите персонажи извън клишето на „търсещата жена“. Пламен Манасиев, от своя страна, внася необходимата контрастна тежест, закотвяйки действието в една разпознаваема социална реалност.

Критическият поглед на Топ Преса  към този спектакъл открива едно голямо достойнство: способността му да говори за „човешките илюзии“ без дидактика. Професионализмът на екипа се състои в това, че те не просто разказват позната история, а изследват механизмите на нашето колективно въображение. На 12 май в Благоевград публиката няма просто да гледа театър; тя ще участва в един акт на самопознание чрез смеха и тъгата. Това е спектакъл, който реабилитира смисъла на понятието „популярно изкуство“, издигайки го до нивата на високата театрална експертиза. Време е за кормуване, но не по пътищата, а през лабиринтите на човешкото сърце.