Кристиан и постоянството, което води до успех

Срещали сме ги през година­та по някакъв повод. И сме си казвали: а, тук има нещо. Ще се върнем пак. Имаше и няка­къв общ гъдел в желанието ни да разберем повече. Нещо ги отличаваше и по нещо си при­личаха. После ни хрумна:

Ето пет души, които не са се отказали от усилието да нами­рат причини и начини да живе­ем заедно. Които за разлика от много други не са изгубили таланта си да мислят в катего­рията на общото благо, както казва проф. Александър Кьо­сев. Тъкмо това усилие прави от живеещите в една сграда съседи. От обитаващите една страна и уж спазващи едни и същи закони – общество.

Нарекохме ги всекидневни герои. Всекидневни в смисъла на обикновеното, интимното, естественото. Да се довериш на непознат. Да си свършиш работата с желание. Да пое­меш отговорност. Да видиш възможност да приятелство там, където другите виждат болка и тъга. А герои, защото имаме нужда от повече като тях, за да пораснем като обще­ство.

Групата се оказа толкова шарена, че в нея даже се про­мъкна един човек, който ха­ресва премиера Орешарски. Без майтап. Вижте сами.

На медийната му популяр­ност може да завиди всеки политик. От седмица насам може би няма човек, който да не е разбрал за историята му по някой информационен ка­нал – телевизия, сайт или вест­ник. Известен е като „момчето, което спаси теснолинейката . Казва се Кристиан Ваклинов, студент за първа година в УНСС и има какво да каже и извън конкретната случка.

Фактите накратко изглеж­дат така – след като написал подробно писмо до премие­ра Пламен Орешарски срещу спирането на част от влако­вете по маршрута Добринище – Септември, изпълнителната власт в лицето на БДЖ се задействала и пуснала до­пълнителни композиции по част от дестинацията. Линията е известна като теснолинейката, защото разстоянието между рел­сите е по-малко от обичай­ното (760 мм при „нормално” 1435 мм). Маршрутът е из живописни местности, край населени места, до които, особено през зима­та, няма друг транспорт, но също и през градове като Якоруда, Разлог, Банско и Велинград. Една от гари­те (при село Аврамово) е най-високо разположената на Балканите – на 1267 ме­тра надморска височина. По тази линия от общо 125 км композициите се движат от 1945 г. без прекъсване, но по­степенно в последните години броят им намалява. Особено драматично станало положе­нието в края на 2011 г., когато бил спрян вечерният влак от Добринище към Септември, с който много от хората, работещи и учещи в Банско и Разлог, се прибирали по домовете си.

КАКВО ПРОМЕНИ СЪБИТИЯТА

„Опитах – успях.” Така Вакли- нов обобщава какво е напра­вил. Той е израснал покрай теснолинейката, въпреки че родом е от Пазарджик, а от няколко години живее в Со­фия. Има и „кръвна” връзка с влака, доколкото прадядо му е работил по първия учас­тък при построяването й през 1921 -1923 г. А освен това, как­то сам описва – „множеството пътувания, които съм оставил зад гърба си, ми показаха хо­рата, които обитават този влак и живеят с него. Много бедни, забравени от времето, но ду­ховити, чисти, гостоприемни и искрени хора. Чух молбата им – искаме вечерният влак отново да се движи, за да се прибираме от работа, а не да спим по гарите. Това ме трог­на, влезе ми под кожата”. По думите му мнозина от хората, живеещи в селата и градо­вете Аврамово, Черна Мес­та, Смолево, Якоруда, Бабяк, Юруково, Дагоново, Белица, Краище, Баня и други, работе­щи в Разлог и Банско – къде­то има много повече работа и професионални гимназии“ след спирането на вечерния влак са напуснали работата си. Стачките, блокирането на пътищата и протестите през 2012 г. не дали резултат. Не помогнали и писмата, предло­женията, препоръките, жалби­те, които Ваклинов писал отто­гава (включително до двама директори на БДЖ и НКЖИ, отделно до „Пътнически пре­вози“), докато не дошла 2013 г. и не се обърнал лично към премиера Орешарски. След намесата му от средата на де­кември т.г. през делничните дни от Добринище в седем без пет вечерта вече тръгва влак до Якоруда (39 км).

