Лидия Асенова в Зодия Професионалист

Лидия Асенова: Като се помолим за заплати, общината казва: „Като не ви харесва, напуснете!“

Г-жо Асенова, представете се на нашите читатели
– Казвам се Лидия Асенова, преподавател съм по живопис вече 32 – 33 години в център по изкуствата. Завършила съм художествена гимназия в София и живопис във Велико Търново. От 30 години преподавам школа по изкуствата вече се казва Център по изкуствата и обучаваме деца, които определено имат интерес към рисуването. В момента имам много, много добри деца, много талантливи. Имам деца, които са завършили в Германия, едно дете което учи в Холандия, няколко деца завършили живопис в България.

От кога е започнал Вашия интерес към рисуването?
– Ами, аз от много малка рисувам, някъде от 5-6 годишна.В първи клас рисувах илюстрация по някаква приказка и разбира се беше най-добра и от тогава непрекъснато рисувам. Това е нещо, което хората казват Божа работа. Не е нещо, което да те убедят да го правиш или можеш да го правиш или не… Талант си е.

Има ли разлика в стиловете?
– Има графици, живописци, приложни изкуства, скулптори. Понеже ние учим теория на цветовете, то това си е цяла наука. Понякога съм много учудена когато дете, което е мъничко и не е учило, то не знае нито топли, нито студени цветове, нито сложни или как се получават цветовете, когато съчетава цветовете по един такъв начин все едно е учило всичко това, това е вроден усет към цветовете. Мъничките деца, като най- малкото детенце тук, Таня тя дойде беше на 3 г и 9 месеца, то по усет го прави и тогава казваме това е роден живописец.

Колко деца са тук?
– 25 деца, но са на различни възрасти, например сега тая група беше до 3-4 клас, но имам и мънички имам и 20 годишни и 25 год. Имам студенти, които в момента учат живопис в център по изкуствата. Това е единственото в града място за обучение за деца в което наистина се развиват таланти. Бих казала, че не е много популярно, че в момента не ни се обръща особено внимание, а мисля че това е най- прекрасното нещо, което може да се направи за децата и единственото прекрасно нещо, защото всички преподаватели сме професионалисти. Имаме китара, пиано приложни изкуства, народни танци, графика и живопис, керамика. Имаме неща, който са прекрасни за децата и хората трябва да погледнат по – сериозно на тези неща. Защото когато човек се занимава с изкуство първо той става по – добър, аз мисля така въображението на децата се развива те стават по – умни, по – добри. Тези, който имат талант го развиват и имат бъдеще в това поприще.

Общината помага ли ви?
– Не никак. Ние сме висшисти професионалисти, а взимаме заплата 300 лв.В момента в които пишем писма няма никакъв отзвук. Общината не ни отпуска никакви пари, като се помолим за заплати ни отговарят „Като не ви харесва напуснете“, а всъщност изкуството на една държава е най-важно. Франция, защо е толкова известна, заради импресионистите и заради художниците.

Що за живот живее един художник?
– Художника гледа с по различни очи към всичко. Точно в този момент тежко живее художника. Всички художници живеят тежко и не заради друго ами защото хората милите са толкова зле, а един художник не може да рисува за себе си, той рисува за себе си, но не може да си е сам аудитория всеки творец иска признание. Но това не трябва да отказва родителите да обучават децата си. При занимаването с изкуство децата придобиват друга душевност, друго мислене, по друг начин гледат на света. Виждат по- красиви нещата от колкото са. Художниците освен, че виждат красотата, художниците различават поне 100 цвята повече от другите хора и с практиката окото ти свиква. Ние говорим за нюанси окото ти вижда много нюанси на зеленото в едно дърво например обикновения човек ще каже е зелено, е а художника ще види много, много цветове. Когато рисуваме есен ние не я правим жълта ние използваме жълто, кафяво, червено, оранжево, кафяво хиляди цветове.

Правите ли изложби?
– Не съм правила скоро. Миналата година правих изложба. Иначе имам три изложби в Америка, но преди 3 год., където по друг начин се оценява изкуството. Даже имах много трогателен случай с Уилям Мередит (William Meredith). Той е един от много големите поети на Америка – класици, той почина преди 6-7 год. Беше тук и случайно посети моя изложба и си беше купил 2 картини. Написа ми писмо, покани ме на гости и станахме много близки приятели. Той ме покани в Ню Лъндън (New London County е окръг в щата Кънектикът, Съединени американски щати.). Правих изложба и след това от там пък ме поканиха Норуич и съвсем случайно на тази изложба присъства директора на библиотеката на Йейлски университет (Йейлският университет (на английски: Yale University), често наричан само Йейл, е сред най-известните частни университети в САЩ, намиращ се в гр. Ню Хейвън, щата Кънектикът). Той даже отложи изложба на една французойка и ме покани и правих изложба там, беше много хубаво. Съвсем друго ниво, съвсем друго отношение към художниците. Толкова уважение и възхищение към хората на изкуството, гледат по друг начин не като тука с пренебрежение.

От къде идва тази разлика? Защо тука не се цени изкуството?
– Аз мисля че се цени, но това е различен начин на живот. Тука хората нямат време или нямат душа и сетива да се радват на изкуство, защото са прекалено обременени от бита. Бита им заема всичко. Докато в Америка не е така, хората се радват на изкуството, ценят го, искат го. В колко американски къщи съм влизала и стените им са отгоре до долу в картини. Там е друга любовта. Хората могат да си позволят да се радват на изкуството и не говорят за богатство. Радват се на изкуството когато имат настроение да се радват, а тука хората бедни, бързат за работа.

Цялото интервю четете в печатното издание на Топ Преса