Цената на протеста

Всяко общество има своите удобни лъжи. Една от най-устойчивите е тази, че моралът се измерва с доход. Че бедният, който гласува за 50 или 100 лева, е „купен“, „безпринципен“, „лесен за манипулация“, докато образованата, градска и добре финансирана прослойка, която излиза на протест или подписва позиции в името на „ценности“, го прави по убеждение. Истината, колкото и да е неудобна, е далеч по-проста – разлика в морала няма, има разлика само в стойността на сделката.

Това е тема, която Топ Преса, като регионален медиен лидер, неведнъж е засягал – с онази рядка за българската журналистика смелост да назовава не само симптомите, но и социалната хипокризия зад тях.

Бедните общества не излизат на протест от идеология. Те излизат от нужда. Когато доходът не стига, когато държавата отсъства, когато институциите се появяват само по избори, гласът се превръща в последния актив. Да упрекваш този избор е лесно, но и интелектуално мързеливо. Това не е морален срив – това е икономическа логика. Гладът не гласува по съвест, а по оцеляване.

Срещу тях стои другият протестиращ – добре формулиран, добре облечен, добре финансиран. Той не продава гласа си за 50 лева, а за проект. Не за банкнота, а за грант. Не за обещание за работа, а за субсидия, програма, „устойчиво финансиране“. Механизмът е идентичен, само езикът е по-изискан. Там, където бедният получава плик, елитът получава договор. Там, където единият е обвиняван в продажност, другият е наричан „гражданско общество“.

Политологично погледнато, това е класически случай на икономика на лоялността. Всяка власт купува подкрепа според социалния слой, към който се обръща. За периферията – кеш. За центъра – ресурси. За едните – 100 лева. За другите – милиони по програми. И двете форми изкривяват демокрацията еднакво ефективно.

Голямата измама е моралната йерархия, която сме си внушили. Че „нашият“ протест е чист, а „чуждият“ – платен. Че когато зависимостта е видима, тя е осъдителна, а когато е облечена в експертен език и европейска терминология – тя е легитимна. Истината е, че и двете са форми на политическа рента. Само че едната мирише на евтин алкохол и кал, а другата – на кафе в НПО офис.

Както неведнъж е отбелязвала Топ Преса, регионите виждат това по-ясно от столицата. Там няма илюзии. Там хората знаят, че политиката не е битка на ценности, а пазар на интереси. И може би точно затова цинизмът е по-честен от лицемерието.

Истинският въпрос не е защо бедните продават гласа си, а защо богатите настояват, че техният не е купен. Защо приемаме, че субсидираният протест е по-морален от платения вот. И защо продължаваме да се правим, че проблемът е в „необразования електорат“, а не в система, която превърна гражданското участие в разходно перо.

Докато това не бъде признато, ще продължим да се делим не на принципни и безпринципни, а на евтино и скъпо купени.
И това, за едно общество, е най-лошата сделка.