Неврокопска снаха откри надгробната плоча на Мария Магдалина!
-
- януари 31, 2015
Това е авторката на езотерични романи Никол Данева (Йорданка Николова) съпруга на бивш ДС-офицер, който е отговарял за Кинематографията
Авторката на романите с историко-криминални сюжети „Третият, или Реквием за един убиец“, „Черната котка“, „13-те рози“, „Заклинанието“, „Шифърът на кръста“, „Трите вещици и лабиринтът“ Никол Данева е родена във Варна, но живее в София а е неврокопска снаха. Завършила е Немската езикова гимназия, после МЕИ. Но голямата й страст са литературата и киното. В началото на прехода е снимала няколко филмови новели, посрещнати със завиден зрителски интерес. Съпруга е на известния столичен адвокат Румен Николов, роден в Гоце Делчев, бивш кадрови офицер от ДС, който е отговарял за Кинематографията.
В романа й „13 рози“, отминат с пълно мълчание от БПЦ и Ватикана, се излага удивителната хипотеза, че Исус Христос е бил обучаван на орфическите тайнства в Перперикон, а Мария Магдалина е била негова законна съпруга, която е намерила смъртта си по нашите земи. От кръста Исус отправя на тракийски завет към Мария Магдалина да отиде в земята на тракийския бог Сабазий (планината Родопа) и да продължи делото му. Данева твърди, че надгробната плоча на любимата Исусова жена може да се види в центъра на София – разбира се, от тези, които имат „очи“. А един от главните персонажи в романа й археологът Николай, е почти „копие“ на българския Индиана Джоунс – откривателя на Перперикон проф. Николай Овчаров.
- Г-жо Данева, преди години читателите на вашите „езотерични детективи“ си мислеха, че може би не съществувате реално, а под това име – Никол Данева, се крие „авторски колектив“.
Всъщност как се казвате по лична карта?
- Да, наистина исках да потъна в дълбока тайнственост в началото. Истинското ми име е Йорданка Николова. Сред приятелите съм известна като Дани Николова. И оттам, като „се обърне“ малко, се получава Никол Данева.
– Вие сте съпруга на известен столичен адвокат, бивш офицер от ДС, свързана сте с киното, във ваши филмови новели са участвали едни от най-изявените наши актьори. Защо решихте, че трябва да обърнете гръб на седмото изкуство и да се опитате да се превърнете в българския Дан Браун?
- Ще започна малко по-от- далеч. Моя класна и учителка по литература в Немската гимназия в София бе Гергина Тончева, по-късно директорка на Националната гимназия за древни езици и култури. След това в живота ми настъпиха разни трансформации.
Завърших изчислителна техника в тогавашния МЕИ. Работих малко като инженер, но винаги ме е теглело към изкуството – прилично рисувам, свиря на пиано, и в един момент почувствах, че инженерството не е за мен. Тогава имах шанса да си сменя професията и да постъпя като редактор в сп. „Киноработник“, имаше такова издание някога към Кинематографията.
Оттам възникна и моят интерес към киното. На два пъти кандидатствах кинорежисура във ВИТИЗ. Но тогава нещата стояха така, че се нареждаше от ЦК дали да има курс, или не. Вече бях стигнала до третия кръг, когато цяла нощ, това го знам от сигурен източник, в ЦК цяла нощ са заседавали и са взели решение пак да няма курс по кинорежисура. Тогава реших да се пробвам в Москва.
Там нещата станаха от раз. Приеха ме във Висшите двегодишни курсове за сценаристи и режисьори. Първо бях в групата на Глеб Панфилов, след това се прехвърлих в групата на Александър Мита, защото исках да проследя неговия курс по основи на драматургията.
Като дипломна работа направих 2 филмови новели в България, излъчиха ги по кината и се приеха много добре, въпреки че вече беше времето на прехода и хората се интересуваха от митинги и демонстрации. В тях участваха Павел Попандов, Георги Мамалев, Анета Сотирова, Антон Радичев, Любен Чаталов, Георги Русев… Възхитена съм, че никой не ми отказа, въпреки че работеха за без пари. Ваня Цветкова ми отказа, но само защото имаше ангажимент. Актьорите истински се забавляваха, защото новелите бяха с комедийно-сатирично съдържание и дори се говореше, че трябва да понеса някакво наказание, защото в тях имаше доста критики към системата.
- Ваша колежка курсовете в Москва е била Маруся Мирчевска, първа съпруга на сина на Тодор Живков – Владимир. Какъв човек беше тя? „Големееше“ ли се, или пък избягваше да парадира с високото си обществено положение?
- Не, по никакъв начин не се делеше от нас. Тогава контактите ни не бяха много продължителни. Виждахме се основно на лекции. Маруся остана в групата на Глеб Панфилов и после замина заедно с него и екипа му на снимки в Нижний Новгород. Тя беше една изключително ефектна, импулсивна и експлозивна жена. Спомням си някои случки, които показват умението й да не се спира пред нищо, да се възползва от ситуацията и да обръща нещата в своя полза. Трябваше веднъж да влезем в някакво, вече не си спомням точно какво, но определено „по-закрито“ учреждение, където се влизаше само с пропуски. Аз, разбира се, свих скромничко назад, тя обаче отиде, поговори си с портиера, ефектно, без никакво смущение, и ни пуснаха. Заведе ни и в Дома на литератора, който също е затворен за „простосмъртни“. Аз знаех коя е тя, знаех за драмата й, за това, че е лишена от детето си. Впоследствие не знам как са се развили нещата, дали го е взела, но тогава, към онзи момент, тя беше разделена от детето си. Аз имам две деца, които тогава бяха малки. Върнах се от една ваканция в България, носех си снимка на децата, показах я на колегите. Маруся също я видя. Стана й много тъжно. Насълзиха й се очите, на мен ми стана много неприятно.
- Как ви хрумна еретичната хипотеза, че Мария Магдалина е била „официална“ съпруга на Исус и че е погребана в България?!
- Всичко тръгна от една надгробна плоча. Първо я видя мъжът ми. Връща се една вечер вкъщи и казва: „Знаеш, ли намерих плочата на Мария Магдалина!“ Аз викам: „Не е възможно! В центъра на София – плоча на Мария Магдалина?!“ А той: „Не, ела да я видиш“. Отидохме и я видяхме в лапидариума на Археологическия музей. Тя си седи, хората си минават край нея, но явно си мислят, че това са камънаци без значение… В хода на по-нататъшните ни разсъждения стигнахме до извода, че Исус е бил обучен в тайните на Орфеевото учение на Перперикон. Значи, е знаел тракийски. На кръста той се обръща към най-любимото си създание, към най-близките си хора – това са майка му и неговата съпруга Мария Магдалина. На нея той казва от Кръста на тракийски: „Звездо, звездо моя, майко, в земята на Сабазий“. Това е едно напътствие към любимата му жена да отиде там, където е бил той – в земята на тракийския бог Сабазий. Това са единствените земи, все още свободни от римска власт. Както знаем, Родопите стават римска провинция чак през 45 г. от н.е.
Be the first to leave a review.
