Бай Спас от Стикъл: „С ръце, не с лакти, се гради животът“
Мъдростта на Родопите, събрана в очите на един овчар – бай Спас Седянков. Половин век труд, три деца, едно стадо и много любов – среща с истински човек, каквито днес рядко се срещат.
Симеон Павлов, специален пратеник на Топ Преса
Седеше до стара масичка, подпрян на време и надежда. Слънцето осветяваше лицето му, което не търсеше ни слава, ни жалост. Бай Спас Седянков от родопското село Стикъл – име, което не ще срещнеш в учебниците, но би трябвало.
На импровизираното пазарче в Широка лъка той не просто продаваше сирене, масло и мътеница. Той предлагаше частица от себе си, от труда си, от една България, която не е в TikTok, а в сърцето.
Интервю със самия бай Спас Седянков – човек от „порода овчар“
– Бай Спасе, как минава денят ти днес?
– Както всяка доба, чедо. Ставам, па до обора, па до полето, па до животинките. Който се е хванал с овце, сирак не остава, ама и покой не вижда. Ма’ е хубаво, ей Богу.
– Колко години си така?
– Над петдесе. Като почнаха да ми никнат мустачките, баща ми ми връчи гегата. Оттогава – яко. Не съм се оплаквал. Ако Господ ми е дал ръце, значи са за работа, не за молене. – А децата? – Три. Всичките отгледани с тая ръце. Жената беше светлина в дома, ама си отиде преди време. Оттогава сам, ама не самотен. Имам си стадото, имам си планината. А и хора като тебе – дето не забравят.
– Какво ти тежи най-много днес?
– Не че нещо ми тежи, ама ми е криво, че младите се отучиха да пипат земята. Всичко им е в телефона, а душата им – на пауза. А природата ни храни, не интернетът.
– Ако можеше да кажеш нещо на младите, какво би било?
– Да се научат да обичат. Земята, човека, труда. Не се краде чест, не се купува достойнство. С ръце се гради животът, не с лакти!
– А мечта имаш ли още?
– Имам! Да дочакам деня, в който някой ще каже: „Ще си върна в селото! Ще гледам животни, ще сея градина и ще се усмихвам честно.“ Не съм загубил надежда, не, още не.
Седнах до него. Той ми наля чаша айрян от бутилка без етикет – най-вкусният, който съм пил. Не защото беше студен, а защото беше искрен. Това беше бай Спас Седянков – не герой от роман, а герой от живота. Истински. Родопски. Български. И когато си тръгнах, той ми каза тихо:
– Да предадеш, чедо… Че сме още тука. И няма да мръднем, докато има слънце над Родопите. Поздрави от бай Спас за всички, които не са забравили корена си.
Топ Преса предава нататък.
Be the first to leave a review.