Моабет край Спешна помощ: Животът през очите на дядо Стою от Огражден
-
- май 22, 2025
Разговори за миналото, мъдрост от планината и петрички лакардии в едно интервю на Костадин Стойков с 88-годишния овчар дядо Стою от Чуричене
Седнал на кафе срещу Спешна помощ, Костадин Стойков се връща към годините, когато животът го е водил през неочаквани срещи и шеговити съдби. Една от тях го отвежда в Чуричене – малко селце, където среща дядо Стою, почти 100-годишен овчар от Огражден планина. В този разговор, пропит с хумор, житейска мъдрост и автентичен фолклор, се преплитат спомени за младостта, политическите промени и народната философия, изказана в лакардии.
Интервюто с дядо Стою е не просто разказ, а запазена частица от духа на Пиринския край – такава, каквато рядко ще чуеш, но никога няма да забравиш.
Интервю с дядо Стою, овчар от Огражден планина
Автор: Костадин Стойков
– Дядо Стою, как започна твоя живот сред планината?
– Абе, момче, то не съм го почвал, направо съм се родил у него! Майка ми раждаше, баща ми дои кози. Годината беше тежка – сняг до пояс, ама воля имаше. От малък с тоягата по баирите.
– Значи още от дете си овчар?
– Още от десет години съм с овцете. Другите деца играеха на ластик, аз пасех стадо. Ама не се оплаквам. Планината учи – на мълчание, на работа, на чест.
– Казват, че хората в Огражден са по-различни. Така ли е?
– По-дръжливи сме. Груби на вънка, меки в сърцето. Като хляб с дебела кора – ако го разчупиш, топъл е и ухае. А и думата ни тежи. Като каже някой нещо, значи тъй ще бъде.
– А какво мислиш за младите днес?
– Много бързат. И все гледат надолу – у телефони, у тревоги. А трябва нагоре да гледат – към небето, към върховете. Щото човек без хоризонт е като овца без пастир – ще се загуби.
– Имаш ли някоя мъдрост от младините си, която пазиш?
– Една ще ти кажа, другите си ги запазвам – да не се изгуби всичко: „Който пий – спий. Който яде – е@е. Който работи – го е@ат.“ Пардон за думите, ама така го казваха старите. В тая шега има истина.
– А какво ще кажеш за любовта?
– Ха, любовта? Едно време не знаехме думата, ама я живеехме. С очи се разбирахме, с ръце се обичахме. А сега… много приказки, малко чувства.
– Ако имаше възможност да промениш нещо в живота си, би ли го направил?
– Не. Всеки път е вървян с причина. Дори тръните по него. Без тях нямаше да знам що е меко. Животът е като огнище – трябва да го палиш всеки ден.
– Дядо Стою, благодаря ти. Твоите думи тежат повече от учебник.
– Няма защо. Ама ако ще го пишеш това, пиши го с чувство, не с мастило. Щото сърцето говори, не устата.
Записано на масичка пред Спешна помощ, с чаша кафе, лимонада и спомени, които миришат на планина.
Be the first to leave a review.