Ваклинов убедил Пламен Орешарски с подробно писмо от края на май, в което на­правил анализ на натоваре­ността, както и анкета със 121 пътници – местни и туристи. Освен това разказал, че „не е нормално регион с положите­лен прираст на населението, което е рядкост у нас, и съще­временно със страшно висок процент на безработицата, да бъде лишен от транспорт в 21 век, в Европейския съюз“.

Има ли нещо зад кули­сите

Премиерът не му преподава (засега) в УНСС, каквото съм­нение веднага изникна заради бързата реакция на правител­ството, още повече че Вакли­нов не крие, че харесва БСП (между другото роден е точно 50 години след 9 септември 1944 г.). На въпрос защо учи там, той отвръща, че искал да следва „Финанси“ и това вече е факт. „Не харесвам без­действието, наглостта и нега­тивизма на българина. Ние не оценяваме направеното, ние не му обръщаме внимание – ние го оплюваме по най-не- благодарния начин“, казва той, като уточнява, че няма предвид конкретния случай, но може би има предвид по­дозренията, че успехът му не е само плод на лична инициати­ва и борбеност. „Това сме ние – недоволни, нацупени, знаещи, без да си мръднем пръста да изтъкваме негативите на това, което някой е направил. Жал­ко. Това ни унищожава.“

Не одобрява протестите по принцип „срещу“. „Вижте, аз не мога да изляза да протес­тирам, да гоня хората, преди да съм видял какво могат реално. Ето, че ми обърнаха внимание. А предишните, като работиха четири години – как­во направиха? Не ми трябваха и бойковите магистрали, вече родителите ми нямаха пари да заредят колата догоре, за да се повозим по чудните пъ­тища. Магистралата колко по­минък уби в района на Сливен например. За някакви си мину­ти път. Тъкмо чужденецът да може да мине съвсем транзит през България, без да влезе в нито едно градче. Това напра­вихме. Не, благодаря!“

Според Ваклинов Орешар­ски                за­служава уважение, защото „само точно това прави­телство обърна внимание на пробле­ма“. Това, за което студентът не си дава сметка, вероятно доволен от постиг­натата по­беда, е, че премиерът е разрешил въпроса с теснолинейката като пади­шах, а не като моде­рен поли­тик. Разликата е, че в единия случай поданикът моли, а падишахът разрешава. В другия модерният политик взима решение на базата на това как­во се случва с цялата система на железниците. Защото БДЖ продължава безнадеждно да затъва и решенията ad hoc ре­шават дребните проблеми, но заплашват да срутят цялата система.

Следващата му позиция може би е логична, след всич­ко казано дотук – „никъде няма да се чувствам по-добре от България и не знам някой, кой­то да е изцяло доволен и много по-добре от всяка гледна точ­ка, като не е тук. Когато искаш наистина – успяваш и тук, ма­кар и много трудно“. Не понася мисленето за емиграция или следване навън. „Не мисля, че когато завършиш в чужбина, работиш там прекрасна работа и изкарваш пари, които тук не можем да сънуваме, живееш по-добре. Ами стандартът им?! Ами цените там? А работата от сутрин до вечер, без почивка?! Ами роднините тук. А Родина­та? Родени сме тук, нека не се месим в работите на Господ…“

Сега е разпознаваем, осо­бено от тези, които пътуват по теснолинейката. Близките му се радват, че хората му се радват. „Много са доволни и познати, и непознати. Тогава и аз съм удовлетворен, защото направеното наистина е до­бро, а трудът е възнаграден с успеха.“ Следващата стъпка е ясна – битка вечерният влак да се движи и през уикенда.